Знаете ли какво е „културна идентичност“? Може да звучи като сложна ЕС-технократска терминология, но всъщност е нещо много обикновено – това е да бъдеш различен в културно отношение от останалите хора. Това, че ходим в мол не е нещо уникално, но това, че пишем на кирилица, е далеч по-рядко явление. Ако се откажем от кирилицата и започнем да пишем на латиница, ще сме изгубили част от нашата „културна идентичност“. С една дума – да имаш „културна идентичност“, означава да бъдеш „уникален“, или поне „рядко срещан“.
I
Защо е хубаво да се пази културната идентичност – както в нашето малко българско общество, така и в световен мащаб? Защото тези неща, които не попадат в тази категория, ще си ги има така или иначе – ако българите спрем да ходим на мол, в Румъния ще продължат – този културен феномен ще продължи да съществува. Но ако съборим Античния театър, един уникален културен паметник ще бъде загубен не само за Пловдив, а за човечеството. Нещата стоят, както в икономиката – колкото по-ограничен е даден ресурс („римски театри“, „общества, ползващи кирилица“, пр.), толкова по-ценен е той.
II
В пост-комунистическа България съществува следният феномен в културно отношение – ние предпочитаме да имаме нещо „ново“, вместо нещо „стойностно“. Това се получава, понеже известно време всичко ни беше олющено, всичко беше прашно и остаряло, та сега искаме всичко да бъде ново и хубаво. И когато някой – кмет, премиер, бизнесмен, отреже лента на нещо „ново“ или „обновено“, хората се радват. В това няма нищо лошо – особено, когато става дума за магистрала, стадион, спортна зала*.
Проблем настъпва, когато става въпрос за обекти, свързани по някакъв начин с културата, или да сме още по-точни, с културната идентичност. Защото тогава вече няма никакво значение дали едно нещо е „ново“, даже напротив – по света нещата се възприемат така, че колкото по-старо е едно нещо, толкова по-ценено е то: „Най-старото златно съкровище“, „Най-стария град в Европа“ и т.н. И това, което може да правиш с него е, да го поддържаш – но не и да го „обновяваш“, защото тогава то вече губи това си качество.
Възрастта обаче е само едно от многото качества – при това много повърхностно. Защото най-ценното е неговата автентичност. Връзката между автентичността на даден обект – обектът може да е движим или недвижим, а всъщност може да е и нематериално наследство (вж. фолк – поп-фолк) – и културната идентичност в това общество е особено важна. Цялото това наследство – без значение дали става въпрос за замък или за песен – е доказателство за живота на нашите предци, за това, което те са ни завещали и в крайна сметка, за начина, по който са оформили нашата културна идентичност днес.
Ще ви направя малко късна услуга: ако не ви интересува нищо от тези неща – културната идентичност, уникалностите, които правят България по-различна държава от съседните, Пловдив (или, ако щете – Велико Търново, Белоградчик или Димитровград) със собствен дух, собствена култура и собствени заслуги за развитието в културно отношение на целия свят, може да затворите статията.
III
Защо е всичко това? Четейки редовно новинарските емисии, вестниците и сайтовете, редовно може да се натъкнем на подобен стил заглавия – разбира се, отразяващи изказвания на политиците: имаме „спирки, като в Милано“, „фонтани, като в Дубай“, „парк, като в Раджастан“ (всичко са истински цитати).
Естествено, много хора могат да недоволстват, че се взема за пример петролната столица Дубай, или пък индийския щат Раджастан. За мен този дебат е излишен, защото грешната дума в тези изказвания – и в тази идеология – е „като“. Когато в идеологията на създаването на култура – например, създаването на градската среда, каквито са фонтаните, парковете и спирките – съществува „като“, по дефиниция губиш културната си идентичност.
А когато губиш културната си идентичност, няма значение дали я заменяш с примери от Милано или от Москва, от запад или от изток. Винаги губиш.
Разбира се, това не е вик за изолационизъм. Междукултурният диалог е задвижвал прогрес откакто съществува някаква цивилизация, но цивилизациите, които са ни завещали нещо, което днес смятаме за ценно (защото е „ограничен ресурс“) са тези, които са ни завещали нещо "уникално". Но това е диалог, а не суфлиране.
IV
Каква е опасността? Губим ли от българската културна идентичност? Коя е всъщност тя?
Може би основният проблем е, че на третия въпрос няма еднознаен отговор – но това не е тема на тази статия. Тема са другите въпроси, на които ще приведа няколко примера, пловдивски:
Пеещите фонтани и Цар Симеоновата градина са една от най-сериозните придобивки на града в последните години – скъп, амбициозен и мащабен проект. Безспорно е, че той се харесва на мнозинството хора. Защо обаче съществува недоволство сред културната общественост? Защото в сегашния си вид Цар Симеоновата градина и Пеещите фонтани крещят с „идеологията като“. Фонтаните ни са като в Дубай, но и като във Варна, Бургас и Плевен; градината – като във Варна и Димитровград. Проблемът е, че този обект – да, носи радост – но няма културна стойност, защото подобни има в редица други български градове и в безброй по света.
Разбира се, понеже сме в пропита с политика и параноя среда, съм длъжен дебело да подчертая – и преди ремонта фонтаните не допринасяха за културната идентичност на Пловдив. Морално и физически остарели, и сбъркани още в създаването си, те не бяха ценни по никакъв начин.
Защо това да е такъв проблем, пък? Фонтани навсякъде, не искаме ли твърде много, та всеки да обогатява културата на града ни? Може би – да, някой ден. Но за днес ми се иска поне най-мащабните проекти да бъдат изпълнени със стил и класа, с някаква идея за различност, за местна или национална идентичност. За един град, който се хвали със своята култура, един от централните обекти за отмора и отдих, можеше освен да е „нов“, да бъде и красив – със собствен вид. На по-разбираем език: фонтаните и градината можеше, със същите средства, но с различен (вместо типов) проект, да станат уникални, и „културно обогатяващи“.
Небет тепе и крепостта на Трихълието също бяха обект на много дебати през изминалата година. Опасността там беше същата, но дадеността бе друга. Имаме уникален, а след като го проучим може да сме по-сигурни – вероятно уникален в световен мащаб обект. Опасността бе той да бъде профанизиран, „като“ всички останали в страната. Какво би трябвало да се случи? Това място, така зареждащо пловдивската културна идентичност, т.е. нашата различност, спрямо Пещера, Мадан или Атина, трябва да запази своята уникалност. И отново – не става въпрос да не се прави нищо, защото е спорно в доколко в този си вид обектът ще обогатява пловдивската култура. Става дума за проект, който едновременно да го направи достъпен и разбираем за обществото, но и да запази неговата уникалност. В дадения проект, той щеше да се превърне в същия, като Цари Мали град, Кюстендил или Созопол.
Спирките, растителността, плочките са все неща, които също могат да обогатяват идентичността на едно място. Когато преди 2 години започнахме да правим „нови“ спирки, започвахме от нулата. Затова и спокойно можехме да помечтаем за уникални спирки – нещо, което да е запомнящо се за един гост на града. Ако спирките звучат дребнаво, ще мина на нещо още по-дребно: плочките.
Билбао е известен с Гугенхайм музей, но културният живот е богат и на открито. А идентичността – особено, когато говорим за баски – се пази особено много. Билбао е уникален със своите плочки – една специфична декорация от пет кръгчета, която може да видиш навсякъде – и знаеш, че това е Билбао. И това е нещо, за което се говори, нещо, което се помни.
Растителността на Пловдив е уникална – между другото, растителността на Ловеч, Кърджали или пък Силистра също е уникална. В момента, в който акцент в градската растителност станат едни и същи привнесени дървета („като“…) – няма никакво значение дали това са палми, липи или магнолии, губим идентичността си, различността си, защото ставаме „като“ друг.
V
Добре, де, ако ни е приятно, защо трябва да се оплакваме? Плочките ни са, като в някой турски град, но са удобни; спирките ни са, като в Нова Загора, но не ни вали, езерото ни е, като в Кърджали – фонтаните, като в Плевен, но са хубави, и хората им се радват. Какъв е проблемът?
Проблемът е, че ставаме културно евтини, копирайки неизчерпаем ресурс от плочки, фонтани и спирки. Ако искаме да привлечем туристи, ще ги привлечем с Античния театър, който е уникален за България; няма да ги привлечем с Цар Симеоновата градина, която е същата, като в Бургас и Варна. Ще ги привлечем с Капана и заведенията, създадени с уникална визия от дизайнери и архитекти със собствен стил; а не с буквите на стълбите на Каменица, каквито има и във Варна, Амстердам и къде ли още не. Един турист, който е решил да дойде в България, няма как да избере Пловдив, заради „типово“ Небет тепе – защото в брошурите за България ще види още 10 абсолютно еднакви крепости. Инвестирайки в изследване, изучаване и в създаването на уникален проект, ще получим един „културно богат“ проект, който ще бъде единствен в България и ще води хора, и пари.
VI
На практика културната идентичност води именно до това – разпознаваемост в световен мащаб. „Сталинизмът“ в архитектурата се приема за слаб стил, тъй като му липсва идентичност – мога да ви покажа театри или жилищни сгради от 50-те от целия съветски блок, и трудно може да ги различите. Когато един стил е добър, той има идентичност и сам в себе си – Възрожденските къщи си приличат, но всеки може да различи къщата Куюмджиоглу от Ламартиновата къща. За да различиш блок 100 от блок 80 в Тракия трябва да си живял дълго време там, затова приемаме и, че тези блокове не са някаква културна ценност. Къщите по Главната с рустика – оформени като големи каменни блокове партерни етажи – се отличават една от друга. Самата рустика е различна – различни видове материал, различен начин на декоративно оформяне на отделния детайл. Губим общата и частната идентичност на тези сгради, когато ги оформяме по един и същ начин – с унищожаване на детайла, облицовайки ги в стиропор (EPS), само, за да са „нови“.
Въпреки лошото състояние на долния пласт, лесно се вижда разликата между богатия детайл вляво и профанизираното изпълнение със стиропор (EPS) в дясно
Ще се повторя – културната идентичност води до това да си интересен на чуждия. Ако къщите/културата ни е същата, като в Прага или Рига, никой турист няма да дойде тук, за да се запознае с тях; никой сайт/фейсбук група няма да публикува и рекламира безплатно този обект. Затова и световно признание получават неща, като Античния театър, като „Съвременната библиотека“ в Баня Старинна, като потопената църква в язовир Жребчево. Нито една световна медия или световен сайт няма да отбележи замъците в Кюстендил или Пещера.
VII
Защо е съжалението за фонтаните, Главната, за поредния скучен комплекс, който ще се построи, вместо уникален Тютюнев склад и прочее? Защото очевидно в България – а дори и в Пловдив – днес, в съвременността има талант. Освен с историята си, за която нито аз, нито който и да е от четящите тази статия (вероятно с изключение на малка група архитекти, археолози и реставратори) има някаква заслуга, Пловдив достига до световната култура понякога и със съвременните си културни достижения – със „Съвременната библиотека“, с бар „Котка и мишка“.
Заради това е съжалението за Цар Симеоновата градина и подобните обекти, които могат да обогатяват пловдивската култура – неща, които днес се обновяват и в които днес се инвестират пари, биха могли да правят Пловдив още по-известен, още по-разнообразен и богат в културно отношение. Защото, когато създаваш култура и когато имаш самочувствие в тази насока, най-големият грях е липсата на идентичност, стремежът към подражание, идеалът „като“.
–
* Не, че магистралите и стадионите не могат да бъдат красиви и естетически издържани, но това е далеч в бъдещето
За автора
