Под прицел: За някои „ползи“ от пандемията

Наскоро трябваше да отчитам един проект пред комисия, съставена от учени в различни области – доценти и професори. Научни светила, както се казва. Лошото обаче беше, че аз не бях свършил почти нищо през годината. Разбира се поради обективна причина, позната на целия свят – вируса SARS COVID 19. Няма смисъл да припомням, че имаше затваряния, ограничения. Те продължават. Строго погледнато обаче аз си имах и други работи, обикновено по-належащи като дневен ред и така дейностите по проекта все оставаха на заден план. В последните месеци от годината отново учебните заведения затвориха, върнаха дистанционното обучение, аз самият също се разболях. Изобщо само време за научни проекти. На електронната поща идваха някакви писма за това, че са насрочени дата и час за отчитане на проектите, придружени от файлове с бланки за попълване, но аз си казвах „Какви отчети!? Нали всичко е затворено. Тези хора или са се объркали, или съобщенията са автоматични“. За всеки случай се канех да проверя дали на тази дата университетът ще работи, но все отлагах или забравях и се сетих да го направя чак сутринта на самия ден. За мой ужас и изненада се оказа, че сградите са отворени от началото на седмицата, администрацията работи и моето представяне е насрочено за 9.15 ч. А минаваше 8.30.

Не се обезпокоих особено, набързо се приготвих и отидох почти навреме, убеден, че просто ще се отбива номер. Каква работа да отчитам при всичко случило се през годината? Другите ще са в същото положение. Но когато влязох в залата, заварих нещо съвсем различно. Хората преди мен подготвени – с презентации, таблици, диаграми; съставят хипотези, обясняват опити, реакции, обобщават и формулират научни резултати, представят направени разходи, изчисляват бюджети за следващи години, споделят решени изследователски и организационни проблеми. Комисията следи внимателно, задават се въпроси, правят се оценки. Шок!

Но нямаше какво да се прави. На принципа, че срамът е най-бързо преминаващото човешко чувство, когато ми дойде редът, се изправих, заявих че не са ми необходими технически средства (има си хас!) и се започна едно оправдаване и обясняване… Във всяко изречение думи като ковид, пандемия, затваряне. Ако се говореше нещо за работа, беше предимно в бъдеще време. Направих съответното неприятно впечатление и си тръгнах изпълнен с негодувание и с твърдото убеждение, че ако проектът бъде продължен, догодина дори война или чума да върлува, да се явя подготвен и повече никога да не изпадам в подобна ситуация.

Срамът и неудобството отминаха, но натрапчивият и неприятен спомен остана. От тогава обаче си задавам следния въпрос: Не дойде ли пандемията в услуга на много хора? На цели структури, организации, политики. Всъщност това е перфектно оправдание да не си вършим работата. Защото когато наистина искаш да направиш нещо, да работиш за него, няма какво да те спре. Може да те забави, затрудни, отклони, затормози, но истински мотивираният и целенасочен човек винаги ще бъде полезен на себе си и обществото. Така че колкото по-рядко пред съществителните имена ковид, пандемия, затваряне, стоят предлозите поради, заради, това ще означава, че има толкова повече работещи хора и учреждения, че се вземат решения и се действа за тяхното изпълнение. А ако те се заменят с други предлози като въпреки, независимо от, тогава ще имаме основание да бъдем доволни и горди с уреден битов и обществен живот, за който сме допринесли самите ние. Вместо да се оплакваме и оправдаваме. В крайна сметка пандемията ще отшуми, но срещу оправданията за неизпълнени задължения и несвършена работа няма лекарства и ваксини. Само гола съвест и не по-облеченото чувство за отговорност.

Вашият коментар