Наградите „Пловдив“ имат нужда от истинска конкуренция

За съществуването на наградата „Пловдив“ за пръв път научих преди 30 години. През 1991 година тя беше присъдена на баща ми – писателят Стоян Сукарев, за проза. Помня неговите вълнение и гордост. Когато за пръв път видях статуетката, недодяланият ѝ вид в моите детски очи ме разочарова. Аз очаквах нещо като „Оскар“, а наградата беше криво министолче. Баща ми обясни, че това символизира изпълнения с трудности път на твореца, но не му обърнах особено внимание.

След смъртта на баща ми през 2015 г. реших да напиша статия в Уикипедия за него и чак тогава се сетих за наградата. Оказа се обаче, че за нея не се открива почти никаква информация в интернет. Имаше статия в Уикипедия, но се оказа пълна с празноти и неверни твърдения. Нямах възможност да правя щателна проверка в архиви и библиотеки и предпочетох просто да пиша, че той е носител на наградата, поставяйки годината по спомен. След това отново забравих задълго за съществуването ѝ. Постепенно обаче все по-често започнах да попадам на известия за наградата „Пловдив“ покрай моята изследователска работа. Това съвпадна, както се оказа, с назряла обществена необходимост информацията да се събере и представи. Докато четях документи и стари вестници, се оказа, че колегите в отдел „Краезнание“ на Народна библиотека „Иван Вазов“ усилено издирват данни за наградата по заръка от общината. С тях обменихме мнения по въпроса, но за мен той беше страничен. Задоволих се само да сравня с техните данни годината на връчване на статуетката на баща ми.

Наскоро направеният сайт, посветен на награда „Пловдив“, е резултат от работата на служителите в библиотеката. Заслужава за това дело да се отдаде дължимото на заместник-кмета, отговарящ за културата – Пламен Панов, първият на този пост, осъзнал, че трябва да се положат усилия, за да се издири, систематизира и изложи на достъпно място всичко за история, традиции и приемственост в раздаването на наградите, техните носители и категориите.

Има обаче какво да се допълни. В сайта са използвани данни от периодичния печат, а в тогавашните, пък и изобщо във всички средства за масово осведомяване, не винаги се дават подробности за истинските движещи сили, мотиви и причини, за разлика от документалните първоизточници. Наградите са учредени не по случай 24 май, както можем да прочетем в сайта и статията в Уикипедия, а в чест на 25-годишнината от 9 септември 1944 г. По време на първия им период се раздават в навечерието на комунистическия празник, което лесно може да се види и от сайта. Финансирането идва от централния бюджет, но през 1975 г. е спряно. С единственото изключение 1981, когато цялата страна е обхваната от кампанията по честванията на 1300-годишнината на българската държава, след това прекъсването продължава чак до 1989 г. В този период е изоставена практиката наградите да се връчват около 9 септември и те се обвързват с празника на българската книжовност.

Когато е учредена наградата, изрично е посочено, че тя е за професионално творчество, а едновременно с нея е създадена и награда за любителско – „Пълден“. (По онова време така се произнася това старо име на града; едва от 70-те години се утвърждава формата „Пълдин“.) В наше време обаче тази разлика не се прави, което понякога води до странни ситуации и решения като това, че на церемонията тази година Кукленият театър остана ненаграден за сметка на детска вокална група.

За успокоение на засегнатата чест на професионалното изкуства трябва да се има предвид, че Кукленият театър получава отличието почти всяка година. Същото в още по-голяма степен важи за Драматичния му събрат. В тази връзка обаче идва друг важен въпрос. Трябва ли да се номинират в една категория хора и институции? Лили Бързева се съревноваваше срещу цялата БНТ Пловдив, при това отбелязваща 50-годишнина, а също организатор и излъчвател на церемонията!

Номинация може да направи всеки. В това отношение наградите са широко отворени към обществеността и демократични, но точно на този фон изглежда странно да има категории с един номиниран. Така беше с „Аудио визуални изкуства и фотография“. Макар и в ковид пандемия надали в цял Пловдив липсваше през миналата година поне още една качествена фотографска изложба или друга подобна проява. На същият комфорт се радваше и Емил Миразчиев. По въпросите на технологичните изобразителни и особено на мултижанровите изкуства не се чувствам компетентен, но имайки предвид изобилието на творци в Пловдив никак не е изключена възможността номинации да са заслужавали и други.

Липсата на конкуренция със сигурност не се отразява добре на имиджа. Когато споделих на приятел, че възнамерявам да пиша за наградата „Пловдив“, той каза нещо от рода, че това е награда, която определена група хора си раздават едни на други. В България е правило при подобни прояви да има скептичност, съмнения и слухове, но точно поради тази причина трябва да се работи отдадено и методично, за да се отхвърлят подобни съмнения във възможно най-голяма степен.

Интересен е случаят с категорията „Танцово изкуство“. Там наградата получи проф. Даниела Дженева, а другият номиниран беше Иван Димитров директор на фондация и танцов център „ХЕМ“ за благотворителния концерт „Пловдивска танцова палитра“ с цел набиране на средства за паметник на проф. Кирил Дженев, бащата на лауреатката. Фамилията Дженеви има огромни заслуги за развитието на танцовото изкуство, далеч надхвърлящи местния, а и националния мащаб, но в Пловдив не се развиват само фолклорните му форми и прояви. В края на миналата година, например, момичета от Танцов център „Ла фамилия“ Chicas del mambo спечелиха бронзов медал от СВЕТОВНО ПЪРВЕНСТВО по салса.

Наградата в категория „Опазване на културното наследство и съхраняване на паметта“ е връчена за преиздаване на книга, която е ценна, но основното в тази книга – текстът на Паметник на Константин Моравенов с предълго пълно заглавие е издаден с по-качествена научна обработка в тираж 6500 броя през не толкова далечната 1984 г. и изследователската гилдия предпочита точно това издание. По-старото е библиографска рядкост, но не чак толкова голяма и с такова съществено значение, че преиздаването му да е с тежест на награда „Пловдив“, при това без конкуренция. Все пак това е печатно издание от 1930 г. Не е от средновековието или Възраждането. Съдържанието на Паметника е издавано и в броеве на „Пловдивски общински вестник“. В град със статут на културна столица на България и Европа, с няколко музея, Художествена галерия, Общински институт „Старинен Пловдив“ да има само един номиниран в тази категория изглежда не само странно, но и влияе за създаване на горепосочените негативни настроения. През миналата 2020 г. например беше реставрирана часовниковата кула на Дановия хълм – един от емблематичните паметници на миналото в нашия град.

Вече я няма категорията, в която е награден баща ми – за проза; липсва и тази за поезия. Вместо това има мегакатегория „Литература и хуманитаристика.“ Първото – ясно, прозата и поезията са обединени съвсем естествено. Но вторият компонент хуманитаристика е свръхшироко понятие, в което се включват и немалко от другите съществуващи категории, най-малкото защото хуманитаристиката по дефиниция обхваща и изкуствата. Художественото литературно творчество и научните документални изследвания са две различни писти, на които е невъзможно да има реално състезание. А в Пловдив писатели и поети има достатъчно. Ако трябва да има категориално обединяване, много по-близо до литературното творчество се намира художественият превод. Иначе като идея наградата за Хуманитаристика е изключително важна. Освен културен, Пловдив е значим научен и изследователски център, към миналото и значението на който има международен интерес. През миналата година, например, беше издадена на български книгата за възрожденския Пловдив на гръцкият изследовател Андреас Либератос. Тя би била много по-равностоен съперник и достойна компания за номинация редом до изследването на проф. Клео Протохристова.

Много сериозна и авторитетна изглеждаше конкуренцията в категорията за цялостен принос, която е нова. Точно тук обаче би трябвало номинираният да е един, защото по-принцип в тази категория състезателният елемент трябва да се ограничи до възможния минимум. Достигналите до такова положение хора са достатъчно утвърдени и доказани, за да се поставят в открито съревнование с други. Така се налага да се съпоставят представители на различни дейности и области, като решението кой я заслужава повече няма как да не изглежда субективно. Затова работата трябва да се свърши така от специализираното жури и организаторите, че номинираният да е или само един, или ако са повече, наградата да се поделя. Логиката на награда за цялостен принос придобива завършеност именно по този начин.

Изложените констатации и наблюдения са направени с намерението за повишаване на качеството и обществената тежест на наградата „Пловдив“. Това трябва да е кауза на всеки, който се чувства свързан с нея, а при мен е така заради месторождение, месторабота и най-вече семейно наследство. В публичното пространство отдавна се води дебат за наградите. Предложенията са многобройни и често противоречиви, но идеите са благородни и целта им съвпада с тази на гореизложеното. Много важно е тонът да е конструктивен, да не се стига до поддаване на отрицателни емоции, спекулации и слухове, както и да не се дава повод да съществуват такива.

Моят основен извод в личен план е, че задълбочен в миналото на наградата, напълно пропуснах да участвам в нейното настояще и бъдеще и досега никога не съм се възползвал от правото да предложа номинации. Използвам случая да заявя намерение занапред да участвам активно в тази система за атестиране на културните достижения в града, както и да отправя призив към всички други, проявяващи интерес. Защото общественият живот в Пловдив не може и не трябва да се измерва само с протестни акции и мръсни чорапи.

Вашият коментар