Напусна ни един от най-светлите таланти на българската култура – Димо Стоянов от група П.И.Ф. – сама по себе си явление за родната музика. И ние сме хора, макар и писатели, и ние споделяме общата мъка. Имали сме много хубави моменти с Димо. На някои от нас е помагал без дори да ни познава лично. С други е разменял сладки приказки и моменти. Разсмивал ни е, натъжавал ни е с текстовете си. Оставил е трайна следа в душите ни, която няма как да бъде загубена. Дори пясъкът на времето да я покрие, основата ѝ винаги ще остане отпечатана някъде там, дълбоко.
Днес България изпраща Димо. Кой на място в столицата, кой символично по другите градове. Но все си мисля, че неговата приказка не е спряла да се пише. Тепърва навлизаме в епилога, защото след себе си остави незапълнени листове. Като нечути въздишки…
За да почетем големия творец, поговорихме с близки колеги на Димо и събрахме техните спомени и мисли в този труден за всички момент.
„Да кажеш само едно нещо за Димо е невъзможно. Той е константна величина, тъкмо затова някак го приемаме за даденост. Артистът у него никога не спира, не свършва! Винаги очакваш следващия път, като го видиш, да те зарази със своя плам. Не вярвам, че няма да го видя следващия път, като е наблизо.
Имах щастието да споделяме една сцена малко повече от три години, три чудесни години…и на всеки две седмици той има нова идея. Когато ме покани в П.И.Ф., концепцията беше „Депеш моуд“. Ама без барабанист, после стана с електронни барабани, но на живо. След две седмици – имаме нужда от човек за мултимедията; после си направи, повтарям, направи теремин с помощта на баща си… Впоследствие електрониката остана на заден плана, засвирихме с акустични барабани и истински басист – отново се вкарваха иновации на всеки две седмици. Звуци, аранжименти, старите песни по нов начин. Останахме без пианист. Нищо! Сложихме клавиатури до барабаниста и до басиста, тереминът си стои ( купи си нов). И така до безкрай.
Всички тези примери – никога не е доволен, нещо го човърка, иска да стане по-хубаво, по-така…за него никога не е достатъчно. Чуйте албумите…отново.
Времето е сегашно историческо, понеже Димо е сега и завинаги в историята и съм убеден, че ще пеем заедно на следващия концерт, посветен на Пърл Джем или Сиатъл.“ – Виктор Стамболов, музикант.
„Димо бе един от най-усмихнатите и лъчезарни музиканти. Правил съм много концерти през годините, но мога смело да твърдя, че това е най-коректната група, а Димо артист, с когото се работеше най-лесно. Разбирахме се с една дума. Свирил е неведнъж в „Библиотеката“ и винаги контактът с публиката беше невероятен. Последно се видяхме лятото, когато четеше в „Мръсни приказки“. Тогава ми сподели, че много иска да направи камерен концерт в „СандъкЪ“, на когото да покани 10 човека, близки приятели. За съжаление, желанието му не успя да се осъществи.
Потресен съм от случилото се. Няма как човек да остане равнодушен, още повече, че той никога не е бил компрометирана и скандална личност. Беше пример за много от музикантите, въпреки нелеката му съдба.“ – Гаро Узунян, организатор на събития, собственик на бар „СандъкЪ“.
„Спомням си как пътувахме с буса, когато правихме трибют на Металика! Реши да дойде с нас заради трипа! Беше супер весело! Постоянни истории, смях и веселба! Имам чувството, че винаги беше усмихнат…
А веднъж бях у тях и дойдоха още двама артисти, с които записаха детска приказка! Бях супер изумен от таланта и емоцията, с която го правеха! Беше супер красиво!
На всеки Seattle Night хората го посрещаха и изпращаха с най-силни аплодисменти! Абсолютно заслужено! Истински артист! Много ми е тъжно…“, Ангел Дюлгеров, музикант.
„Беше страхотен човек, уникален. Толкова му благодарим за всичко, което е направил. Искам да си го запомня така на сцената – да си говорим, да се забавляваме заедно. Позитивен, усмихнат, никога не съм го чувала да казва нещо лошо за някого. Освен това беше много креативен. Всеки път идваше с нови представления, различни идеи, да не коментираме класическите му песни, които ще се пеят с години наред. Такива случаи са доказателство, че трябва да оценяваме хората около себе си. Животът е толкова кратък“, Елена Балабанова, управител на бар „Мармалад“.„Имахме много общи неща с Димо. За първи път го видях в Несебър на общо участие. Вили Калайджиев беше хедлайнер, а П.И.Ф. подгряваха. Направи ми силно впечатление, че Димо имаше безжичен микрофон и се разхождаше из цялата публика. Помислих си колко е освободен. Аз също съм свирил с П.И.Ф. После направихме група „Годо“ заедно, но просъществува кратко. Имахме си наша закачка от само една дума – „вилицанаболакиви“. Тя означаваше всичко. Спрямо интонацията и ръкомахания показвахме какво имаме предвид.
Другото, което много обичах в него, е това какъв баща е. Начинът, по който възпитаваше дъщеря си, беше изключително забавен. Чак и на мен ми се иска да ми е бил баща. Огромна загуба за мен. Още не мога да повярвам, че трябва да живея в свят, в който липсва Димо. Той успяваше да комуникира добре с всички хора. Помагаше безкористно, без да иска нищо в замяна. Не мога да кажа нищо негативно за него. Впечатлява ме датата, на която душата му отлетя от този свят – 21 декември. Това е появата на зимното слънцестоене, също така Сатурн и Юпитер се приближиха, нещо което няма да се случи в следващите 400 години. Мъдрите хора казват, че за да съдиш за живота на човек, виж датата, на която е напуснал света.“, Мирослав Иванов, музикант.
„За Димо много и все добри неща могат да се кажат… Изключителен, многолик талант. Музиката, текстовете, спектаклите, ролите, присъствието му на сцената… той беше певец, музикант, актьор, артист. Всяко съсловие си го „присвояваше“. Свързват ни много неща – от работа до приятелство. Били сме заедно на турнета, концерти, фотопленери, купони, интервюта.
Най-хубавото време беше, когато се събирахме всички музиканти в офиса на Старс Рекърдс. Неговото студио беше на горния етаж, където сме записвали един цял мой албум, по негови музика и текст. Голяма загуба на толкова талантлив и добър човек. Много ми е мъчно.“, Нина Николина, певица.
„С Димо не бяхме най-близки приятели, но през цялото време се е усещала взаимната ни любов и респект. Едни от най-забавните ми преживявания с него са от преди повече от 20 години, когато бяхме на турне с Остава, P.I.F. и Каналето. Следващият такъв момент беше преди няколко години, покрай общия ни концерт с P.I.F. в Берлин.
Но два спомена се открояват в съзнанието ми на прима виста – първият е от преди около 4 години. За рождения ден на варненския клуб Vintage 33, направихме импровизирана банда, в която попаднахме с него, заедно с Ерол от Уикеда и Никсъна от Габана. Преживяхме два много пълноценни дни, но кулминацията беше, когато Димо ни заведе при родители си. Тогава разбрах в какво специално семейство е израснал. Баща му – огромна личност, тясно свързван с Детско тетрално студио „Щурче“, от където започват сценичните прояви на Димо. Майка му, светла ѝ памет – мила жена, беше ни приготвила най-вкусната яхния. Чувствах се толкова непринудено, сякаш съм на гости на моите родители.
Вторият ми спомен е от преди няколко седмици, може би три, когато Димо ми прати следващия албум на бандата с молба да си кажа мнението, да му посоча песента, която за мен е парчето, най-силното, съвсем интуитивно и на първо слушане.
Слушах го няколко пъти, много внимателно, и най-искрено му споделих всичко, което мисля. Накрая му казах, че адски много се е раздал в този албум и че за мен, това е най-якият албум на P.I.F. от цялата им дискография. Надявам се скоро да го чуем всички – разнообразен, с болезнено искрени текстове на места.
Ще запомня Димо като изключително светъл, слънчев и талантлив човек. Винаги емоционален и добронамерен – гореше в това, което обича да прави. Тепърва празнината от загубата му ще става още по-осезаема и огромна. Ще слушаме песните, които създаде и ще ги интерпретираме от гледна точка на времето. Огромна загуба...“, Георги Георгиев, музикант – група „Остава“.
„С Димо се запознахме преди 15-16 години, когато за първи път, на площада в Каварна, имаше концерт навръх Нова година. Всъщност P.I.F. са първата група, свирила на този празник в нашия град, което определено си беше събитие. В онези години имахме банда, а и голяма приятелска компания, всички до един страшни фенове на P.I.F. Много се забавлявахме в онази нощ, запознахме се с момчетата и направихме всичко възможно след самия концерт да продължим празника заедно. Те се съгласиха и ни направиха най-щастливите хора на света. Поканихме ги в нашата репетиционна, в непосредствена близост до площада. И останахме там до сутринта. С Димо си говорихме много, много време, часове. С групата се намирахме на етап, в който искахме да запишем първите си песни, а Димо направо ни покани в студиото им в София, за да го направим.
Няколко месеца по-късно, мисля през април, отидохме и записахме първите си песни с него. Той ни беше нещо като музикален продуцент тогава. Това, което няма да забравя, е не толкова, че се забавлявахме много по време на записите, ами факта, че докато ние бяхме някакви провинциални хлапета, имащи група, свирещи рок‘енд‘рол, една звезда в негово лице ни беше обърнала внимание. Бяхме си обикновени хлапаци, никому известни, а той се държа супер приятелски с нас. С нужната креативност се отнесе към процеса, помогна ни за всички песни, изпяхме заедно бек вокалите. Тогава Димо преминаваше през труден период, но въпреки това се раздаваше на макс и искаше песните да станат хубави. Докато слушаше една от тях, не спираше да повтаря как твърде много му прилича на нещо… Изведнъж се сети – припевът му напомняше адски много за „Jeremy“ на Pearl Jam. Тогава изгледахме Pearl Jam Unplugged неколкократно, забавлявахме се, пушихме цигари. Той ни „светваше“ на разни супер яки шоколадови десертчета: „Тези са най-добрите, с такъв и такъв вкус… „. Беше незабравимо, защото сякаш от първия ден станахме супер приятели. Това, честно казано, с никой друг не ми се е случвало.
Когато песните бяха готови, искаше да ги изпрати на някакъв конкурс. Не си спомням мястото и събитието. Имахме супер тъпо име по това време и искахме да го сменим. Димо ни предизвика: „Момчета, давайте, сега е моментът, защото искам да изпратя тези парчета и трябва вече да си изберете името, с което искате да ви знаят хората!“. Мислим, мислим какво да бъде, обсъждаме всякакви варианти… и му звъня по телефона: „Щом толкова песента на Pearl Jam ти напомня за наша, нека да сме Jeremy“. В слушалката последва мълчание за няколко секунди, след което Димо възкликна, че това е мега якото име. Ето затова се казваме Jeremy?. Спокойно мога да кажа, че ни има на музикалната карта въобще благодарение на него. Запозна ни с цялата музикална гилдия в София по това време. На следващата година се преместихме там, а Димо продължи да ни представя на всички музиканти. Никой, никога, не е правил такъв жест за нас. Действително групата JEREMY? я има до голяма степен заради Димо.
Имам много истории с него. Участвахме заедно в един концерт преди няколко години, точно когато започнаха сериозно да ни се случват нещата. Свирихме в легендарния The 100 Club в Лондон. Концертът беше sold out, един от най-яките ни рок‘енд‘рол спомени ever. Свирили сме заедно на много концерти, включително на почти всички Seattle Night… Димо беше много специален човек!
Когато, преди около месец, ми откраднаха почти цялата музикална техника, написах пост във FB. Още същата вечер, в късен час, броени часове след публикацията ми, първият човек, който ми звънна, беше Димо: „Споко, случват се такива неща… Виж сега, идваш вкъщи, имам една торба ефекти и супер много техника. Избираш си каквото ти харесва и каквото ти трябва и го взимаш без никакви уговорки!“.
Е, какъв човек е това!? Има ли такива хора? И трябва ли точно Димо толкова рано да си тръгва?… IRON MAIDEN имат една песен, която се казва „Only The Good Die Young“…“, Ерсин Мустафов, музикант – група Jeremy?.
За автора
