Откъде идва Пловдивската рИдукция?

Често можем да чуем квалификация от рода – този или онзи говори неправилно, на диалект и т. н. Да говориш „правилно“ е нещо като атестат за образованост или интелигентност, че и произход. Но какво значи това и къде се говори правилно?

Всъщност правилният говор е изкуствено следствие от норми, създадени след Освобождението въз основа на също така тогава утвърдения книжовен език. И тъй като този език е в голяма степен изкуствен – заимствани са различни форми и образци от различни места, напълно уверено може да се твърди, че в никое населено място или регион не се говори „правилно“. По начин близък до книжовната норма говорят отделни индивиди, които поради старание, възпитание, добри слухови и говорни способности или въздействието на медиите (където тази норма е най-строго съблюдавана) от малки или по-големи са се научили на този говор. Нормално е човек, докато е още малък, да свикне с местния говор и да счита, че именно той е правилен. Аз дълго време смятах, че мястото, в което се говори най-правилно, може да бъде само и единствено Пловдив. Изобщо не обръщах внимание, че вместо „мече“ казвам „миче“, произнасях фамилията на една от учителките в началния курс (Вечна ѝ памет!) „Питкова“ вместо Петкова и прочие. След време, вече като по-голям, забелязах че в тези му аспекти пловдивският говор става обект на различни шеги. Казвали са ми и на мен, а помня и различни примери по телевизията. Някога по шоуто „Каналето“ имаше един скеч за тогавашния треньор на националния отбор – пловдивчанина Христо Бонев. Актьорът Тончо Токмакчиев в неговата роля обясняваше как националите направили учебна игра срещу „ 11 бурита“ и „буритата“ победили. Слави Трифонов, някъде пак по това време, разказваше за пловдивчанка, която държала компютърната мишка, някой ѝ казал „кликни!“ и тя… клекнала. Има и други – „Яли, пили и се веселили. Какво пили? Печено със зели.“ И така нататък.

Най-забележимо изглежда преминаването на гласния звук Е в И, но има и други характерни явления. Комплексът от тях в езикознанието се нарича РЕДУКЦИЯ. Какво означава това и защо? Всеки е наясно с основния смисъл на думата – намаляване, стесняване, ограничаване. Терминът е приет, защото един от признаците, по които се делят гласните, е на тесни и широки – в зависимост от начина на отваряне на устата при произнасянето – а, о, е са широки, ъ, у, и – тесни. При определени обстоятелства широката преминава в тясна – обратното рядко се случва. Както е известно, българският език се дели основно на два говора – източен и западен. В източните не е особено прието да се казва например „ще се видим“, а „шъ съ видим“, „шсъ видим“, жъ съ видим“. Въпреки това обаче книжовният български език е съставен в по-голяма степен от образци от източните говори. Това става в първите десетилетия след Освобождението, когато се създава правописната, а вследствие на нея и правоговорната норма, най-вече по инициативата на Дядо Вазов, чиято 170 годишнина отбелязахме съвсем наскоро. Макар и носител на източен говор, Патриархът на българската литература налага западните форми на различни частици и местоимения, в която те са много по-ясно произнасяни и възможността за объркване се елиминира – такива са ме, те, се, ще и пр. В източните говори се казва, а преди въвеждането на единна книжовна норма се е случвало и да се пише по един начин например „те сѫ бият“ и „те сѫ бити“ (произнася се „са“ или „съ“). В случая едното „сѫ“ е възвратно местоимение „се“, а другото „сѫ“ е спрегнатия в трето лице множествено число глагол „съм“ – са. Основно поради тази причина в книжовния език на източнобългарска основа са вкарани тези неособено добре възприети в нейните говори западнобългарски частици. Поради тази чисто фонетична причина на хората от Западна България общо взето им е по лесно да говорят „правилно“, защото трябва да заменят само лексика, не и фонетика.

Нещо, което просто ме убива, е твърдението, че в София се говори „правилно“. Това е точно толкова вярно, колкото ако кажем, че София е столица на Патагония. В столицата и изобщо в шопските и други западни говори проблемът с правилността не е фонетичен, но има морфологични измерения – т. е. в някои думи има структурни промени. Спомням си в казармата едно войниче, кореняк софиянец (т. е. трето-четвърто поколение) от Банишора каза: „ей тоя много ме дразни, ще го бием!“ Аз го попитах: „Кои ще го биете?“, а той отговори „Как кои?! Аз ще го бием?!“ Попитах отново: „Значи, ако го биеш само ти, казваш, „ще го бием“, а как казваш, ако ще го биете с още няколко души?“ Отговорът беше „Е, как! Ще го биеме!“

Та това шопско или софийско – ме в първо лице множествено число, когато не е нужно да се казва, е изключително дразнещо, защото покрай столичния статут на града го употребяват хора от политическия и дори от културния елит на държавата. В едното от спреженията в българския език (да, има и такова животно!) МЕ-то си е норма – например „гледаме, виждаме, тичаме, бягаме, стреляме“, т. е. в глаголите, които в първо лице, единствено число завършват на „аш“ или „яш“. Но във всички останали това е тежка неграмотност. Защото едно е фонетичното, съвсем друго морфологичното отклонение. Спомням си, че някога една моя учителка по български език и литература винаги наблягаше на крайното А или Я предимно в спрегнати в първо лице единствено число глаголи – седя, лежа, стоя и пр. Точно, както се пишат. Аз се възхищавах колко „правилно“ говори тази жена. Всъщност след време научих, че не трябва да се акцентира на тези звуци и е препоръчително да се произнасят по-скоро седйъ, стойъ и пр. и тази жена просто е говорила на типичен източен диалект – така се говори по на изток от Пловдив – в Сливенско, Ямболско, Бургаско, Силистренско, Разградско, Добричко. Например Лили Иванова точно по този маниер казва „БлагодарЯ на моята публика“.

Покрай указаната софийска заблуда, има много съществен говорен недостатък у много образовани хора, при това принадлежащи към кръга на източните говори, които използват грешното спрежение на МЕ. Съчетано с пловдивския говор то става още по нелепо – сидими, правими, ходими.

По въпроса за рИдукцията. Законът е следният: всяка широка гласна, която не е под ударение в някои говори, сред които пловдивския, преминава в тясна. Е в И вече го отбелязахме. То е най-забележимо, но още по-характерно е О в У. Много забавно е например как привърженици на „Локомотив“ Пловдив се подиграват на такива на „Ботев“, които казват „Ботив“, а самите те сантиментално говорят за „Локуту“. Също така доста характерно е преминаването на А в Ъ. Повтарям – това не е типично само за Пловдив. Лека му пръст на големия футболист и треньор Иван Вуцов – габровец, макар и живял през по-голямата част от съзнателния си живот в София, който като треньор на националния отбор по футбол през 80-те години преди важен мач беше казал „шъ съ борим, шъ съ бийм“. Има и други интересни случаи. 

Пловдивският говор е интересен феномен, а и езикът е жив организъм и се променя. Очевидно динамично в последните години. Трябва да се има предвид обаче, че характерната за града ни редукция е сравнително лека и ненатрапчива – по-тежките форми обикновено свидетелстват влияние от други населени места. Като характерни такива случаи бих посочил една реалити звезда от близкото минало, останала в публичното пространство с прякора „пипирудата“, както и един от кметовете, избиран през настоящото хилядолетие.

В моята младост беше широко разпространено становището, че тъй като българският книжовен език е формиран в голяма степен през Възраждането въз основа на търновските говори (което е вярно, доколкото те принадлежат към източнобългарските), във Велико Търново се говори най-правилно. Когато обаче отидох да уча във Великотърновския университет и чух убедените в правоговра си местни „боляри“, просто щях да падна. То си е известно – глъвътъ, рикътъ, гурътъ и пр. Спомням си пак по това време – при гостуване на състудент в Габрово, един тамошен младеж искрено се забавляваше с моя пловдивски говор и каза следното „гледай го тоя – на глъвътъ вика глава“!

Някъде тогава осъзнах и това, което сега пиша като краен извод тук, вече подплатено и с много повече познания и наблюдения: Няма значение кой как говори във всекидневието си. Препоръчително е на публични и официални места да се внимава да се спазва утвърдената норма, без обаче това да се превръща в догма, като задължително се имат предвид разликите между правопис и правоговор. За да сме наясно с всичко това, е добре да имаме основни познания върху развитието на езика в миналото и сега. Съвсем другояче обаче стоят нещата с правописа, който е най-ясното и категорично свидетелство за грамотния и разбира се за образования човек. Особено днес с разпространението на социалните мрежи писането по всякакви въпроси е широко разпространено. А колкото и да е интересен един коментар, щом е неграмотно написан, въздействието му намалява. Даже се променя.

Вашият коментар