Въпреки че трудно може да ми се вземе думата и като срамежлив евентуално може да ме определи само Чарли Шийн, не държа много да контактувам с непознати хора. Вероятно интровертността е позната на мнозина, но на тези, които не схващат за какво говоря – социализацията често води до напрежение и умора. Затова избягвам и отлагам по всевъзможен начин такива мероприятия. И бързо след като се е наложило да се случат, се отдавам на възстановителни процедури.
Но понякога се случват и малките радости – всичко минава гладко, ненапрягащо и дори човек излиза зареден ако не с вяра, то с определена доза симпатия към човечеството. Затуй ще споделя два последователни кратки епизода и много по-важния извод от тях, който няма общо с психологичните ми и философски нагласи към социума.
И двете са свързани с класическото сблъскване с компании за комунални услуги. В случая банка и телеком.
Първо банката. Дебитната ми карта бе преиздадена автоматично в далечен за мен клон. Опитах се да я пренасоча към близкия за мен посредством неспешна комуникация чрез електронна поща, но нейсе – ответната страна много държеше да се разбираме по телефона. Какво се разбрахме – че съм зачислен към клон, в който не съм стъпвал и че да ми пратят банковата карта в удобния клон ще струва 10 лева.
Тук ще си кажете – “Самуиле, ти си медиен магнат, писател, радиозвезда и Чарли Шийн те смята за срамежлив май, за едни 10 лева ли си?”
И казах – не, готов съм да платя. Обаче ме парират: “Ами то по телефона няма да стане, идете в клона си и го поискайте от там.” Никога нищо не става по телефона, трябва да се забрани комуникацията по него освен за спешни обаждания и за разговори до 10 секунди. “Отпред съм, слизай.”
Та, отивам близкия клон, готов да се сблъскам с тежки ребуси и процедури, защото съм решен освен да пренасоча картата, да поискам да ме регистрират вече да съм към близкия и удобен офис на банката.
“Ами то може да смените клона си чак в началото на годината.”
След тая реплика си представям как светът се смачква върху ми. Не за друго, а защото такива дребни глупави неща ме влудяват много повече дори от парите, които родният данъкоплатец е набил в АЕЦ “Белене”. Но аз никога не се карам със служителите, държа да отбележа. Възхищавам се, че работят това, от което аз бих пукнал на 10-тата минута. Цял ден да разговаряш с непознати, често с идиоти, които са ядосани за нещо, което не е твоя вина. Но ти олицетворяваш вината. Ад.
“Еми добре. Тогава дайте да плащам десетте лева и ще се опитам да си спомня до януари да дойда пак, за да ме презапишете. Акт за раждане и свидетелство за съдимост на майка ми ще трябва да нося сигурно, нали?”
Но тук служителката ми казва: “Ама по-добре си поръчайте да ви издадем нова карта тук. Ще е само 2 лв. А другата в оня клон ще я унищожат.”
В главата ми се води битка – тая пластмаса там сигурно ще я погълне някое тихоокеанско костенурче. Но от друга страна спестявам 8 лева, което са си 2 бири в заведение. Но размишленията са прекъснати от допълнение, което ме кара да се откажа от щастливото детство на костенурчето.
“О, то ние направо може да Ви я пратим по куриер за без пари.”
И следващата карта вече щяла да се преиздаде в моя клон. Да, вече го наричам моя, жената ми спести 10 лева и едно разкарване. Но поясни: “Само че не го обещавам съвсем това, тя ще се преиздаде след 5 години и кой знае каква ще е процедурата тогава.”
Щастлив от добрата развръзка, си казвам, че трябва да пусна тото. Ама се сещам, че повече късмет ще ми трябва с мобилния оператор. И си викам – супер, в 3 следобяд на 35 градуса сигурно няма да има опашка. А и да има – вътре са си купили климатик хиените! Отивам.
Там пък казусът ми е друг – трябва да преподпиша домашния интернет и телевизия. И е много важно да го преподпиша така, че да не се окажа собственик на таблет или смартчасовник. Медитирам и се самоподготвям да отклоня предложения за още 300 канала само за 19.99 на месец и всякакви такива.
Отивам, изстрелвам защо съм там и момчето много бързо чука там на компютъра и ми споделя новите условия. Приемливи са, но преди да се навия със страх, че късметът ми за деня може да се спука вадя стар казус и изричайки го заемам ембрионална поза:
“От няколко години плащам 2-3 лева всеки месец за стационарен телефон. Проблемът е, че аз стационарен телефон нямам, вкъщи дори няма букса за такова и никога не бих имал, защото това значи хора да звънят и да трябва да се говори с хора. Предишни пъти, като съм повдигал въпроса пред колегите Ви, се оказвам в Параграф 22 – за да се прекрати договора, трябва да върна апарата. А аз апарат не съм получавал. И няма какво да върна. Ако ми кажете какъв е апаратът, може да го купя от алиекспрес и да върна, поне.”
“А, няма проблем, ще го прекратя ей сега.”
Аз се оглеждам за скритите камери и питам дали няма да имам няколко хиляди лева неустойка за това, че нямам апарат. Услугата изтече през 2017, а може би я плащам всеки месец от 2015, като не ми даваха да я прекратя. По едно време дори бях поискал нова симкарта, за да не се окаже, че някой я е регистрирал на мое име и звъни на Треска за злато. Не, че съм за парите, очевидно съм плащал 2-3 лева на месец за нещо, което не съм ползвал, а пък и телекомуникационния сектор нали трябва да е финансово стабилен, моят принос е малък, но пък неотменим. Досега…
“Не, прекратявам го, няма проблем.”
Разписвам новия договор щастлив, викам довиждане, благодаря, забравям, че човекът е вторият непознат за деня, с когото се налага да общувам по напрягащ повод.
Излизам като прероден. И се замислям дали няма още някоя институция, където съм отлагал и “забравял” да се занимая. Сигурно така се чувстват пристрастените към хазарт. Много загуби и като навържеш две поредни си мислиш, че си хванал златната рибка.
Е, не се сетих още нещо да тествам късмета си, та затуй си освобождавам съзнанието и се замислям за пореден път как хората са от значение.
Дори в такива тежки корпорации, където действат основно по предварително заучени протоколи, хората зад гишета са от голямо значение. Ето, в случая двама човека ми разрешиха няколко проблема, колкото и малки и незначителни да са. Но можеше и да не ги – както бяха сторили преди това други техни колеги. Спестиха ми време, разкарване, по-нататъшни контакти, че и пари.
Можеше да вдигнат рамене и да ми дадат поредното обяснение от типа на “тука е така” или “системата е такава”.
И ако тук го разсъждавам в личен и егоистичен план, от малкия ми Космос, се замислям и колко важни са хората на всякакви позиции. Да са пичове и да запълват работното си време с полезна дейност. И като са ги турили на гише, на бюро, на компютър, на депутатска банка или на министерско кресло, да са пичове в работата си.
Само в мащабите е разликата дали ще спестиш на някой Самуилчо разкарване или ще му оправиш някаква надписана сметка за услуга, която не ползва. Или ще спестиш на народа си някой милиард и ще му осигуриш система на справедливост, в която няма как Осем джудженца да му откраднат бизнеса с институционални протекции.
И си рекох, че ще запазя късмета си и ще взема да ида, ако направят правителство, да им напомня, че аз стационарен телефон нямам, не съм взимал, не искам, нямам къде да го дяна дори и да спрат да ме крадат Па ако са пичове, ще се съгласят.
За автора
Истинският тест за късмета: да извадиш паспорт или лична карта в 7-мо районно.