Антропонимичните промени в Северна Македония под въздействието на антибългарската пропаганда

Стар сръбски виц: „Какво ще остане ако изкъпеш македонец? Мръсна вода и чист българин“. Такъв тип народни прозрения са много ценни, защото отразяват разбиранията на хората, въпреки потисничеството от страна на тоталитарния режим. В исторически план между България и Сърбия е имало множество вражди и войни, но въпреки, а и точно поради това двата народа се познават отлично. За това допринася езиковата и културна близост. Официалната югославска линия обаче беше да се изкове нов народ, възможно най-отдалечен от българския. За съжаление, както е известно, през първите години от началото на тази пагубна политика българските управляващи й съдействат най-напред пряко, а впоследствие косвено. Единната югославска държава неминуемо доведе до размесване на население, смесени бракове и унификация на някои традиции. Един от външните белези на близост с България освен най-явното – езика, който е официално и едноактно променен на 2 авуст 1944 г., е именната система. Известно е, че най-разпространените фамилни наставки в България са -ов и -ев, поради това македонските фамилии масово се изменят, приемайки окончанието -ски. То също се среща у нас, даже има определени райони, където преобладава, но не е толкова типично в национален план, а се среща сред всички славянски народи.

Така хора, чиито бащи и дядовци са носили фамилии с -ов и -ев, бяха преименувани. Разбира се, останаха и немалко със старите наставки, но процесът е факт. По принцип тези окончания са старинни славянски форми за принадлежност, които се използват още в българския и други сродни езици като начин за образуване на прилагателни имена от съществителни – пловдивски отбори, Ботева поезия и т. н. Точно както са се образували фамилиите. Общо взето този процес протича така – взема се името, занятието или прякора на бащата и се прехвърля на сина. Ивановото момче става Иванов, синът на гайдарят става Гайдаров, синът на другоселеца приема името на мястото на произход – Дряновски, Видинлиев, Варналиев и пр.

Антибългарските настроения стигат до такова положение, че често буквата В на двойното окончание -овски/-евски отпада и се получава -оски/-ески, което противоречи на всяка историческа и езикова традиция. Нещо повече в изследователската си работа преди години попаднах на църквата „Св. Спас“ в село Лескоец, Охридско. Църквата е от XV век и в надписа над входа ясно се чете, че името му е било Лесковец. Така и се е наричало до 1945 г. Очевидна историческа фалшификация, но като се има предвид как е построена идентичността на съвременните северномакедонци си е направо безобидна.

Нелепото е, че преди време, занимавайки с  появата и разпространението на най-характерните наставки в българската фамилна именна традиция -ов и -ев, открих достатъчно доказателства, че те са засвидетелствани и утвърждават най-напред в югозападните български земи. За това говорят документи като Битолския триод от XII век, Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1371 г. и множество надписи от днешна Северна Македония. През 1444 г. един от ктиторите на църквата „Успение Богородично“ в село Велестово, Охридско се нарича Райко Добрилов; година по-късно пак в Охридско – в село Лешани е издигнат манастир „Вси светии“ с ктитор Никола Божикев.

Друго, което не може да не прави впечатление на много хора е изключително плътното присъствие на сръбско влияние в малките имена на нашите югозападни съседи. Ако се направи справка в стари свидетелства, а такива има хиляди – документи от времето на Екзархията, литературни и епиграфски паметници, да не говорим за османските документи, ще видим че на практика липсват до края на Втората световна война. Понастоящем обаче в С. Македония е пълно с имена като Зоран, Бобан, Радмила, Предраг, Ненад, Гордана. Личните имена са въпрос на мода, но със сигурност тя се влияе и от политическата пропаганда. Това е един от начините с годините македонците да се отдалечават от българите. Но все пак още времето на общото минало е твърде близко. Който има очи и ум вижда тези неща и тук и отвъд границата. Неприятното е, че България е имала съвсем за кратко време държавен контрол над тези земи. В Западните покрайнини, които принадлежат на България между 1878 и 1919, населението и до днес е с българско самосъзнание, за разлика от тези части от тях – Нишко и Пиротско, направо присъединени към Сърбия след Освободителната война. Подобно е положението и със Северна Добруджа, която в началото дори румънското правителство не желае.

Прави впечатление, че особено високо честотен е кръгът сръбски имена у македонци, принадлежащи към политическия и културен елит. Възможно е това да се дължи повече на тяхната популярност, не съм проучвал специално, но това влияние и политика към промяна на именната система – един от стълбовете на националната идентичност са непоклатим факт.

Коментари (1)

  1. Впечатлен съм колега. Дай Боже повече такива материали. Белким преодолеем най-после последиците от десетилетия българско мълчание по тези проблеми. Наскоро публикувах една статия относно една от хилядите „македонски“ пишман истории. През 2018 г. бях в Охрид и попаднах на честването на „1000 години от създаването на Охридската архиепископия“!!! Прекръстих се. Щото то не е „учредяването“, а низвергване на Българската патриаршия и принизяването й в подчинена на Цариградската ромейска патриаршия архиепископия! Но братята празнуваха „учредяване“, да не им е уроки!

    Отговор

Вашият коментар