Как да знаем кой наистина е кандидатът ни за премиер (за днеска)?

В средата на 90-те бях на възрастта на сина ми днес. Около петгодишен, попиващ заобикалящия го свят с наивно детско любопитство. Tabula rasa, която не е виждала друго и приема всичко за такова, каквото е без особено много критика. Спомням си как татко се прибираше с акумулатура на Ладата, чиито педали е заключил с някакво устройство. В бакалията ти увиват охладено месо в сива хартия и със същите ръце пипат парите. В зрънчото ти се падат panini стикери с футболисти от Евро ‘96, но са в по-малък формат от тези в официалния албум.

Все неща, които след време, след натрупване на житейски опит и впечатления, анализирах, че се случват, защото нещо не е наред. Нещо някъде куца и не е нормално да е така. Баща ми се страхува да му откраднат 20-годишната кола. Парите имат салмонела, а месото има афта. И стикерите от зрънчото мога да си ги залепя на леглото в детската ми стая, където стоят и до днес.

Но имаше и работи, които още на детския мозък правеха едно странно впечатление. Едно от тях беше свързано с това какво работят хората. Много се интересувах и разпитвах семейните приятели и познати какво работят. Не просто номиналната длъжност, а какво практически правят. Знаех какво правят журналистите, адвокатите, машинните инженери, дистрибуторите на градинска техника и какви ли още не. Но имаше един тип хора, които ми бяха съмнителни. Те се занимаваха с “частен бизнес” и не даваха обяснение какво значи това. Някакво време си мислех, че “частен бизнес” е едно общо нещо и всички са си колеги. Но ми беше съмнително как имаше хора с конкретни длъжности, които успяваха криво-ляво да обяснят на едно дете какво правят по цял ден. И такива, които не могат. Или не искат.

Да прескочим две десетилетия и половина напред и този феномен е еволюирал. Хората твърдят, че се занимават с “международни проекти”, имат Х години опит в “сферата на предприемачеството” и какви ли не подобни завоалирани твърдения без конкретика. И то не е, защото всъщност въпросните хора продават наркотици в периферията на Захарна фабрика и се опитват да си създадат легитимен параван за пред познатите, които не заслужават да научат ъндърграунд истината. Но на сина ми ми е по-лесно да му обясня какво значи да си дилър на наркотици, отколкото повечето съвременни амплоа.

По-скоро има някакъв срам, съчетан с кариерна амбиция. И е провал, ако не понапомпаш CV-то с помпозна терминология в духа на това чистачката да се нарича Chief Hygiene Executive Officer.  

Допълнително нищонеказването се подсилва с научни титли. Как така ще подложиш под съмнение някой доцент? Доктор?! Професор! Нашенски и световни университети произвеждат титли на килограм. Доктор по трансджендър астрология. Професор по херменефтика на икономическия потенциал на екзотичния плод манго.

И върхът на цялото това нещо днес се нарича профил в LinkedIn. Профилната мрежа е изключително полезна да се търсят професионалисти или човек да изложи уменията и опита си в очакване да бъде намерен. Разбира се, след като това ѝ е целта, ищахът към прекомерна натруфеност на съвсем обикновени кариерни постижения и работни умения е рекорден. 

Управители на малки фирми се пишат CEO-та, хора, отговарящи за техническа поддръжка в чат и по телефона се представят като експерти по комуникация с корпоративни клиенти, а всеки, писал e-mail на английски, вече е с дългогодишен опит в международния корпоративен мир.

В живия живот това перчене като паун излиза и в демонстрация на небивалия успех с имитация на луксозен живот. От едностаен апартамент в манастирски ливади с кола, която преди 10 години е била от скъпите, но сега е с газова уредба.

Но всичко това няма лошо, хората са свободни да заблуждават и да се самозаблуждават спрямо ценностната система, която изповядват.

Всички тези съждения обаче бяха осъществени под размекната от жегите моя фонтанела заради петъчното предложение за нов премиер. Не ме разбирайте грешно – не познавам, не знам почти нищо за Пламен Николов и той може да е превъзходен човек, специалист, визионер и наистина да изпише името си със златни букви в съвременната ни история. Даже се надявам да  е така и да се извинявам след време за това, което ще напиша надолу.

Но когато си кандидат за позицията министър-председател, а 99% от нацията, на която ще бъдеш такъв, не те знае и не е сигурна, че е намерила в Уикипедия правилния Пламен Николов, значи нещо не е наред. И то, защото допреди 4 дни не е имало дори статия за теб в популярната енциклопедия.

Когато пише, че си работил в “няколко мултинационални компании”, а понастоящем оглавяваш “офис на американска спортна компания”, не е лошо да се знае кои. Публична личност си. Прозрачността е плюс, особено ако изпревариш събитията и не оставиш хората да ровят информацията си сами. 

Когато си спечелил доверието на партийното ръководство с визията и качествата си, нормално е да бъдеш сред нейните лидери, да имаш изяви в последните месеци, да се усети, че имаш водачески умения в организацията, която те излъчва за премиер. 

Защото в момента на въпроса кой е евентуалния следващ премиер на страната може да се отговори по два начина:

Добронамерен: Ново лице в българската политика, образован човек, служител в различни международни фирми, доктор философ, преводач, който със сигурност е по-добре от това, което беше досега.

Скептичен: Човек, за чието съществуване публиката научи вчера. И каквито и достойнства и качества да има, след 30-годишен Преход на подмяна вместо промяна, е трудно някой да му подари доверието си просто ей така. Особено, след като преди него гласени за тази позиция бяха гласени Антоанета Стефанова, Николай Василев и (може би) адвокат Петър Илиев, чиято биография цял ден вчера бе ровена по същия начин, както ще се случи с тази на Пламен Николов. Къде за да бъде компрометиран, но и къде просто да разберем кой, аджеба, е това.

Промяната в българската политика е неизбежна. Може само да бъде забавена, опити за волно и неволно възпрепятстване има. И прозрачността е това, което може да спечели доверието на чувствителното общество. Неслучайно никоя партия не може да убеди повече от 20-ина процента от избирателите. Което се равнява на 10-ина процента от населението. Всеки, поел отговорност за управлението, трябва да проумее, че 90% от хората меко казано му нямат доверие.

И трябва да ги убеди с конкретни факти, с прозрачност, с последователност и логика, а не задкулисни решения. И да не се срамува, че международната му компания представя продукцията си на малка масичка с евтини пластмасови столчета наоколо. Поне има продукция, а не чекмеджета с кюлчета с неясен произход.

Коментари (1)

  1. Господин бюти блогър Петканов и Вие ли вярвате в тези кюлчета ???. А на ясно
    ли сте как може изобщо човек да се сдобие с кюлче злато, а да не говорим за цял гардероб. Я се замислете!

    Отговор

Вашият коментар