Ролята на образованието в живота на българина вчера и днес

Отварям Съвременен тълковен речник на българския език и намирам рубриката ,,образование‘‘, за да разбера точното значение на думата: 1. Обучение, просвещение, получаване на знания; и 2. Съвкупност от знания, получени при целенасочено обучение.

Потърсеното тълкуване поставя пред мен нова гледна точка: аз съм част от системата на образованието повече от десетилетие, като ученик и студент сега аз съм получателят на българското образование и се питам доколко моето обучение и просвещение е ,,целенасочено‘‘? Честно казано, не се възприемам като целенасочено образован, а като все още търсещ точката си на познание човек. Всяка календарна година се изписват тонове мастило, за да се мотивира някоя реформа в българското образование, но трябва ли това да означава да разрушим граденото през вековете? Категорично: НЕ! Трябва да знаем повече за онези будители и учители, градили и образовали българина от времето на св. Климент Охридски и обучените в Охридската школа 3 500 учители. Да знаем, че живеем в земя, която е родина на три азбуки- и преди идването на учениците на Светите братя по нашите земи е имало писменост, вярно ,,с черти и резки‘‘, но писменост, а това означава образование и познание.

Темата за образованието винаги е злободневна, свързана със всички слоеве на обществото и нито един член на човешката общност не остава незасегнат от формите на знанието като обучение, просвещение и получаване на знания. Всеки е прекрачвал прага на българското училище като ученик и/ или като родител или настойник. Всеки е бил обучаван, но още тук трябва да уточним: ако има желание, мотивация и необходимост от това. В минало по думите на предишни поколения в нашето училище на учителя се е гледало с почит и уважение, имал е авторитет и отговорна роля в обществото. Образованието също се е възприемало като важен момент в развитието на човека и възможността му да се оформи като личност (то това е и съдържанието на тази дума- да личиш, да изпъкнеш с нещо положително), за да имаш повече възможности за добре платена работа и социално престижна позиция в обществото. Българинът винаги е искал да бъде добре образован, но много често не е имал материалната възможност за това. Затова и Българското възраждане поставя на преден план ,,да се работи на ползу роду‘‘ или благородно да се помага на тези, който имат желание, но нямат възможност за това. Сега всички посещаваме училище, но влизаме ли в него като в храм на знанието, което ни е необходимо?… Получаваме го наготово и не се замисляме колко ни е важно знанието и образованието, които да превърнем в познание и възможности. Последните много често се осмислят само от материалната им страна, а нея повечето от нас я получават наготово от родителите си и я приемаме като даденост, а не като нещо, което може и да не получим; а ако го имаме, можем ли да го задържим?!

Искам да припомня какво е било образованието преди и то по впечатленията на един чужденец (Е, никой не е пророк в собствената си родина! Пък обичайно възприемаме чуждото мнение за по-меродавно.); Дженюариъс Макгахан е американски журналист от ирландски произход, който разкрива пред света жестокостите от времето на Априлското въстание през 1876г. Още тогава той, пише: ,,Мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържане на същото мнение. Бях учуден…, когато научих, че почти няма село без училище. Тези училища там, където не са изгорени…, са в цъфтящо състояние. Те се издържат с доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички – бедни и богати – се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите са били диваци, са уведомени за тези факти?‘‘

Драги Макгахан- ,,Освободителю на България‘‘, не, не са уведомени и тогава, а и сега! Много често гледат на нас с пренебрежение и от височината на своята точка на рождение. А това, както е добре известно, не те прави по-значим от всеки друг човек на Земята, защото не е важно къде си роден, по- важното е как си се образовал и цивилизовал. Това е публикувал кореспондентът на ,,Дейли нюз‘‘ през 1876 г., а преводът е на Стефан Стамболов от 1880 г. (Колко ли от нашите държавни мъже сега биха се справили грамотно с превода, а иначе са изключително компетентни по темата за образованието и какво трябва да се промени в него! И то без да са стъпвали в класна стая от ученическите си години, а от тогава са минали няколко десетилетия.). Но аз, слава на Бога, пропуснах една от тези реформи и имах възможност да се запозная с романа на Даниел Дефо за невероятните приключения на Робинзон Крузо, който още през 1719 г. си поставя въпроса за ,,дивака‘‘ и ,,цивилизования човек‘‘ и дали има право да налага своите разбирания на спътника си Петкан – това важи и за ,,американските индианци‘‘, и за нас самите през погледа на гражданина от някоя колониална страна, използвала ресурсите на своя придатък.

Всяка нация е оформила своите разбирания за образованието в дълъг период на развитие, но трябва ли сега всичко да се изравни или унифицира? Страхуваме ли се от различието, особено в мисленето и манталитета, а това винаги е част от образованието, защото там се оформят характери и представи на базата на знанието и, разбира се, на възпитанието в семейството, което свързваме с т. нар. ,,първите седем години‘‘. Доколко сега семейната среда ни го дава? Може ли едно, даващо ,,пълна естествена свобода‘‘, семейно възпитание да изгради критично мислене на морални принципи. Дорасли ли сме да не ги превърнем в анархия и безпринципност? Мисля, че честният отговор няма да се хареса на никого. И ако преди българинът е поставял образованието си в първите места на ценните и важни неща, които не измерва с пари: защо сега парадира с диплома от престижно учебно заведение, а не със знания и интелект?

Макгахан посещава българските земи като придружител на Леге и Позитано – не, това не са улици в София, а дипломатите на Франция и Италия, вицеконсули в София, които са част възстановената памет за присъствието на българите в границите на Европа. Не по-малко важно е и че българите са наречени ,,трудолюбиви, честни, образовани и мирни хора‘‘. Българското възраждане и просвещение постигат много в сферата на образованието от Паисиевата история до Освобождението на България, от килийното до светското училище, което е достъпно и за момчетата, и за момичетата – хората на поробена България мислят като истински демократи. Те искрено се противопоставят и не позволяват султански реформи да слеят българското училище с османското, дават възможност да се продължи ограмотяването и образованието в този етап от просветителското ни възраждане и да се развие езикова книжовна реформа и за българския език, издаването на учебници и книги, вестници и списания, да се зароди и развие българска журналистика и още редица начинания, които са пряка последица от образованието на една нация.

През 1835 г. се открива първото светско училище – Априловската гимназия в Габрово, която продължава да гради историята на родното образование и днес, в нея за първи път се въвежда и взаимоучителната метода вместо килийното обучение. До началото на 70- те години на XIX век по нашите земи функционират 1600 училища и 3 гимназии. От онова време до 1990 г. статистиката сочи, че всяко следващо поколение е по-добре образовано от предишното. И така близо два века българската народност се идентифицира, превръща в нация и не просто се ограмотява, а се образова и развива, за да даде своя принос към националното освобождение и икономическото развитие. Това се случва с усилията на духовно пробудените българи, които много често са учители, издатели и редактори на вестници, списания, книги, учебници, изследователи и хранители на българския фолклор, спомоществователи на българската грамотност и образованост. Дали да не си припомним за чорбаджи Марко от „Под игото“? ,,…Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение. Затова и залягаше да ѝ бъде полезен по силите си. Той имаше едно славолюбие – да бъде избран училищен настоятел в градеца си…‘‘; героят на Вазов е останал ,,прост‘‘ или необразован, но това не му пречи да разбере силата на образованието и ,,да обича учението и учените‘‘ и да бъде родолюбец и радетел на ,,новото умствено движение‘‘. Този литературен, но и реалистичен образ синтезира в себе си духовната пробуда на Българското възраждане и на всички родолюбци, повярвали в силата на науката- ,, в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.‘‘ Точно на прототипите на такива герои дължим развитието на българското образование и просвета преди Освобождението. И защо малко след Освобождението българската държавност е готова да поддържа училище с учители, за да се образоват едно или няколко деца, а сега образованието не е действителен приоритет на държавата и държавността. Специализираните технически училища намаляват рязко след реформите от 90-те години на XXвек, когато и една голяма част от добре образования елит на България предпочита по- доброто заплащане на Запада за ниско квалифициран труд и напуска страната. И в по- късен етап тази тенденция продължава за обучени специалисти, които намират реализация по професията си зад граница. И от моето училище си отидоха преподаватели, които намериха по- добро заплащане в други сфери- от това губим ние- учещите, губи и образованието.

А сега?… Да си отговорим или да замълчим с тъга и болка?

Какво ни носи образованието?… По-често характер като Бай Ганьо, който е ,,чел навремето‘‘ и ,,няма какво да й гледа на Виената – град като град – хора, къщи, салтанати‘‘…Такива като един от реалните прототипи на Алеко – Ганьо Сомов, когото Щастливеца среща в българския дюкян на Чикагското изложение. В диалога между търговеца на фалшиво гюлово масло и пътешественика Сомов разкрива своята скука в Новия свят – не намира нищо интересно, не се стреми да се запознае с друга култура, разбирания, език – истинска духовна пустота, важно е да има ,,келепир‘‘ (материална полза) – познато, нали? Колко жалко, прав се оказва Алеко – тази творческа личност си остава ,,съвест на нацията‘‘, псевдоним, заплатен с цената на живота… Да, само такива ганьовци всичко знаят и от всичко разбират. Те не могат да схванат максими като ,,Аз знам, че нищо не знам, но има такива, които и това не знаят.‘‘ (Сократ- философ или обичащ мъдростта, кой ли ги знае днес, ако не е ,,фешън‘‘?). Алберт Айнщайн е казал, че ,,Въображението е по- важно от знанието.‘‘, но нали всичко е относително и ако не сме образовани докъде може да стигне и/ или постигне едно въображение – нали точно то се развива чрез асоциации, а те са надграждане на образованост и познание, което не е само знание, а опит и мъдрост. Ходим на училище, за да има кой да ни наблюдава, учителят трябва да ни пази от нас самите, притиснат от безкрайни изисквания на МОН, от новите ,,реформи‘‘, от капризите на учениците и претенциите на родителите как ,,тъпия и изостанал учител‘‘ не може да се справи с иновации,… но нали точно тези учители ни преведоха през COVID- кризата, без да провалят учебната година и ДЗИ, а в някои развити европейски страни това не беше възможно!?

Хей, събудете се!

За да се образоваме, трябва целенасочено да се обучаваме, не да се ,,забавляваме‘‘ и да бягаме от своите възрастови отговорности: да се възпитаваме и образоваме. Може ли това да се получи, без да има изисквания и граници за преодоляване, които да не са само на хартия в точката на закона? Изборът е за ученика и за учителя- всеки сам трябва да намери желанието си и решението на тази задача: да запазиш светлината на знанието и смисъла да има училище- място да се научиш да четеш, пишеш и смяташ, да намериш приятели и да се социализираш, както и място да предадеш своето познание на следващото поколение и да приемеш ти самият да си наставник и учител.

Докато събирах мнения и материали за моя опит по темата, прочетох следното разсъждение: ,,От много време насам образованието е един от най-важните фактори при формиране на човешката личност. Образованието създава навиците и културата у хората. То възпитава и доизгражда онези способности и качества, които са загатнати при раждането. Накратко то отваря вратите на бъдещето и прозорците към света…Напоследък задачата на образованието не се спира до там да научи децата да смятат, четат и пишат на собствения си език и някой друг. В днешно време то е натоварено с много по- тежката мисия – да ги превърне в истински човеци. Освен старите предмети като математика, история, физика…, днес предмет на образованието е културата и това как човек да се научи как да се отнася към себе си и околните, как да реагира адекватно на ставащото около него..‘‘ Уважаеми, разсъждаващ върху темата за образованието, не мога да се съглася с теб! И в миналото са възпитавали личности, и то какви! Не можеш да не се равняваш по учителя си, ако той е даскал Ботьо Петков, Добри Чинтулов, Найден Геров, Петко Р. Славейков, Христо Ботев и други българи, изпълващи със смисъл и съдържание думата ,,видни‘‘. И преди в българското училище са се учели основни науки, даващи широка обща грамотност и култура, а и възпитаниците на българското школо са учели, за да не се посрамят на годишния изпит – нека си припомним ,,Радини вълнения‘‘ и празничното настроение, а сега много от нас просто не учат и с радост посрещнаха онлайн обучението, защото то им даде техническата анонимност на безличието и оправданието ,,слаб ми е нета‘‘ или ,,не ми работи микрофона‘‘. Няма и не може да има стари и излишни предмети. Да навлиза ново познание, развиваме се и се появява необходимостта от нова учебна дисциплина, но това не означава да решиш, че някой образователен предмет е стар и ненужен- как ще вървим напред, ако не знаем откъде идваме и какво е опознато преди, защо да го търсим и откриваме отново?

Нека да проверим какво се пише и обобщава статистиката за модерното ни образование:

Често се коментира колко много учат българските деца и колко са претоварени с уроци. Но това се оказва поредният мит, защото България заедно с Латвия и Литва са сред държавите с най-малко учебни дни през годината.
Хорариумът или броят часове е сред ниските в европейските училища: задължителните учебни часове за учебна година средно са 687ч., след България остават Латвия и Унгария, във всички останали часовете за задължителните предмети са повече- първолаците в Испания имат 875 часа годишно, Франция- 864 часа, а в Люксембург децата от I – V II клас се обучават 1008 часа; много често в гимназиалния курс на обучение тези часове се увеличават- това важи и за българските училища, затова ние преминаваме в по- горно равнище на статистиката – абитуриентите в Унгария имат 720 часа годишно, а у нас 744; седмокласниците 765 часа годишно, а в Унгария- 694 часа.
Разликите в часовете по ограмотяване и роден език е не по- малко показателна: във Финландия, която е на първо място от европейските страни по постижения на 15- годишните в областта на четивната грамотност, средният брой часове за всички класове е 200 на година, като този предмет се учи до IX клас включително, подобно е положението и с останалите предмети като математика, природни науки, чужд език- направи ми впечатление, че в Германия, Австрия, Люксембург, Лихтенщайн по време на цялото задължително обучение имат часове по етика, морал, религия. При нас някои от необходимите ни за кандидатстване във висше учебно заведение не се изучават в XI и XII клас, а тава се попълва със частни уроци в школи и при учители. Колкото и да не ни харесва, една голяма част от нас наваксват пропуските на образователната система с частни уроци и това е напълно разбираемо за ученици и родители: което не можеш да получиш от системата, трябва да си го намериш и заплатиш, което пък не е възможно за всички. Но и аз не бих искала да съм в класната стая с невъзпитани, шумящи връстници, които не се интересуват от знания, но системата не ме защитава, а се грижи за техните!?… Интегрирането на такива подрастващи би трябвало да е в други паралелки с облекчена образователна програма и с друг тип учебни часове, за да отговори на техните потребности и възможности, желание и отношение към образованието.
Същевременно една от модерните теми е, че българското образование няма практическа приложимост и не дава кадри на индустрията, но тези специалисти не се ли обучават в техническите учебни заведения. Едва ли можем да твърдим, че има излишно образование. Всяко познание е необходимо и приложимо в дадена сфера на обществените отношения. Нали се учим през целия си живот и това ни дава възможност за професионален избор, развитие, но и промяна. Как да променим нещо, ако нямаме знание и познание за него, нали това е част от средното ни образование.
Броят на училищата и паралелките намаляват и това не е само от демографския срив в страната, а и от предлаганите държавни възможности за образование. Несъмнено се получава разминаване между декларираните цели на родното образование, неговите възможности и реалното състояние в редовите учебни заведения.

Време е да се върнем към онези ценности на миналото ни, които възприемат образованието като необходимост и предпоставка за развитие. По закон ни е го получаваме като основно човешко право, нека да не го пренебрегваме, а да направим необходимото усилие. Правото е дадено, но то е и избор да поемеш отговорност и точно това е идеята на свободата като избор и отговорност.

Още древността ни учат, че ,,Много хора, роби на стомаха и съня, прекарват живота си без образование и възпитание подобно на скитници, при което, противно на природата, тялото им служи за наслада, а душата им е в тежест.‘‘( Салюстий), обърнете внимание и в това твърдение образование и възпитание са споменати едновременно, като неделимо цяло. За да не сме в последните класации по грамотност, възможност да прочетем и разберем текст или да намерим неговата същност и предназначение, трябва образованието отново да се превърне в необходимост и духовна ценност, към която се стремим като цел. Да се научим като по- старите поколения, че училището е храм на науката, образованието, духовното развитие и просвета на модерната личност. ,,Трябва да се просвещава народът (разбирай ,,образова‘‘); един непросветен народ е враг на себе си; непросветеният народ, колкото и каквито права да има, се самолишава от тях.‘‘ – казва писателят Тодор Г. Влайков преди повече от век, но значимо и днес, защото, ако не търсим образованието като необходимост, за какво се живели предишните поколения – все епохи на знание и цивилизованост. Образованието е вяра в себе си и в утрешния не ден. Нека го имаме!