Трудният път към официалното честване на Съединението

Във време, когато нацията е разединена повече от почти всеки друг път, наближава да отбележим 6 септември – денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, който освен това е и Празник на Пловдив. Все още има време, но приготовленията са в разгара си. Годишнината в известна степен е и кръгла – 135, което още повече задължава. Струва си да се подготвят няколко материала по въпроса през следващите дни. Събитията около Съединението са до болка известни и със сигурност ще бъдат припомнени на много места. Затова целта е да надникнем отвъд общо познатото, което се е превърнало в рефлекс; да разтворим завесите на историческото минало и да научим нещо ново от него.

135 години никак не са малко и трябва да се каже, че за това време се е натрупала значима и интересна история на самите чествания и отношението към светлата историческа дата. В не чак толкова далечното минало 6 септември не беше национален празник – той стана такъв чак на 18 февруари 1998 година, когато Народното събрание го провъзгласи за такъв. Голяма роля за това имаше тогавашният президент на Републиката – пловдивчанинът Петър Стоянов, но и като цяло това беше резултат от продължило няколко години противоборство на тогавашния Съюз на демократичните сили с БСП за това дали е редно 3 март да остане национален празник, след като е свързан с Русия. За щастие 3 март също остана в празничния календар и така се стигна до поредното потвърждение на значима нашенска национална характеристика, че може да сме безделници, но не сме без празници.

Разбира се, с този акт историческата справедливост беше възстановена и надали понастоящем има българин, който да не мисли така. Защо обаче 6 септември трябваше да чака национално признание талкова дълго, след като сме наясно с важността на Съединението? Отговорът е сложен, но определено има връзка с няколко неща: 1. Провинциализацията на Пловдив след Съединението, когато почти всички значими политически и културни дейци се отправят към столицата. 2. В първите години така или иначе няма особени условия да се чества празнично това събитие. Въпросът е дипломатически разрешен така, че Източна Румелия продължава да съществува „де юре“ чак до 1909 година, като българският княз приема поста Главен управител на областта, а през същия период Княжеството остава васал на Османската империя. Официално честване би разгневило сюзерена. През следващите години – Батенберг е свален с преврат, следва година на безкняжие, идване на Фердинанд, който също дълго време не е признаван от Русия, другите Велики сили и Османската империя. 3. Политическите борби в страната продължават и след излизането ѝ от международната изолация. Оказва се, че провъзгласяването на Съединението е свързано основно с хора, които се оказват в лагера на т. нар. русофоби и впоследствие в народнолибералната партия на Стефан Стамболов – Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, Димитър Ризов. Така дълго време 6 септември е нещо като честването на БСП на Бузлуджа в наши дни и поради дребнавите политически ежби останалите партии не са склонни да припознаят националната значимост на датата 6 септември. Следват Войните за национално обединение, по време и през първите години след които на никой не му е до празнуване. Единственото национално честване е през 1925 година.

По силата на всичко това дълги години Съединението е празник от локален мащаб и значение. Хората в Пловдив не го забравят и го тачат, но очевидно също не особено ревностно, защото паметник на събитието така е не е построен в продължение на цял век. Неколкократно са правени са опити, особено между двете Световни войни, но остават безуспешни. Основни причини са неразбирането от страна на централната власт, разногласия за това какво да изобразява паметника, отново политически борби и накарая събраните средства се обезценяват от инфлацията през Втората световна война.

Местната пловдивска партийна организация след 9 септември не забравя Съединението, но софийските другари дълго време не проявяват разбиране. Едва за стогодишнината то е постигнато. Към онова време Комунистическата партия започва да държи много на тържественото отбелязване на кръгли годишнини и така идва редът и на Съединението. Въпреки шумното честване и множеството мероприятия обаче, през следващите години празникът пак потъва в регионалност. Колкото и да се гордеят пловдивчани с него, трябва да се има предвид, че „заслугата“ за тези трудности е до голяма степен свързана и с тяхната мудност и непоследователност. Нашата.

Пловдив далеч не е мястото, в което Съединението винаги е отбелязвано тържествено и единодушно. За щастие обаче има такова и това е някогашното Голямо Конаре, днес град Съединение, от където под водителството на легендарния Чардафон тръгва най-голямата чета взела участие в провъзгласяването. Винаги след 1885 година това е най-паметният празник за това градче, чиито жители живеят с неговто историческо наследство и атмосфера. Няма как да бъде иначе. Едва ли са много домовете, от които не е излязъл четник. Така че голямаконарци са тези, които опазват най-дълго спомена и празничността на Съединението – предимно с арибутите на селския събор, но какво пък – нали е празник.

Вашият коментар