Под прицел: All we need is ЛОВ

В петък и събота вечер навсякъде се чувства атмосферата на уикенда. Много хора се отправят към различни заведения – ресторанти, кръчми, барове, дискотеки, клубове, театри, кина, спортни събития. Други тръгват на път – към къщи за гости, хижи или по родните си места, за да посетят родители и други роднини, след като волю-неволю са устроили своя живот в по-голямо населено място. От своя страна, възрастните родители, дядовци и баби трескаво се приготвят да посрещнат деца и внуци. Цялата тази уикендна суматоха е истинска битова идилия. Хората имат право на нея – оставили са поредната отрудена делнична седмица зад гърбовете си. Начини на прекарване на тези, условно казано, 36 часа – много. Няма как да бъдат обхванати, но в повечето случаи те са свързани със стоене до късно и активност до малките нощни часове. Един значителен по своя брой хора обаче не се поддават на тези изкушения. Те си лягат рано, защото на тях принадлежи светлата част на денонощието и трябва да го обхванат във възможно най-пълна степен. Това са българските ловци. На брой те са около 150 хиляди души. Най-голямата въоръжена сила в обществото ни в момента.

Известно е, че активно ловуват доста по-малко хора, но при всички положения числото е вниушително. От известно време и аз имам честта да бъда част от тази колоритна общност. Да се наричат ловците прослойка или съсловие е погрешно. Към организацията принадлежат наистина буквално хора от с всякакво занятие, образование, материално положение, култура, идейни ценности и прочие. Това прави ловното общество изключително демократично. Хора, които иначе може никога да не се срещнат, вървят, трудят се, мръзнат, преследват дивеча и се грижат за него рамо до рамо.

Съществува убеждението, че ловът е скъпо удоволствие. Не е точно така. Без пари не става, но минимумът, който трябва да се покрие, не е нещо особено за който и да е работещ човек, дори и за пенсионери. (Към възрастните ловци се проявява огромно уважение и те са освободени от годишен членски внос). Веднъж запалената искра обаче може да доведе до сериозно разрастване на бюджета. На практика лимитът са собствените възможности и въздействието на ловната страст. Чувал съм следната приказка – „Ако видиш някъде паднал дувар, значи собственикът е авджия“. Народните мъдрости винаги имат основание, но ловът като форма на зависимост няма нищо общо с разрушителни нагони като хазарт, алкохол, наркотици. Напротив, той носи по-скоро градивен заряд. Човек става по-организиран в бита си, мотивиран и предприемчив в работата си. Нали трябва да се изкарат повече пари, за да се задоволят поне отчасти постоянните нужди и капризи на ловеца. Аз лично обаче не съм чул някой да е оставил семейството си в нужда, за да си купи карабина, джип или нещо друго. Все пак в съвременното консуматорско общество изкушения колкото искаш, и ако им се поддадеш, наистина опасността семейният бюджет да се срути е реална.

Освен демокрация в ловните дружинки има и дисциплина. Това е опасно занятие, което протича при надлежни мерки за сигурност. Основно правило е да се стреля само при абсолютно ясно видяна и разпозната цел. Консумацията на алкохол по време на лова не се толерира. Ограниченията са същите като при шофирането. Санкиите срещу бракониери са жестоки, контролът също се е повишил. Всички колеги с повече опит са категорични в това. През 90-те години и първото десетилетие на новия век бракониерството е имало далеч по-сериозен обхват. Днес положението е по-добро. Голяма част от самите ловци днес са имали известни прегрешения в миналото, но отдавна са осъзнали, че всъщност мисията на ловеца е не, както повечето незапознати си мислят, да избива поголовно дивеча, а напротив – да се грижат за популацията и природата. Огромната част от приходите на ловните дружинки се дават за храна и поддръжка на хранилки, пътища, хижи, заслони, закупуване на различни видове дивеч, който се пуска на свобода. Това са така наречените ловно-стопански мероприятия.

След като досега се говореше какво се жертва, струва и обобщено казано какво взима ловът, нека видим обаче и какво дава. Сигурно сте чували израза „Кеф цена няма!“ В случая е много правилен. Контактът с природата, тишината, спокойствието, съзерцанието на различни гледки в планината или равнината; адреналинът, когато чуеш шум от стъпки и видиш глиган, елен, сърна, дива коза или друго голямо животно. В нашата литература има великолепни образци на произведения за лов от писатели като Емилиан Станев и Дончо Цончев, разбира се и други автори. Няма какво повече от тях да добавя, а и не бих могъл да го направя толкова добре. Но емоцията е голяма – да влачиш стотина килограмово убито диво прасе с въже до пълно изтощение през камъни, корени и шубраци по 45 градусов наклон, например. Когато това се случи в топло време, от теб се лее такава пот, която никой спорт не може да произведе. И в студено обилното изпотяване никак не е рядко явление, но дългите часове прекарани на пусия обикновено носят вкочаняващ студ. Ти обаче стоиш, вслушва се във всеки звук, научаваш се да разпознаваш дали е от песен или крясък на птица, дали от шума на крилете ѝ, дали от вятъра. Съвсем неслучайно геният Христо Ботев пиша „Гора зашуми – вятър повее…“ Наистина преди да усетиш вятъра, чуваш шумоленето на листа и клони.

Не по-малко изтощително е и когато се спускаш надолу. Веднъж търсихме ударено прасе, което се беше свлякло по горист склон стотици метри надолу. Имах чувството, че като един съвременен Орфей слизам в подземията на Хадес. А после следва, естествено, изкачване. С пълни раници. Тези, които имат кучета, не стоят на едно място в студа, но те пък навъртат огромен километраж в преследване на дивеча, за да го подкарат към постовете. После, докато кучетата се приберат, може да минат часове, понякога и ден. А за ловеца доброто куче е безценно. Точно в тази симбиоза между човек и животно в името на общата ловна кауза най-ясно става значението на израза – кучето е най-добрият приятел на човека.

Жега, мухи, комари, или дъжд, кал, сняг, вятър. Независимо от времето ловецът е винаги навън. Човекът е странно създание и има нужда да мъчи себе си. Отдавна са отминали времената, когато ловът е бил основно средство за препитание, но въпреки това, когато има „слука“ и се прибираш с пълна торбичка, чувството е неописуемо. Вероятно същото е изпитвал и първобитният индивид, който влачи месо от убитото от него животно в пещерата и така демонстрира своята сила и умения. Въпреки всички трудности и негативни усещания, тялото сякаш пее, кръвта кипи. Чувстваш се жив! Градът с неговия забързан стресов ритъм не съществува. Всякакви суети остават назад и за няколко часа си много по-близо до Майката Природа. А колко приятелства се създават! Колко ловджийски лакърдии се разказват около богатата маса в шумна компания. Печката бумти, лицата червенеят от външната и вътрешната топлина. Всеки има много какво да разкаже. Детектор на лъжата няма, така че може да се чуе какво ли не. Но тук с пълна сила въжи принципа – „Ако не е истина, е добре измислено“. Само да си добър разказвач.

Ловните дружинки имат и друга функция. Те са важна част от социалния живот на населеното място. Понякога единствената. В България има много села, без население, но не и такива без ловна дружинка. Ловът продължава почти целогодишно, но особено активен е този за диво прасе – между октомври и началото на януари. Тогава много съпруги остават недостатъчно стоплени в студените зимни вечери, но най-неправилното би било да негодуват. Ловците са солидни хора, намират време за всичко. Трябва да се каже, че макар и рядко, се срещат и жени ловци. Ловът е уникално съчетание между аристократични и демократични традиции, единоначалие и колективизъм. Няма как да завърша с друго освен с едно горещо НАСЛУКА!

Вашият коментар