Хълмът Бунарджик: Любимото място на пловдивчани

Може да се предположи, че в древността голямото каменисто възвишение е наричано хълм на Херкулес. В града е имало голям храм, посветен на митичния герой, между днешните улици „11 август“ и „Отец Паисий“, а на върха на хълма се е издигала негова внушителна статуя, от която за съжаление още през следващите тъмни векове не е останало нищо. До началото на 19 век обаче все още са били видими надписите в основата. Археологическите проучвания са установили, че във времето на голямото разширение на града през 1 – 2 век от н. е. хълмът е част от крайградското пространство – със зеленина, чешми, алеи, стълбища и площадки, гробници и светилища; в южния му край е бил разположен градския некропол, в който са намерени интересни находки.

През следващите векове, когато продължава забележимото гръцко етническо и езиково присъствие, вероятното име на хълма е гръцкото ‘η κρήνη – извор. Може да се предположи, че това всъщност е по-старото название на възвишението – заради извора, бликащ от незапомнени времена по източния склон, каптиран през 30-те години на 20 век.

При всички положения изворът дава най-популярното и до днес име на хълма Бунарджик, което означава изворче. Интересното е, че това вероятно става още в първите години след завоеванието.

Документи от тогава липсват, но първите османски регистрации от 70-те години на 15 век ясно свидетелстват, че повечето от градските махали вече са били образувани и една от тях носи името Бунар.

Проследяването на официалните документите през следващите векове свидетелства, че тя изчезва от регистрите, но в градския говор наличието на Бунар или Бунарджик махала се запазва и до първите десетилетия след Освобождението.

В съвременния турски книжовен език думата бунар е изчезнала, докато в български диалекти тя често присъства, обаче обикновено с основно значение кладенец. Вероятното местоположение на махалата е някъде в северната част на хълма, в района на днешната улица Данаил Николаев. В годините преди и след Освобождението улицата е била наричана Кум сокак – пясъчна улица, като някъде се среща и като име на махала.

По онова време в османските регистри, административни документи от времето на Източна Румелия и след Съединението махала Бунарджик не се намира, което е очевидно свидетелство, че тя се е сляла с някоя съседна.

Най-подходяща се явява махалата, наричана разговорно „Мюселе“, а в османските документи „Мусала“. Тя е обхващала района между днешния площад „Кочо Честеменски“, бул „6 септември“ и северните склонове на Бунарджика. През 1903 г., когато се дават официални имена на пловдивските улици, „Кум сокак“ е наречена „Изворна“ от името на Бунарджика.

Пак по това време хълмът получава името „Александър II“ по името на Царя Освободител. 22 години по-рано на хълма е издигнат паметник в почит на руските освободители и по-специално на загиналите във военните действия в района на Пловдив офицери. От тогава съдбата на хълма е тясно преплетена с това историческо събитие. Името „Александър II“ не се налага, пловдивчани предпочитат разговорното.

През 1935 г. във връзка с благоустройствените работи по булевард „Руски“ заради устрояването на Мострения панаир, хълмът получава актуалното си име „Хълм на освободителите, което обаче не е последно. През втората половина на 40-те и първата на 50-те години в съответствие с тогавашната политическа конюнктура се нарича „Сталин“ на името на съветския диктатор.

Пак по това време е изграден и вторият паметник на върха, посветен на съветската армия, официално открит на 7 ноември 1957 г. Той буни духовете и днес, особено след началото на руската агресия срещу Украйна; често става обект на различни акции и призиви за неговото премахване.

Още през 1991 г. Пловдивският общински съвет взема решение за това, но то е трудно изпълнимо по редица съображения – финансови, дипломатически, политически, а и паметниците не са само монумент на дадено събитие или човек – те олицетворяват духа на времето и трябва да запазят паметта за него. Да се премахват е варварство, доказващо, че обществото ни нищо не е научило през последните десетилетия.

Очевидно още от римско време Бунарджика е крайградска зона за отдих и разходка, такива сведения има и от османското владичество. И след Освобождението природните дадености на хълма са отчетени от новата администрация.

Десетилетия наред при множество кметове се извършват озеленителни и залесителни дейности. Много важно за развитието на града е ликвидирането на нездравословните заблатени територии в източните подножия на Бунарджика и прокарването на булевард „Руски“.

Хълмът е бил харесан за резиденция от княз Фердинанд, но тогавашният кмет Христо Г Данов категорично се противопоставя. Въпреки различните трудности, които има местната власт постепенно хълмът се покрива със зеленина, алеи, стълбища, изградени са акведуктите.

От това време са отлично приспособените към местния климат кактуси опунция, които като килим на много места застилат западните склонове, а се срещат и из целия хълм.

Постепенно Бунарджика е ограден от разрастващия се град и части от него също се превръщат в жилищни квартали, строят се двете учебни заведения на Пловдивската търговско-индустриална камара – „Търговската гимназия“ и „Столарското училище“, във вече оформеното парково пространство е издигнат паметникът на Васил Левски. През 50-те години е направен Летният театър.

До края на това десетилетие паркът с основните му съоръжения е завършен и  което изисква е поддръжка. За съжаление, тя не винаги е била на ниво и в някои периоди хълмът е съмнително и неприветливо място, свърталище на криминогенни елементи.

Тези времена са вече в историята и дано винаги останат там, но във времената на несигурността на прехода печалната съдба не подмина любими на поколения пловдивчани заведения като „Големия Бунарджик“ и „Бюфета“.

Второто продължава да стои като грозна рана в тялото на хълма, а първото беше изоставено след като обществеността се намеси заради поредните грандиозни планове да се превърне в помпозна резиденция от новите собственици като се изкърти обилно количество скална маса.

На теория върху хълмовете на Пловдив ново строителство не трябва да има, но в практиката това често се нарушава. Нерядко видели се с пари стари или новоизлюпени граждани на Пловдив решават да построят по склоновете на красивото място с вълнуваща гледка някоя прогимназия от три-четири етажа, с гаражи, площадки и всевъзможни конструкции за улесняване на придвижване и паркиране на големи мощни коли.

Контурите на хълма, които трябва да са очертани само от естествени образования, са грубо и грозно насечени от такива архитектурни чудеса. А тръгнем ли по тесните и стръмни улички, ще се нагледаме на какво ли не. Схлупените и нерядко рушащи се къщурки, строени преди столетие направо върху скалата или с плитки основи, са поглъщани от новите замъци.

Ето това не бива да се допуска. Хълмовете са на всички! Друго дразнещо явление, което изисква спешна намеса са пандемичните графити – кой от кой по-грозни. Тук не става въпрос за никакво улично изкуство, а за чиста проба хулиганство, неграмотност и безвкусица. Графитите са част от съвременния градския живот, но това огромно количество и ниско качество са ясно свидетелство, за нещо нездраво в нашето общество, което трябва да се реже от корен – с глоби и наказания.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: За пловдивските хълмове

Коментари (1)

  1. Впечатлен съм от доста подробното и професионално разглеждане на темата.Като за музей.Благодаря на автора и бих се радвал да има и други такива теми.Ще са полезни за по-младите хора, много от които отскоро живеят в Пловдив-а както разбирам често канят тук на гости свои приятели от страната,даже и от чужбина…

    Отговор

Вашият коментар