Защо в Пловдив протестите не са мащабни?

Странно е как така, дори чисто процентно, на протестите в София всекидневно има десетки хиляди хора, а в Пловдив, изключвайки единствения мащабен до момента протест, събрал над 10 хиляди граждани, през останалото време се събират едва по няколкостотин души.

Дали пловдивчани са доволни от управлението на страната? Дали местният „айляк” не е в основата на това, че липсва постоянство или причините са други? Всичко е възможно, разбира се, но нека пробваме да разгледаме липсата на масовост през една по-различна призма, загърбваща изброените по-горе варианти.

Познавам хора, които работят държавна работа (дали е държавна или общинска в случая едва ли има значение), които искат да протестират, но се страхуват, че ще бъдат видяни, съответно, че биха могли да загубят по тази причина работните си места и препитанието за семействата си. Да, наясно съм, че звучи нелепо, дори неловко, но тези твърдения съвсем не са лишени от основание.

В случай че не знаете, най-големият работодател в град Пловдив е Общината. Хиляди хора работят в нейните структури, започващи от администрацията и преминаващи през различните по вид общински предприятия. Не на последно място е и фактът, че служителите в районните кметства, както и в областната администрация и нейните структури също са пряко зависими от, грубо казано, „държавната заплата”. Дали това е основната причина, можем само да гадаем, но е вън от съмнение, че е фактор в „играта”.

Друг компонент, имащ влияние върху поведението на сериозна маса от хора, са големите фирми на територията на града, а дори и на тези извън табелата на Пловдив. Там също има страх от изразяване на гражданска позиция, тъй като не е тайна, че определени бизнесмени разчитат на добрите си взаимоотношения с местната и или държавната власт (без да твърдя, че същите са корумпирани или притискани по политическа линия), което техните служители знаят много добре и вероятно се съобразяват със ситуацията.

Защо в тези възможности има логика? Как си представяте, че във време на здравна криза, в която се съкращават работни места и всеки си пази хляба, както и при ясното съзнание, че предстои икономическа такава, обикновените хора, част от които нямат друга опция за оцеляване, ще излязат смело на протест, дори и тайничко да са съгласни с исканията на сънародниците си в София?

В това отношение столичани са обиколки напред, тъй като там има критична маса от хора, да ги наречем средна класа, които могат да си позволят лукса да потърсят на жълтите павета по-различно бъдеще за България. Тук, дайте да си говорим истината, не сме никак далече от това да се превърнем в крепостни селяни. При положение, че най-големият работодател в определяния от държавата за икономически тигър на страната град е Община Пловдив, то тогава на каква база и чисто човешка логика може да очакваме нещо различно?

На протестите в Пловдив се забелязва една много интересна картина, доказваща отчасти теорията, която застъпвам в този материал. Хората, които излизат да протестират, са предимно млади и необременени от споменатите „спънки”, както и възрастни, които вече не са в активна работна възраст. Големите липсващи са именно тези пловдивчани, които са в зряла трудоспособна възраст. Тук пък има един момент, който вероятно няма да се хареса на мнозина, но е неизбежен като заключение.

В Пловдив през последните години отчетливо се наблюдава една тенденция, която има своята логика, но в конкретиката на аргументите ми не звучи никак добре. Една немалка част от генофонда на града, за автентичния такъв говоря, всяка изминала година го напуска в посока София или чужбина, за да търси  друг тип условия за развитие. Същевременно прирастът в страната, респективно в Пловдив е отрицателен, но това не пречи населението да се увеличава. Така ставаме свидетели на факта, че поради липса на перспектива Пловдив все повече става желана за постоянно дестинация на хора от всички краища на южна България, основно от Карлово, Смолян, Кърджали, Хасково и т.н.

Същите тези хора, идвайки тук се залавят за работа в гореспоменатите големи компании, както и, разбира се, в структурите на най-големия работодател в града. За немалка част от тях  исканията на протестиращите едва ли са разбираеми, тъй като техният мироглед, поне на този етап, е свързан с осигуряване на работа и възможност за по-добро образование и бъдеще на децата им, а исканията на протестиращите към момента не са в пряка зависимост с обема и пълнотата на хладилниците им. И това е напълно разбираемо и логично.

И ако приемем, че това е възможна картина за втория по големина град в България, тогава как ли стоят нещата в по-малките градове, където работодателите са със статут на феодали поради липса на алтернативна заетост? Мисля, че отговорът е ясен.

Дали в тази „теория” има истина или е просто възможен прочит на липсващите към момента масови протести, е въпрос на време да разберем. Но е факт, че дори по проблеми, касаещи промяната в градската среда на Пловдив, тези, които са готови да загърбят личните си неволи, за да изразят мнението си като гражданско общество, видимо са в рамките на статистическата грешка като обща бройка спрямо населението на града.

Не е за подценяване и липсата на отчетливо оцветяване на протестите по партийна линия. Въпросът е защо има хора, които са пасивни към гражданското недоволство и се самоопределят и активират единствено по такава линия. Дали причината е в дългогодишното умишлено противопоставяне на българите на идеологическа основа, или пък настанилият се трайно „купен вот” не е превърнал една част от тях в очакващи „дивиденти” при необходимост да си развалят рахата за нуждите на някой друг.

Има и една съществена част от обществото, която спокойно можем да определим като „виртуални протестиращи”. Същите са заменили реалната активност с такава в социалните мрежи, където ентусиазирано публикуват, коментират и споделят, случващото се в страната, но недоволството им е заключено в рамките на интернет пространството. Към тях може да добавим и обезверените от всичко и всички граждани, които не харесват случващото се, но не виждат алтернатива, или пък просто така аргументират своята пасивност.

И вероятно последната група хора, имаща отношение спрямо количеството на протестите, е тази на „мрънкачите” и „хейтърите”. Това са тези сред нас, считащи се за компетентни по всички въпроси и стоящи „над нещата”. На тях всичко им е ясно, имат „решение” по проблемите, но въпреки факта, че също са недоволни, просто „не им се занимава”.

В крайна сметка е ясно, че хората са различни и всеки има своите аргументи, с които да оправдае липсата си по площадите, а вероятно част от тях не виждат и причина да протестират. Едно е сигурно – съвсем  скоро ще разберем дали е така. Идват избори. Дали извънредни или редовни, това едва ли е от значение.

Вашият коментар