Според отдавна утвърденото клише 24 май е най-българският празник. Подобни изрази са често досадни, но обикновено верни. Тазгодишният 24 май нагледно олицетворява характерната за този празник принадлежност към идеологията и конюнктурата. Това не го прави по-малко тържествен, български и дори свят, но мисля, че е редно да се обърне внимание и на тази особеност. Утвърждаването на празника е дълъг процес. Ние, пловдивчаните, обичаме да се бием в гърдите и да дърпаме чергата към себе си с официално утвърдената трактовка, че началото на празника тръгва от Пловдивското епархийско училище на Найден Геров и Йоаким Груев. Всеки историк или поне малко по задълбочено запознат с Българското възраждане познавач обаче знае, че има данни за далеч по-ранно отбелязване на деня на светите братя в Шумен от т. нар. даскал Андон хаджи Кринчу, познат и като даскал Андончу. Този акт е единичен, но все пак достатъчно значим. Хронологията не трябва да се набива в очи на всяка цена, но пък и не е редно да се пренебрегва.
Със сигурност Пловдив е градът, от който тръгва съвременната образователна и просветна интерпретация на празника и Кирилометодиевото дело. За съжаление покрай многото други трансформации тази местна традиция е изгубена. Някога са ставали всенародни (хайде всебългарски, защото градът далеч не е бил населен само с българи и то православни) тържества в приятното майско време на открито сред природата в местността Еди Кардаш, която най-общо се намира в района между днешния Университет по хранителни технологии и стадион „Пловдив“. Трапези на открито, гювечи, чевермета, кръшни хора и отчетливото присъствие на почетните гости Червен Петко и Бяла Рада, както Захарий Стоянов нарича виното и ракията. Ол инклузив съгласно тогавашните кулинарни закони, но и шествие с украсения със свежи пролетни цветя портрет на светите братя Кирил и Методий с хоругви и празнични облекла и настроение. Тази празнична традиция бързо се пренася в цялата страна.
С идването на Комунистическата партия на власт и изграждането на тоталитарния режим същността и посланията се променят. Започва да се набляга все повече на международното значение на светите братя – нещо което не е било забравяно и преди, но вече се изтъква в контекста на работническата солидарност, защото просветителското дело на солунските братя и техните ученици в голямата му част обхваща Източна Европа, която от средата на ХХ век до началото на 90-те му години попада в т. нар социалистически лагер. Водещо значение за международното припознаване, разбира се, имаше фактът, че Съветския съюз – източникът на идеологическата и политическа система, която се наложи отсам Желязната завеса след Втората световна война, също използва кирилица както в езика на най-многобройния народ в неговите граници – руския, така и за още много други. Принадлежащите към православното и славянско семейство белоруси и украинци – ясно, но също кавказките и централноазиатските тюркоезични, пък и други, нямащи общо нито със славянството, нито с християнството етнолингвистични общности, чак до Сибир, Монголия, Якутия и Чукотка. Социалистическата експанзия до голяма степен се препокри с езиковата и особено азбучната, нещо което солунските светци едва ли са предполагали. Още повече че тази експанзия не само че беше лишена от християнското си съдържание, но и се противопостави на него. Светите братя изгубиха своята святост и във времето на социализма ги наричахме просто „Кирил и Методий“ – сякаш са ни братовчеди връстници. Отбелязването на 24 май в онези години се правеше с многочислени манифестации от всички участващи в образователната система, които трябваше да демонстрират своята принадлежност и верноподанически чувства пред режима скоро след предпочитаната в неговата идеология работническа класа, заявяваща това три седмици по-рано – на първомайската манифестация.
В онези времена искрено ненавиждах празника. Няколко седмици преди него започваше пеене на „Върви народе възродени“ до припадък както в часовете по музика, така и в тези по физкултура. Във вторите обаче трябваше построени в блокове да репетираме преминаване с маршова стъпка покрай официалната трибуна и да ревем възторжени възгласи „КПСС – БКП!“ (абревиатури на имената на комунистическите партии в Съветския съюз и България) и „Вечна дружба!“, което беше всичко само не и почит към светите братя. Тогавашният вариант на химна беше редактиран и не се споменаваха фрази като „Бог ще те благослови“, понеже бяха нелицеприятни за атеистичната комунистическа идеология. Вместо това пеехме „Напред и все напред върви“ и естествено хабер си нямахме за тази политическа редакция. Истината научихме след падането на режима. Друг особено неприятен за мен момент, всъщност цели часове – в няколкоседмичния подготвителен период на манифестацията бяха занятията по изобразително изкуство, в които правехме хартиени цветя, за да ги размахваме, докато маршируваме и скандираме. Аз съм доста схванат в ръцете и моите изделия, бяха показвани като лош пример на останалите; извеждаха ме пред всички за назидание и обирах всякакви подигравки на деца, но и учители, съгласно хуманните порядки на тогавашната образователна методика. Негативното чувство се подсилваше от безсилието ми да се справя или оправдая, обикновено през това време пръстите ми бяха целите омазани в лепило и всичко това водеше до безсилие и самосъжаление. Добре, че съм нямал склонност към самоубийство иначе отдавна да не съм на този свят, за да увековеча тогавашните порядки на подготовка за празника. Времена към които немалко хора, непонятно за мен, изпитват носталгия.
Най-досадно, но и забавно ставаше на самия 24 май. Съгласно сезона или валеше, или печеше жарко слънце, но ние трябваше под строй да се отправим към мястото на манифестацията. Събирахме се на изчистеният за случая от автомобилен трафик булевард „Георги Димитров“ – днешният „Борис Трети Обединител“ между Пощата и Тунела. Не съм сигурен, но май някои „артисваха“ и в чистия въздух на подтунелното пространство. Трибуната, от която трябваше да ни приветстват местните партийни величия беше някъде в района на Ректората на ПУ, но докато те се съберат минаваха поне два часа, а ние ги прекарвахме наблъскани на този толкова тесен за всички ученици и учители от пловдивски училища периметър, при постоянни викове „Не разваляй строя!“ и всякакви други санкции за недисциплинирано държане. Колкото и да ни навикваха, пък и нерядко ни биеха, беше невъзможно да държат всички под контрол, така че това беше звезден час за пукане на балони с джобните ни момчешки оръжия – скобарки. (Който не знае, какво е, да пита баща си или дядо си.) Точно изстрелваните скоби гръмваха балоните безотказно, а тези, насочени към голите крака на момичетата, предизвикваха още по-голям шум и смут. Засегнатите сладурани пионерки с панделки и плисирани полички ни отмъщаваха, като ни налагаха по рошавите глави с букети от споменатите хартиени или естествени цветя и строят вместо да бъде подреден и стегнат приличаше на бурно море. С това веселие и забава разнообразявахме тягостното чакане в пек и дъжд.
Така че 24 май далеч не от вчера е изпълнен с противоречиви чувства. Днес актуален е въпросът за националната принадлежност на азбуката и празника. Предната власт по внушение на „патриотичната“ част от управляващото мнозинство прокара решение, че та са само и единствено български. Нещо, което според мен е дълбоко неправилно, защото делото на светите братя надхвърля значително националните мащаби. То е замислено за страна далеч от България – Великоморавия, която се намира в Централна Европа. Вярно – кирилицата вероятно е измислена в нашите земи, но глаголицата, която е неин фонетичен първообраз със сигурност е първоначално изобретена и приложена извън тях. От друга страна, България трябва да отвърне подобаващо на нездравите опити да бъде маргинализиран нейният принос в християнизацията и просветата на православното славянство. Според мен обаче това не е най-подходящият начин. Трябва и да се държи сметка, че географски кирилицата се разширява дотолкова най-вече заради културното, териториално, политическо военно и всякакво друго могъщество на Русия. Това, което днес се нарича Северна Македония и изобщо историческата и географска област Македония имат важен принос да запазят култа към солунските братя и техните също свети ученици Климент и Наум, наричани Охридски, по време на първите векове на османското владичество. Един от големите български историци от ХХ век проф. Христо Гандев отбелязва, че в следствие на османското завоевание и ударът понесен от него култът към светите седмочисленици очевидно задълго изчезва. Той се позовава на достъпния му антропонимичен материал от османски регистри през 15 и 16 век, в които никъде не се срещат имена като Кирил, Методий, Наум, Климент. По-нови изследвания и данни доказаха, че тези твърдения са неверни и преувеличени, но е факт, че почитта и споменът е запазен именно в югозападните български земи, от където те се разпространяват в по-ново време. За пръв път изображения на св. св. Кирил и Методий в днешните граници на страната се срещат в църквата в село Добърско от началото на 17 век, но тя се намира в същия район.
Да се отбележи най-българският празник е важно. Може би в тази бурна година дори повече от обикновено. Обявяването му за прост почивен ден обаче носи институционална неангажираност и го свежда до поредното заминаване за Гърция или отиване в къща за гости. Далеч не съм привърженик на манифестациите, особено в стария им порядък, но със сигурност този празник като водещ за българската идентичност и култура трябва да има по-добра организация, далеч от спонтанността и установяването на почивен ден. И без това през месец май те изобилстват за учениците. Както и да е. Да ни е честит празникът на всички жертви на българската образователна система!
За автора
