Отворено писмо до Дядо Коледа от Самуил Петканов

Първият жанр, в който се научих да редя писмено мислите си, бе писмото до Добрия старец. С грозни, огромни печатни букви пишех по страница-две. Не знаех ръкопис, още не бях тръгнал на училище, та запетаите бяха бонус от татко. Дойдеше ли ноември, почваше старателното списване на това писмо. Вечерта моят родител 2 си идваше от работа и сядаше да го види дали е достойно за Дядо Коледа и има ли нужда от поправки.

Проверките за грешки, недобър стил и липса на куртоазия и уважение водеха до пренаписване на писмото по няколко пъти и често отнемаше почти седмица до изпращането му. Беловата се оказваше нова чернова по няколко пъти, но все някак успявах да спазя крайния срок. На косъм. Тревогите ми бяха съществени — ще сколасат ли джуджетата да направят подаръците, ако закъснеем с изпращането на писмото.

От няколко години главният редактор на писмата ми до Дядо Коледа го няма, но аз си присвоих ролята му, за да приложа същата тактика при развитието на неговия внук. Но се замислих, че и отдавна не съм писал писмо до Лапландия, та ето го — да го видите за грешки поне.

Уважаеми Дядо Коледа,

Като твой добър отдавнашен познат си позволявам тази година писмото към теб да го сторя публично. Но не е за да те задължа чрез натиск от открито писмо да осъществиш празничните ми желания. Не целя да те изнудвам, нито пък да си отмъщавам за онези моменти отпреди почти 3 десетилетия, когато често поръчвах едно, а ми носеше друго — и то все работи, които спокойно можеше да заръчам на своите родители.

Пиша ти по този начин, защото живеем в по-особено време сега. Хората наоколо са изплашени, изнервени, изтощени, обезверени и озлобени. И може да забравят да ти пишат, а може и да се сетят, но да не успеят да си намерят празничния дух.

Напоследък губим повече, отколкото печелим и наистина имаме нужда от теб. Губим близки, губим познати, губим здравето на ума и тялото си, губим работата си, губим времето си, губим смисъла си, губим хумора си, губим връзка с реалността, губим човещината си и губим умението си да се разбираме. Губим радостта и способността да се радваме, защото развихме изключително безполезен нюх към непрекъснато търсене на тема “какво ще ме ядоса днес?”

Няма да ти изброявам повече, излишно е. Нали всички ни следиш и отбелязваш. Знаеш кой е папкал, кой е слушкал. Знаеш и ако тръгна да те лъжа, за да се изтъкна като по-заслужил, отколкото всъщност съм. Не знам как го правиш, дали имаш камери, дали пращаш джуджетата да слухтят. Или е достатъчно да ни провериш в социалните сайтове, където се качваме къде сме, с кого сме, какво ядем, какво слушаме, какви гащи носим. Да, непрекъснат livescore си имаш, та нямам съмнения, че знаеш какво е дереджето.

Сигурно ни мислиш за разглезени сега. Викаш си — да, имат някакви трудности, определено дереджето не е цветя и рози. Но преди половин-един век техните баби и прабаби бяха по-зле. Медицината им беше по-назад, а и по-недостъпна. Икономическите кризи бяха по-сурови и продължителни. Свободата да намираш информация и да споделяш мнение, базирано на тази информация, не съществуваше. Една война свършваше и докато се погребат загиналите, избухваше нова. А сега сме били мрънкали, защото трябвало да ни бръкнат с клечка в носа, за да идем на мол.

Да де, ама нали затова се бориха тези ни любящи баби и пра-баби? Да живеем хубаво, комфортно, безпроблемно. Да има, а не да няма? Така че, не ни вини, Дядо Коледа, ама не може да отгледаш саксийни цветя и сега да ги фукнеш в сибирския пермафрост и да очакваш да направят джунгла. Искаме си на хляба мекото.

Затова и ти пиша моето желание. Пък се надявам и другите да видят от мен и да помислят нещо в този дух. То нито ще е световен мир, нито ще е климатична стабилност или пък здраве, берекет и добруване за народите по Земята. Няма и да е решаване на световния глад или пък по-добро детство за децата в страните от Третия свят и тези, случили се на дебилни родители в Първия и Втория свят. Не, тея проблеми всички си ги знаят, повтарят се, сочат се и сигурно до вторник-сряда ще им се намери решение.

Аз ще поискам нещо по-така: Върни ни за един месец в ноември 1996-а година. Ей така, както сме си сега — щрак и едно връщане с четвърт век във времето.

Да се огледаме какво, що, как сме живели, какво сме правили, какво сме знаели, на какво сме се надявали, какво ни е ядосвало, плашило и радвало. Да видим криза, но да видим и читав наш национален отбор, то не е речено, че всичко ще е такова или онакова.

Но ще е хубаво да мръднем малко, преди да превъртим на място.

Благодаря в аванс и те моля, бъди внимателен. Този път, ако объркаш нещо и ни върнеш при тиранозаврите, ще е страшен фал.

Вашият коментар