Под прицел: За Марта, Марс и бастиона на безправието

Освен че ever ми е мъчно за „МелоТвМания“ ме терзаят и други въпроси. В очакване на настъпващата пролет, през вече смело напредващия месец март, познат и като женски месец, се чудя на някои странни противоречия. В нашите народни традиции месецът се персонифицира с безспорно женския и съвсем естествено зъл и непостоянен образ на Баба Марта. Да ме прощава по-добрата и красива половина от човечеството (честит празник, макар и със закъснение), но какво може да очакваш от една баба, която вече няма никакви други удоволствия освен да вгорчи на някого живота. Според народното предание или градската легенда. Баба Марта е сърдита, защото Голям и Малък Сечко изпили виното, може би единственото удоволствие на възрастната жена, че сигурно и зъби няма, с които да се храни пълноценно. Има и едно друго обяснение, вече като за по-млада баба, изпълнено със сексуален смисъл – че февруари бил къс, а април – мек. То също има основания, защото всъщност в миналото за баби са минавали, а обикновено са и ставали, жените още ненавършили 40.

В първия ден на март се спазва стария, както ни учат още от детската градина – изконен български, макар и оказал се не съвсем и само български обичай – закичване на мартеници. Всичко би било чудесно, ако обаче древността и изконността на празника кореспондираше с неговото име, а то никак не е древно и изконно, за жалост. Или поне не е българско. Името на месец март е латинско, каквито са и всички други възприети в България и в повечето европейски (пък и по целия свят) страни. Тези названия обаче са възприети далеч след идването на Аспаруховите българи по тукашните земи – чак след приемането на християнството, а още по-късна е употребата им сред народа, който дори до 19 век в много случаи ползва старите славянски наименования, според които името на март е Сух или Сухи (горката Баба!) Изобщо датировката по месеци напредва доста бавно. Дълго време в книжовните паметници се използва византийската система на индиктионите и години от сътворението на света, по Александрийска, Цариградска или Антиохийска ера. Чак от 18 век, вероятно във връзка с преминаването на Русия към юлианския календар, по страниците на ръкописите се появяват дати от Рождество Христово. Междувременно индиктионите са изоставени и след 15 век датировката по месеци зачестява.

Мартениците с такова име няма как да са древен прабългарски или славянски обичай. Това не означава, че в традицията – използването на бяло и червено, очакването на пролетта и пожеланията за здраве – не се откриват старинни пластове, но просто съвременното име на обичая очевидно е по-ново. Както и на Баба Марта. Най-нелепото е, че латинското име на иначе женския според българското обществено мнение и традиции месец произхожда от това на бога на войната Марс, който олицетворява всичко друго, само не и женското начало. Както се казва – изгубени в превода.

Друго нелепо от този месец ми се струва цялата шумотевица около 8 март за правата на жените. В България жените отдавна са равни с мъжете пред закона, а не съм забелязал да има и диференциация в заплащането по пол. Поне в публичния сектор има класификатори по професии и такова разграничаване там няма. Така че феминизмът у нас от тази гледна точка отдавна е победил. С домашното насилие е друго, но това е криминален въпрос, разбира се и обществен, но в никакъв случай то не е толерирано от власт и общество. Най-дразнещите неща са две:

1. Че се създава такава представа и нагласа сякаш трябва да се обръща внимание на нежния пол, ако не само и единствено, то основно на 8 март. Това е дълбоко погрешно! Любимите хора трябва да бъдат обграждани с уважение, внимание и обич всеки ден. Не говоря за мачистко кавалерство, романтика и глезотии, а за съвсем нормално, културно и възпитано отношение.

2. Представянето като последен бастион на безправието на жената в модерното общество на майчинството и грижата за децата. Заради това жената била в неравностойно положение да прави кариера! Че това не е тегоба, а дар божи, природен, който както го възприема: благословията да се дарява живот. Сигурно много хора, притежаващи първични и вторични белези на мъжкия пол, ги е яд, че не могат да забременяват и раждат. Въпреки очевидно честите и многобройни опити, резултатът е единствено, че от отверстието, в което се провежда експериментът, се отделят нежизнеспособни субстанции, отличаващи се с отвратителен външен вид и миризма… Но стига с нехигиеничните откровения! Преките изказвания или намеци за неравнопоставеността на жените в съвременното родно общество могат да бъдат обяснени само с едно – някои още не могат да прежалят, че България не се присъедини към Истанбулската конвенция.

Получава се порочен кръг. Жените не трябва да раждат и гледат деца, за да правят кариера, защото това ги потиска като човешки индивиди, обаче от друга страна, в новини, медии, обществени акции и кампании децата се представят като най-голямата ценност. Те безспорно са такава, но при това положение от къде да се вземат. Така по-„цивилизования“ свят не ражда деца и постепенно изчезва, загрижен обаче за правата и отношението към по-„изостаналия“, който държи жените затворени в къщи и като цяло не им оставя друг избор освен да раждат деца и да ги гледат. Ако гледане може да се нарече да си грабнеш чаветата и то не едно и две, а цяла кохорта, и да потеглиш на хиляди километри към далечни земи, в които се надяваш да продължиш същия начин на съществуване, обаче вече на издръжка на избраната като местообитание държава, в която туземците са заети да правят кариера и да осигуряват средства на нещастните и безправни новопристигнали хорица. Голям прогрес, няма що!

Друг интересен мартенски момент е пролетното почистване. Имам предвид не това в домовете, което всеки си прави според собствен график, но общо взето е традиция за привързания към домашното огнище български гражданин, а акциите по почистване на т. нар. споделени пространства. Нямам нищо против тях, напротив – приветствам ги и съм изцяло съпричастен, но е много важно тази кампанийност да има за крайна цел превенция. Т. е. – вместо само ден – два в годината да чистим, да се стараем да не цапаме и пазим в продължение на 365 дни. Още по-неприятното е, че в масовото почистване обикновено се включват именно съзнателните хора, които пазят. Мундарите продължават да си хвърлят, плескат, мажат и ако случайно им потърсиш сметка, да се репчат, че понеже държава и общество не им осигуряват перфекти условия на живот, ще си правели каквото щат! Ето такива случаи плачат за сериозни глоби, съд, че дори и затвор.

Споделих на уважаемите читатели, каквото ме измъчваше. Мъката по „МелоТВМания“ обаче остана неизплакана! Загубата е непрежалима!

Вашият коментар