Примо Леви: потъналите и спасените

След завръщането си от лагера в Аушвиц Примо Леви открива в собствения си джоб  монета от лека сплав, за която не помни нищо. Предполага, че я е намерил на земята. Години по-късно разбира, че това е парична единица от гетото в Лодз, където властва (с благословията на немците и донякъде за тяхно развлечение) еврейският старейшина Румковски. Една история – същинска бурлеска за властта и покварата ѝ: „смайваща бъркотия от мегаломански мечти, варварска жизненост и реални дипломатически и организационни умения”.

По-интересен остава обаче едва споменатият факт на забрава. Намирането на монетата в собствения джоб и същевременно – отказът да помниш как е попаднала у теб. Спасителният и болезнен механизъм, с който травмата потъва завинаги в човешкото същество. И бавно убива.

Примо Леви успява да оцелее, работейки при робски условия, една година в концентрационния лагер в Аушвиц. След 1948 г. цели 30 години посвещава на работата си като химик в торинска фабрика за бои, като същевременно пише и превежда.

Избира самоубийството през 1987 година.

Но дълбоко хуманната му проза остава – тънък лъч светлина сред разрушенията.

Когато през 1959 година във ФРГ е преведена първата книга на Примо Леви – „Нима това е човек” – авторът внезапно осъзнава, че тя ще бъде четена не толкова от наследниците, а от самите немци-участници в Холокоста. Настъпил е „часът на разговора […] отмъщението не ме вълнуваше”.

„Потъналите и спасените” (изд. „Жанет-45”, в изключителния превод на Нева Мичева) съдържа осем есета, писани от очевидеца Примо Леви – един от малцината, оцелели след изтреблението. Един от тези, които предпочитат да не заличат татуирания в Аушвиц номер от кожата си. Този номер е така слят с идентичността му, че той пожелава да бъде изписан и на паметната му плоча.

Един от тези сломени животи, Примо Леви свидетелства, че след концентрационния лагер остава нелечимо чувство на изтощение.

Есеистичните му текстове са опит геноцидът да бъде разбран през всички възможни гледни точки, тъй като процесът на преработка на миналото тече не само у жертвите, а и у мъчителите им (които пък се самооправдават с удобни истини). Да бъдат зададени неудобните въпроси и да се настоява да не допуснем да се случи отново. Примо Леви – химик и писател по волята на провидението твърди, че историята на Райха „може да бъде тълкувана като война против паметта […], преправяне, отричане на реалността, до окончателното бягство от нея”.

Изтреблението е в такива размери и с толкова оплетена мотивация, че човек е склонен да го отхвърли тъкмо поради неговата н е в ъ о б р а з и м о с т. Връщането към проблема за помненето, за интерпретирането и преработката на спомените очевидно е един от крайъгълните камъни в съвременната литература. И тази крехка, флуида тема става особена щекотлива, когато досяга въпроси, които са свързани с едри исторически събития, засегнали необратимо множество животи.

Примо Леви обаче успява да преодолее личната си оптика и да потърси изход (да, навярно в смисъла на exit): да не се откъсваме от морала, всеки от нас, защото след него следва безчовечното. А „безчовечният порядък излъчва и разпростира своята безчовечност във всички посоки”.

„На какво всъщност станахме свидетели тогава”, не престава да се пита роденият в Торино Леви и не му дава мира рискът, че всичко може да се повтори.

Текстовете в „Потъналите и спасените” са написани и поради това – с изключителното чувство за хуманност, познато на българския читател от сборника с разкази „Периодичната система”. „Всяко човешко същество притежава запас от сила, чийто обем му е неизвестен – дали е голям, малък или никакъв, става ясно само в бедствени обстоятелства”. Навярно затова и Примо Леви директно призовава да се въздържаме от обобщения, от „многознайство със задна дата” и мислене в стереотипи. Да отчитаме факта, че милост и жестокост могат да съжителстват в една душа едновременно.

Да помним, че пластът „цивилизованост” е тънък и – за съжаление – лесно изличим, и това се използва от всички режими, които се основават на директен терор и послушание.

Пречупването, счупването на психиката (душата?, неслучайно древногръцката дума ψυχή /psiche се превежда като „дъх”, „душа”) е вероятно едно от най-страшните последствия от лагерите. Смъртта там започва много преди тялото да бъде физически сразено. Примо Леви свидетелства, че угасва способността да помниш, да наблюдаваш, да проявяваш съчувствие. Лишен си от воля, дрехи, дори от чувството си за свян, защото ситуациите, през които си заставен да преминаваш ежедневно, целят да бъдеш лишен от достойнството, което всяко човешко същество е приело, че притежава. Остава единствено „омаломощаващото чувство за безсилие”.

Един от текстовете е посветен и на крайния информационен глад, на който са подложени лагерниците. Физическото изтощение, съчетано с липсата на общуване, се оказват пагубни – поради това, че в Аушвиц се говорят множество езици, а немският, с който се раздават командите, е обезобразен, изкривен и заповеден до степен на неразбираемост. Липсата на комуникация бързо води до усещането, че си отвъд човешкото, в някакво кухо съществуване, в тотално примирение, което е на крачка от безразличието дали си жив или мъртъв. А след него идва смъртта.

Отделният човек се чувства нищожен пред „една грамадна постройка от насилие и заплаха”. И вероятно заради това дори кратките лагерни епизоди, разказани от Примо Леви, оставят незаличимо чувство за чудовищност. Макрокосмосът на тоталитарното общество е възпроизведен в лагерния микрокосмос. Една от ужасяващите истини, които „Потъналите и спасените” не спестяват, е, че освен в крематориумите и от изтощение в концентрационните лагери, някои умират и поради достойнството си. Заради неприспособимост или заради опит да бъдат съпричастни към другия. Тези хора просто биват пребивани още при постъпването си в лагера – като знак и за назидание на всички останали. Примо Леви използва неколкократно именно директния, болезнен, незаобиколим глагол „умря”.

Всички осем есеистични текста в книгата, както и заключението, са отвъд повърхностната реторика. Но и всички споменати истории са опит да се проникне отвъд фактите – там, където ние, читателите, дължим милост. Милост към човешките същества, дори към лагерниците от зондеркомандите, които обслужват крематориумите. Защото за тях не остава дори утехата, че са невинни.

Вашият коментар