Под прицел: Соцносталгията като пропаганда

Историята е засвидетелствала множество контрасти в развитието на българската държава и общество. Особено големи са те за времето, наричано в научни издания и разговорна реч социализъм, държавен социализъм, комунизъм, Народна република, народна власт, тоталитаризъм и прочие, или с други думи периодът между двете повратни дати 9 септември 1944 и 10 ноември 1989 г.

Този хронологичен отрязък отдавна се коментира във всички заинтересувани слоеве на българското общество, при наличието на остра конфронтация за крайната оценка. Факт е, че у нас все още много хора си спомнят с умиление тези времена. Групата „Соцносталгия“ във Фейсбук има около 50 хиляди членове, а съществуват и други подобни на нея. В тази група всеки, който се опита да дискутира по различни въпроси, дори и с превеждане на научни и статистически аргументи за икономика, престъпност, жизнен стандарт и каквито и да било други въпроси преди и сега, е масирано и злостно нападан, оплюван, обвиняван в национално предателство и всякакви други тежки грехове.

Най-честите въпроси към инакомислещите в учтива форма са – „защо сте член на групата, щом пишете такива неща?“ (повечето далеч по-груби). Получава се нагледно и твърде интересно потвърждение на теорията на К. Попър за отворените и затворените общества. В тази електронна среда се оказва, че е създадена една мини „тоталитарна“ организация, в която се величаят отдавна доказана като човеконенавистна политическа система и също така отдавна фалирала икономическа. Най-ясното доказателство е потискането на индивидуално изявеното мнение от колектива.

Единственото, което липсва е възвеличаваният, издигнат в култ лидер, но той е резултатно заместван от старите диктатори на комунистическа България.

Така че въпроси, иначе изяснени от обществените науки, продължават да бъдат непознати на широката общественост. От една страна – това е нормално, все пак това е изследователска дейност, с която се занимава ограничен кръг хора, но от друга, положението на медиатор между миналото и обществото задължава историята и всички други замесени области на познанието да бъдат по-близо до хората с оглед на същестуващия интерес. Очевидно немалкото усилия дават резултат предимно в капсулираната академична територия. Всеки има свой собствен поглед – своя лична история, която за нищо на света не желае да ревизира. Налага се изводът, че повечето изследователи на близкото минало, говорят неразбираемо за широката общественост, а това, което пишат, също не подобрява комуникацията.

Дотук с академичния стил и език. Това, което искам да кажа, е че носталгията е задължително чувство на тъга и сладки спомени от отминалата младост и в това отношение разбирам всички хора, които попадат в нейната опияняваща прегръдка. Но не мога да разбера тези, които остават завинаги там. Откакто научих за съществуването на тази група и за кратко бях неин член, съм силно притеснен за българския народ. Толкова много злобеещи и изпълнени с негативизъм хора, само защото имаш различни възгледи – и то обосновани с хиляди прочетени и осмислени страници документи и изследвания.

Ето малко данни, например за гордостта на българското и пловдивско машиностроене – мото и електрокарите, за които пропагандата през 80-те години тръбеше, че всеки пети в света е българско производство: Но само в един електро или мотокар лицензионните елементи са следните: хидравлика – „Бош“ и „Плеси“; дизелов двигател – „Перкинс“, съединител скоростна кутия, предавки – „Брокхаус“, „Линде“, „Шалтбау“, “Цанрадфабрик“, акумулатори – „Варта“, основна конструкция – „Йе- лау“, водещи паралели – „Шльойман“ и „Шверте“, лети чугунени противотежести – „V-процес“ от Япония. При такова производство, когато използваните материали са много скъпи, крайната цена на готовите електро или мотокари ще бъде неконкурентна за световните пазари. (Велева, Л. Към въпроса за индустриализацията в България (1944-1989). Дискусионни аспекти. – Известия на Центъра за стопанско-исторически изследвания, т. 1, 2016, с. 97–98.)

Ето и официални данни, изнесени на заседание на Политбюро на ЦК на БКП през 1976 г. Отклонените чрез различни номенклатурно-бюрократични машинации (на практика кражби) за цялата Шеста петилетка (1971–1975) средства от фонд „Работна заплата“ възлизат на почти 200 млн. лв. Преразходът от същия фонд е 714 млн. (През 1975 г. средната работна заплата е 146.46 лв. Статистически годишник на НРБ за 1975, с. 78) За обезщетения за престой по пристанищата (demurrage) извън договорените срокове българските власти понякога изплащат суми, надхвърлящи стойностите на товарите. В продължение на години по складове залежават скъпи вносни машини, които не се вкарват в производство и едновременно с това са изплащани. Към 1 януари 1976 г. те са 3571 на обща стойност над 100 милиона лв. В металургичен комбинат „Кремиковци“ все още не е било монтирано 3755 тона оборудване, доставено през 1963–1972 г. Големи загуби носят външнотърговските дружества, чието предназначение е точно обратното.

Положението се задълбочава през следващите години. През 1989 г. държавните дотации за губещите производства са 6 милиарда и 600 милиона, което е 27.1% от държавния бюджет. Дотациите на пловдивските предприятия са 144 милиона – приблизително на толкова възлиза годишният общински бюджет.

Толкова за соцносталгията. Всеки да си я ползва както намира за добре, но диалогът винаги е за предпочитане пред монолога; многообразието от мнения пред единомислието.

Архивните снимки са част от колекцията на Пламен Кочев в неговата група във Фейсбук „Акция „Фото Пловдивъ

Вашият коментар