Какво още можем да намерим в „Черната кутия“ тази година? Бурканче „Синьо мастило“(BLUE INK), което се разпръсна изкусно по сцената на Драматичния театър в Пловдив, рисувайки всевъзможни картини. Танцьорите в изпълнението излизат от рамките на човешкото и се превръщат в тела, които силата на изкуството води из сцената, както химикалът разлива мастилото по листа.
Специално за MediaCafe режисьорката на спектакъла Еня Белак сподели своя опит в различните области на изкуството. Тя е базиран в Лондон режисьор, хореограф и артист. Занимава се с фотография и кино, като работата й обхваща различни артистични практики и дисциплини, които се преплитат. Тялото е основен изследователски фокус на нейната работа, отразяващ опита й в съвременния танц и хореография. Еня е носител на The Ksenija Hribar, Award for a perspective dancer и Golden insignia of Meta Vidmar award от Културната асоциация на Словения за изключителната й отдаденост към съвременния танц.
Изкуството мимолетно ли е или запечатващо се във времето?
Изкуството живее от поколение до поколение, променя се, преходно и тленно е. За мен то е като един непрекъснат поток, който няма никога да изчезне.
А когато вие създавате изкуство следвате ли течението на потока или създавате вълните, които го изменят?
Тъй като се занимавам с различни дейности (танци, фотография, хореография, кино) мога да видя, че в различните сфери на изкуството има различни отражения. Ако създавам живо изкуство, като танц например, сякаш се случва в определения момент, но с киното е съвсем различно, защото след като е създаден филмът, той остава по-дълго. Творецът не може да остане с творението си, а трябва да го пусне да живее. Хората гледат филма, а аз не мога да знам коя реално е публиката.
Следователно за един режисьор е много важно да се научи да пуска контрола?
Да, определено е съществено в киното. При хореографията отново ти създаваш творбата заедно с танцьорите и си включен в работата, но идва момент, в който трябва да оставиш произведението да има свой собствен живот.
Как съчетавате всички тези изкуства, с които се занимавате професионално?
Зависи от проекта, но на мен ми харесва да комбинирам различните среди. Винаги съм се интересувала от танцово изкуство и кино, но след като се преплетоха с личния ми подход към хореографията и фотографията реално се превърна в начина, по който самата аз виждам света. Използвам редакторски техники от фотографията и киното в хореографията, а в киното танцовото изкуство и хореографията ми дават много различна перспектива към начина, по който създавам едно изпълнение.
Успяхте ли да разгледате Пловдив? Какво е впечатлението ви за града и с какво бихте го асоциирали?
Разходихме се за кратко, качихме се на хълма с големия паметник. Иска ми се да имам възможност да остана тук за по-дълго, за да мога просто да разгледам и да науча повече за историята на града. С тези древни театри Пловдив ми напомня за Древна Елада, за основите на драматургията, но пък по статуите, които видях, усетих и духа на Прага. Сякаш съчетава влияния от различни древни култури. Много ме впечатлява, че е построен върху руини, иска ми се да мога да проследя развитието на града през различните епохи.
С изпълнението си танцьорите в „BLUE INK“ Jerca Rožnik Novak и Gábor Ivanov разрушават невидимите бариери между хората и разкриват как се изгражда здрава връзка между тях. Публиката си задава въпроси за личните, физическите и пространствените граници в съвременния свят. Както казва Колю Фичето „Не градете толкоз дувари, дето да ви делят, ами повече мостове – да ви събират.“ Точно така се събират и двете тела на танцьорите в спектакъла, като мастилото, което успява да съчетае всички стихии и да изгради нова история на белия лист. А написаното не може да се изтрие.
В края на изпълнението залата затаява дъх заедно с танцьорите в несигурност дали все още е в територията на изкуството или се е завърнала обратно в живота.
Фотограф: Ванеса Попова
За автора
