Трябва ли да бъдат правени пречки на Северна Македония за влизането в ЕС?

Език свещен на моите деди! Език на мъки, стонове вековни… В случая всичко опира до езика. Има, разбира се, и други аспекти, но те се изразяват също посредством него. Така че въпросът с езика е изначален и непосредствен. Република България беше първата, която призна независимостта на бившата югорепублика Македония през 1992 и още оттогава е ясно – не може и да става дума за териториални спорове и претенции. Но една държава освен на определена територия стъпва на фундаменти като история и култура, а езикът е тяхното основно средство, инструментът, който ги разпространява; оръжието, което ги отстоява. Елементарната сметка показва, че ако България се откаже от историята си на югозапад от сегашната териториална граница, това би означавало скъсване с повече от половината от историческото ни минало, а на моменти може би и с над 80% процента. Македония е отворена рана в сърцето на България! Тя се разтваря при влизането в сила на Берлинския договор през юли 1878 г., за да не зарастне никога повече. Следват две национални катастрофи – през 1913 и 1919 г., до голяма степен свързани с желанието да бъде върната Македония в българските предели. Най-тежкият удар за българското национално бъдеще в тази област обаче е нанесен през 1944–1945 г. Това е по думите на самия Ванче Михайлов, преживял и трите фатални исторически събития. За съжаление пораженията от края на Втората световна война са най-съществени защото самата българска държава се отказва от българския характер на населението и историята на Македония и приема идеите на македонизма в името на общата коминтерновска политика. Точно тогава е създаден днешният мекедонски език и започва развитието на литература, публицистика и наука на него. А българската държава вместо да се противопостави извършва национално предателскво, като заставя жителите на Пиринския край също да се записват като македонци. За щастие разривът между Сталин и Тито слага край на това отвротително безродно сервилничене. Постепенно през следващите десетилетия в научно и обществено отношение старите позиции се възвръщат, но са загубени години, през които македонската кампания отвъд границите се е развивала, без да бъде възспирана от нищо и никого. Още по-неприятното е, че тази македонска кампания, за да може да придобие позиции, стъпва на още по-широка антибългарска такава.

Затова и понастоящем позициите на двете страни са толкова непримирими. За македонците българите са тататри и тюрки като произход, а в по-ново време фашистки окупатори. Вече няколко поколения македонци са отраснали с тези крайни и откровено антибългарски идеи. Все пак има и някои положителни или поне не чак дотам отрицателни явления. Най-крайните антибългарски настроения нямат дълбоки корени сред огромната част от македонското общество. Обикновените хора – тези, които не се занимават с политика и не са част от административната и бюрократическа машина, типично за всяко съвременно общество, не се интересуват особено от политика и съответно нямат нищо против България и българите. Когато съм пътувал из днешна Северна Македония и съм контактувал с различни хора, тази контрастна разлика веднага прави впечатление. Съвсем друг е въпросът обаче с политическия и административен елит. Разликите са дотолкова осезаеми, че се чувстват и на комуникативно ниво. Езикът, който говорят политици като Зоран Заев и Стево Пендаровски има малко общо с езика на обикновените хора. Последният е далеч по-лесно разбираем, отколкото сърбизираният и изпълнен с всякакви чуждици, включително турцизми и думи от различни западни езици официален книжовен и говорим език. Този подход се използва, защото само с въвеждане на диалекти няма как да се постигне нужното дистанциране от българския език. Например в Македония думата сухо е заменена от диалектната форма суво тя обаче е характерна и за български диалекти далеч извън западните говори, употребява се например и в Пловдивско.

Езиковият спор е относително по-лесно решимият от двата, защото тук може да се стъпи на традицията от времето на Светите братя Кирил и Методий. Езикът може да бъде еднакъв или много подобен и без да се определя еднозначно като един и същ, а дори и да бъде такъв това не пречи народите да имат различно самоопределение. Историческият спор обаче води до задънена улица. След като с Преспанското споразумение македонците се видяха принудени да се откажат от търсените от тях корени на народността и държавността си в античната епоха, те нямат друг избор освен да се вкопчат с всички сили в средновековието и новото време, а там е повече от ясно какви са били хората като самоопределение, каква е била историята. България няма изградена национална доктрина, няма и особено трайна национална политика и приоритети. Приемането на Северна Македония в ЕС при сегашната господстваща антибългарска политика в тази страна, въз основа на която нейният политически елит се самоопределя, съществува и подхранва, би било равнозначно на престъплението от 1944–1945 г. Толкова рядко в българската политика се дава възможност на специалистите по историческото минало да имат думата. Всички те са категорични: Такава македонска държава няма място в ЕС; нищо против македонският народ, но той трябва да се еманципира и да отхвърли просръбското национално иго, което продължава да тегна отгоре му и чиято най-очевидна проява е истерията срещу всичко българско.

А връзката между България и Македония е повече от кръвна. Това е една плът. Ето какво пише Антон Страшимиров за българския елит от македонски произход по време на Първата световна война:

От живите днешни наши държавници в Македония са родени: министърът на правосъдието Хр. Г. Попов (Гевгели); бившият президент министър и шеф на стамболовистите др Н. Генадиев (Битоля); бившият финансов министър и лидер на демократите Андрея Ляпчев (Ресен); бившият министър на просветата и после на железниците Апостолов (Лерин); шефът на тесните социалисти Дядо Благоев (Велес); лидерът на широките социалисти др Джидров (Щип); лидерът на радикалите Илия Георгов (Велес); лидерът на демократите Славчо Бабаджанов (Охрид). От духовните ни йерарси македонци са: старозагорският митрополит дядо Методий Кусевич (Прилеп); гюмюрджинският митрополит Теодосий (Скопие) и всичките ни владици в Македония, с изключение на охридския Борис (Стара Загора). От военачалниците ни: командващият до неотдавна І армия генерал Бояджиев (Охрид); покойният началник на Генералния щаб генерал Жостов (Неврокоп); началникът на ХІ дивизия генерал Златарев (Охрид); директорът на прехраната генерал Протогеров (Охрид); началникът на Драмската област генерал Танев (Велес); бригадирът Кюркчиев (Прилеп); бригадирът Наумов (Прилеп); командирите на полкове братя Венедикови трима: единият военен писател и редактор сега на Военни известия (Разлог); генералщабните полковници Дрангов (Скопие), Дървингов (Кукуш), Стрезов (Охрид), Живков (Щип), Семерджиев (Драма), Писанов (Охрид); началникът през 1915 година на конната дивизия полковник Стойков (Неврокоп); санитарните полковници, подполковници и майори: др Руменов (Крушово), др Сарафов (Неврокоп), др Тенчев (Кукуш), др Иванов (Скопие), двамата др Татарчеви (Ресен), др Кушев (Велес), др Станишев (Кукуш), др Башев (Велес), др Кусев (Прилеп), др Николов (Битоля), др Гологанов (Демир Хисар); др Динов (Дебър), др Настев (Солун). И още кръгло400 наши офицери от действащата армия са родени в Македония. От днешните ни дипломати: Димитър Ризов (Битоля); Рачо Косев (Щип); Симеон Радев (Ресен); Ж. Добрев (Драма); Тома Карайовев (Скопие); П. Дорев (Лерин). От днешните ни професори и учени: др Ив. Георгов (Велес); др Милетич (Щип); историкът Балсчев (Охрид); професорът по английски език Стефанов (Разлог); др Ал. Балабанов (Щип). От писателите и журналистите ни: Антон Драндар (Велес); Тодор Траянов (Велес); Христо Силянов (Костур); Спиро Гулапчев (Дебър); Крапчев (Прилеп); Спространов (Охрид); Матей Геров (Тетово); Н. Пасков редакторът на Пряпорец (Неврокоп); Баждаров редактор на Родина (Сер); Хр. Матов (Струга); Никола Наумов (Щип); др Стрезов (Охрид); редакторите на Echo de Bulgarie Милев (Костур); Робев (Битоля). От висшите нимагистрати и бюрокрация: прокурорът на касацията Каранджулов (Велес); прокурорът на апелацията Миланов (Кукуш); окръжният управител Перилингов (Костур); началникът на отделение в Министерството на просветата Ив. Дорев (Лерин); председателят на Военния съд в София Челбов (Велес); окр. управител Ст. Белев (Охрид); началникът на тайната полиция Д. Георгиев (Струмица); кръгло 500 гимназиални директори и учители, още толкова основни учители в царството и други 2000 в Македония (турските власти не допущаха да учителстват в Македония родените в царството българи). Цяла плеяда адвокати, инженери, архитекти, финансисти и други такива държавни и общински чиновници в България са родени в Македония. За да ги изброим, ще трябва да прибегнем до помощта на нашата Дирекция на статистиката(А. Страшимиров. Книга за българите. Pro domo sua, с. 149–154. София, 1918)

По време на Балканските войни от формираното Македоно-Одринско опълчения с численост около 14500 души – или приблизително една дивизия, над 11 хиляди са родени в Македония.

Така че колкото и ретроградно да изглежда това в очите на някои партньори от ЕС, които също се опитват да се откажат от националната си политика, но те са огромни политически, икономически и културни сили и могат да си го позвалят, ние не можем и на трябва да допускаме компромис по македонския въпрос! На този етап и при това положение.

Вашият коментар