Протестът, който не промени нито българите, нито България

„Протестите не носят промяната. Уличните протести са само видима проява на огромно недоволство. Но те сами по себе си не постигат промяна, ако не са подплатени с последователните дългогодишни усилия на хора и организации“

116 дни подред улицата се бореше за Промяната.

Тя така и не дойде, защото натиснахме „Snooze”-а  заняколко месеца (б.а. – в превод от английски бутон, с който отлагаме алармата на телефона с няколко минути). Сега ще чакаме следващите парламентарни избори, задаващи се в началото на наближаващата 2021 година.

Малко повече от три месеца новинарските емисии – някои по-оскъдно, а други на ръба на политкоректността, се включваха с директни включвания от епицентъра на демонстрациите. Там, в триъгълника на властта, се събираха хората, които от 1989 година насам се борят за бъдещето поколение. Те бяха отново на жълтите павета с искания за справедливост.

„От 30 години протестирам за бъдещето на децата ни“, беше отговор на по-голямата част от интервюираните демонстранти. Тяхното поколение е било на улицата през 1989 г, след това през 1997 година, и отново на масовите недоволства през 2013 година.

И къде в този момент се намираха „децата“ за чието бъдеще тези хора се борят вече в продължение на три десетилетия?

Минаването на онлайн обучение в европейските висши учебни заведения, задържа иначе „изтичащите мозъци“ в границите на страната ни. Младите модерни и образовани българи бяха останали в държавата ни и решиха да вземат участие. Българските студенти също изразиха позиция в подкрепа на протестното шествие, но едва когато началото на края му бе започнал, когато обществения гняв не пламтеше, а вече димеше. Включиха се със закъснение, защото точно се бяха завърнали летните купони.

Всяко общество си заслужава съдбата.

Въпреки, че младите, от които се очакваше да вкарат нова сила на задъхващия се вече масов протест, се бяха завърнали от родни и чужди плажове, те си намериха други по-полезни занимания. Общественото недоволство им се стори чуждо, почти неразбираемо, затова се скриха в нощните клубове… за да не ги занимават с глупостите на политиката. Тъжна е истината, че младите хора в България рядко дават пет пари за управлението ни. Тяхната масова неосведоменост и нехание е явление, което може само да подсказва нарастваща управленческа криза, която рано или късно ще ни достигне. Невежеството стига дотам, че научиха името на председателя на Народното събрание от шеги в социалните мрежи, провокирани от нечуван скандал, с който тя и легитимността й бяха омаскарени.

Не защо спря, а защо не успя?

Протест успява, когато е конкретен, откровен и масов. Исканията бяха най-често конкретни, понякога откровени и все по рядко масови. Липсваше и идентичността на нова политическа сила. От една страна улицата не намери своя едноличен лидер, в лицето на когото да бъде съзряна алтернативата, а от друга старана беше задушена от прекалено много лица, опитващи се да я яхнат.

Най-голямата свобода ни лишава от основни човешки права.

След обичайните си протестни шествия в сърцето на столицата, демонстрантите се разотиваха. А след тях оставаха няколко безлюдни палатки и множество деца и младежи, каращи колела, ролери и скейтборд по затвореното „Цариградско“. Това се случваше на фона недоволството на стотици хиляди софиянци, сблъскващи се след работа със задръствания, причинени от блокирането на площади. И това беше само поредното разделение в обществото. Но това не е нищо ново. Въпреки националния девиз „Съединението прави силата“, българинът обича да се дели – на наши и ваши, на сини и червени, на леви и десни. Така остана и делението около това дали демонстрантите спасяваха крехката демокрацията в България, или я опорочаваха, ограничавайки останалите участници в движението.

От тук накъде?

Следващите месеци ще покажат, но едно е ясно: Българинът не гласува. Той най-често се чувства излъган, предаден и това го прави крайно незаинтересован. Смущаващи са данните за активност по изборите. Защото масовото гласуване е единствената подвижна сила, която може да пребори инсинуациите в деня на избор. Живите души, готови за правда, отишли да пуснат своя глас, със сигурно ще победят дори и „мъртвите души“ по секционните списъци. Единствено тогава общественото желание ще бъде зачетено.

След кратка справка в официалния сайт на Централната избирателна комисия (ЦИК) става ясно, че на последните избори в страната – редовни местни за кметове и съветници – са гласували едва 1 674 147 при регистрирани с право на глас – 3 976 425 души. В процентно съотношение това са 42.1% или с други думи, по-малко от половината българи в страната са били заинтересувани в чий ръце ще попадне местната власт.

Когато едно управление не ти харесва, гласуваш, за да го смениш.

В контраст с данните в нашата родина, са тези от най-скорошните избори в световен мащаб. Уморени, дори може би разочаровани от Доналд Тръмп, американците излязоха  от домовете си в разгара на световната пандемия, и гласуваха. Така с рекордна избирателна активност от последните 120 години, Съединените американски щати избраха за свой 46-ти президент демократа Джоузеф (Джо) Байдън.

Остава ни да се надяваме, че парламентарни избори на 28 март 2021 година ще минат в духа на предсмъртното слово на класика на руската литература Николай Гогол: „Бъдете живи, а не мъртви души“.

Вашият коментар