С интерес се запознах с новата книга за улиците на Пловдив с автор Димитър Герганов. Това е въпрос, който вълнува всеки, изкушен от миналото на Древния град, включително и мен. Доколкото съм информиран, авторът не е професионален изследовател, но има трайни интереси към историята и дори е предприел конкретни организационни стъпки със създаването на клуб (по-точно определение не се сещам) „Пловдивско историческо общество“, известно със срещите с изследователи на миналото в заведението „Петното на Роршах“ и провеждането на отборни състезания на историческа тематика. Така че авторът със сигурност има отношение към предмета, с който се е заел и крайният резултат е книгата от 236 страници.
Нормално, първото което се набива на очи е заглавието, по моето мнение – несполучливо, ако не беше уточняващото подзаглавие. „Улиците на Пловдив“ в членувана форма означава – всички улици или поне повечето от тях. Подзаглавие – „История на 101 пловдивски улици“, внася ред, но е някак трудно забележимо от пръв поглед, разбира се, доколкото нещо се забелязва трудно на корица на книга. По отношение на структурата прави впечатление, че книгата няма съдържание, което в моите очи веднага я смъква надолу. Авторът обяснява в предговора защо е предпочел така, но не звучи обосновано да напишеш почти 240 страници и да спестиш още няколко за съдържание. Мисля, че най-малкото би трябвало да има списък с имената на улиците. Аргументът му, че те са дадени по азбучен ред не улеснява никого, защото читателят няма представа кои улици се съдържат в текста. Остават неясни критериите за подбор на улиците, а те представляват интерес за един любознателен потребител – най-малко пренебрегнати са други 1100 пловдивски артерии и би било добре да се обясни защо.
Това, което предизвика допълнителния ми интерес беше диалог с Д. Герганов през Фейсбук страницата на „Пловдивско историческо общество“. Аз попитах дали изданието е популярно или научно и той отговори, че с 6 страници библиография „бива да е научно“, но е написано така „че да се чете“. А книгите за Пловдив с библиография и научно-справочен апарат на фона на огромния брой упражнения по темата, са доста голяма рядкост, така че очакванията ми се повишиха. На практика обаче, това, което авторът определя като библиография, всъщност е списъкът с бележки, към които препраща текста. Разликата е съществена – много от заглавията в бележките се повтарят и така техният общ брой – т. е. изворовата база, значително се стеснява. Само книгата на проф. Й. Андреев „Българските ханове и царе“ заема повече от една страница от бележките. На брой позоваванията са 131, което за книга с такъм обем и определена като изследване никак не е много. Количествената страна на въпроса няма голямо значение, за разлика от качествената. Немалка част от ползваните заглавия и то точно пловдивските са твърде далеч от научните стандарти. Посочените книги на автори като Пенка Калинкова, Димитър (Мимо) Райчев, Георги Райчевски, Ивет Анави са хубави образци на масовата мемоарна и справочна литература с краеведчески елемент, но не са научни.
Друг забелязан недостатък е, че не навсякъде става ясно откъде е почерпана информацията. А когато едно издание се оформя с научен апарат, той трябва да включва всички данни. Може и да има изключения, но в случая те са далеч по-многобройни от позоваванията. Без да съм правил детайлна проверка, ми се струва, че доста широко са ползвани Уикипедия и Хрониката на Алваджиев, които не фигурират в крайния списък. Така че, ако позоваванията ще са частични – по-добре без тях. Друго библиографско несъвършенсто е цитирането на дисертацията на Дамян Борисов като публикувано издание.
Езикът е интересен и увлекателен, но на места авторът е прекалил с булевардния тон в желанието си да направи книгата достъпна и по-разбираема. Академичното писане съвсем не е задължително да бъде сухо и трудно за възприемане. Няма да коментирам подробно всички неточности, повечето не са и съществени, но не може да пишеш за историята на улица „Капитан Райчо“ и да не посочиш, че тя носи това име, защото там се е намирал чифликът на офицера. Стоматологичният факултет отдавна не е на бул. „Руски“, а името на бул. „Източен“ няма нищо общо с Източния въпрос. Не може да не се отбележи обстоятелството, че за самите улиците са преведени съвсем малко исторически данни. Много повече внимание е обърнато на описанието им и на историята на личностите или събития, на които са наречени. Една скоба: не звучи уместно и то от писател да използва за именуване на елемент от градското пространство глагола кръщавам, който има и религиозна семантична натовареност. Най-малкото – Пловдив е твърде пъстър в етноконфесионално отношение. Друга дума – капанска, съм убеден, че не може да се намери в речниците с вложеното значение, а все пак има книжовни норми, които трябва да се спазват. На практика голямата част от статиите съдържат информация, която в над 90% от случаите читателят може до получи с няколко движения върху монитора на телефона си. Това особено важи за улиците с имена на национално известни личности – царе, възрожденци, политици. Данните за дължина в крачки и изгорени калории поне в моите очи никак не са атрактивни. На много малко места е посочено какви са предишните имена на улиците, което със сигурност е част от тяхната история.
Всички тези пропуски биха били незначителни, ако като издател на книгата не фигурираше задължаващото наименувание „Пловдивско историческо общество“. Незапознат с местните реалности човек ще реши, че това е научно издание и ако разбира малко повече, ще си помисли нещо негативно за местната изследователска гилдия. Точно това е основната причина да взема думата. Автор с претенции за близост до академичните среди, макар и любител не би следвало да работи по този начин. Господин Герганов трябваше да помоли за съвет или направо рецензия на ръкописа някой от многобройните гости в сбирките на исторически теми, организирани от него. Рецензирането наред с прилежно подбран и изготвен научен апарат е сред най-важните условия за научното оформление и съдържание на една книга. С тяхната липса, но с медийните изяви и коментираните особености на книгата, „историческото“ в това общество сериозно увисва, а тъй като има и „пловдивско“, за мен е още по-важно случаят да не остане без последствия.
Пловдив не е град, който заслужава такива „изследвания“, но те се трупат все повече и повече. Това е значим културен и научен център. С няколко ВУЗ-а, музеи и много други институциии. На практика обаче техните приноси и ресурси са пренебрегнати. Преди няколко дни в интервю за MediaCafe Герганов споделя: стъпвал съм върху всички сериозни източници, които могат да се намерят. Не мога да си обясня това твърдение. Например, Регионален исторически музей – Пловдив има издаден справочник с улиците на Пловдив, съвместно с Общината още през 2005, преиздаден в 2016; също така – „История на Община Пловдив“ (2014); директорът Ст. Шивачев в последствие доразви своята част в докторска дисертация, публикувана 2018 г. Библиографията на проучванията на музейните служители, касаеща предимно миналото на Пловдив е значителна – около 30 страници, публикувана в последния брой на музейния Годишник – поместена и в интернет. В едно от малкото научни сисания у нас, индексирано в световните бази данни – „История“, кн. 3, 2020 г., излезе изследване за пловдивските улици с обстойна библиография на източници и изследвания за имената и други подробности от миналото им още от времето на османските сокаци. Регионален държавен архив също има немалко издания. Вероятно обаче всички те са се сторили несериозни на Д. Герганов, щом ги е пропуснал. Може би същото важи и за лесно достъпните изследвания за Пловдив на учен от световна величина, който той познава – Григор Бойков, публикувани и в интернет, както и излязлата миналата година много сериозна монография на Андреас Либератос за възрожденския Пловдив.
Тонът ми е критичен, но възраженията ми са на принципна и научна основа, не лична. Надявам се да бъда правилно разбран. Пиша всичко това, защото обичам, също като автора, града и милея за качественото изследване на неговото минало. Всеки има право да пише каквото поиска, не обаче от името на науката история (а и всяка друга), която функционира по строго определени правила; неправилно е и да се пропускат така масово, умишлено или не, усилията и достиженията на тези, работили преди или едновременно с него.
Иначе книгата е интересна. Авторът определено притежава познания и ерудиция. Съдържат се много нови за мен непознати подробности. За съжаление, като правило такива елементи не са посочени с източници, това ги поставя в несигурно положение и няма как да бъдат цитирани в сериозно научно издание. В крайна сметка тези забелязани особености са от погледа на специализиралия се професионално и в немалка степен деформиран поглед на учения. Масовият любознателен читател със сигурност ще извлече ползи. Всяка книга е ценност и богатство и всеки автор, достоен за уважение. Добросъвестната критика на пропуски и недостатъци е много по-полезна както от мълчанието, така и от често лицемерни колегиални, приятелски и други похвали.
За автора
