Възможно ли е национално помирение по темата „9 септември“?

9 септември 1944 г. е дата превратна и повратна за съвременна България. 77 години по-късно тя все още не може да бъде оценена еднозначно. Мненията винаги ще продължат да бъдат антагонистични – за едни това е лична и обществена трагедия, начало на време на кръвопролития и експроприации; на създаване на нов държавно-политически елит според вярността и службата на партията не в името на национални, а в това на чужди интереси. Според други е раздадено справедливо възмездие срещу фашистката и буржоазната експлоататорска класа, която също не работи в интерес на народа, а обслужва своите собствени. И двете страни се обвиняват за хиляди жертви, черни забрадки и много други тежки последствия.

На този фон през последните години тихо се прокрадва идеята за национално помирение с чествания, ритуали и преосмисляне на историческите събития и изводите от тях. Дали ще се достигне до такова в скоро бъдеще не изглежда особено сигурно. Много рани все още не са зарастнали, въпреки че пряко пострадалите поради хода на времето все повече намаляват. Историческите събития обаче се помнят, преразказват и интерпретират и от следващите поколения, а когато те силно ги засягат, много малко са тези, които се обръщат към научните изследвания, за да опитат да обогатят познанията си. Така че какво ни носи 9 септември 1944 г. трагедия и катастрофа или ново начало и надежди? Колкото и да е странно и двете неща. Защото енергията и волята за промяна у голяма част от тогавашните хора са неоспорими. В първите дни на септември 1944 г. цялото общество е настръхнало, улиците се владеят от митинги и стачки и никой не се учудва от смяната на властта. До голяма степен тя идва на щиковете на Червената армия, но много са и тези, които също я желаят. От днешна гледна точна актовете на отмъщение в първите седмици и действията на т. нар. „Народен съд“ са престъпни или най-малкото нередни, но в годините преди това също загиват хора. Времената са жестоки, стойността на човешкия живот е нищожна.

Парадоксално е, че с идването на новото правителство на 9 септември всъщност се възстановява действието на Търновската конституция, партиите и политическият плурализъм, които са потъпкани повече от десетилетие от времето на предишншя преврат на 19 май 1934 г. Разбира се, в много случаи това става само на хартия, но и днес служи като аргумент. Историците все още спорят дали многопартийната система през следващите години – т. нар. Народна демокрация е сценарий, замислен от Москва за проход към пълното завземане на властта, както и на практика става, или партийните лидери на източноевропейските страни са вярвали, че това е истинският път. На среща между Чърчил и Сталин през октомври е постигнато така нареченото процентно споразумение държавите в Източна Европа да бъдат с поделено политическо влияние между капиталистическия свят и Съветския съюз. За България съотношението е определено първоначално на 25 на 75 и впоследствие на 20 на 80 %. Това споразумение не е одобрено официално, но все пак въз основа на него Гърция е оставена на Запада и е очаквано да има някаква тежест и в другите страни.

На практика втвърдяването на съветския курс става факт след години, когато България е напълно овладяна и възможностите за съпротива са сведени до минимум. Дори на дейците на Политбюро обаче до последно не им е ясно, че съветският натиск ще се увеличи до степен непозната за традициите на страната. Буквално в навечерието на национализацията през декември 1947 г. сред властимащите се разпространяват списъци за частично национализиране, което да обхване само водещите по отрасли предприятия, но процентно като заетост частният сектор да остане водещ. Става обаче съвсем друго. Съветският натиск е огромната трагедия, която е в дъното на всичко негативно, случило се през следващите години. Факт е обаче, че страната винаги се е намирала под някаква чужда зависимост в новата и най-новата си история.

Националното помирение е важен акт, който е свидетелство за зрелостта на едно общество. Само с омраза и с миналото не може да се живее. В крайна сметка жертвите преди Девети и след това, колкото и да са свидни, са нищожен брой на фона на това, което се случва в почти цяла Европа по време на военните действия и първите месеци след тях през Втората световна война. Или през Гражданската война в Испания. А в тези страни национално помирение е постигнато. Нима техните мъртъвци са по-малко ценни?

След 9 септември 1944 година настъпват години на промени в икономиката, културата, бита. Те са много сложни и в голяма степен са свързани със следвоенното възстановяване и модернизация. Един от основните аргументи на блюстителите на комунистическия строй беше и е именно в тези достижения. Със сигурност обаче дори и да не бяха дошли съветски войски, а британски и американски, през втората половина на ХХ век селищата в страната пак щяха да бъдат електрифицирани и водоснабдени, пътищата асфалтирани и пр. Както например се случва в Гърция, която в края на века като стандарт на живот се оказа далеч напред. Всичко е преходно и съвършена политическа и икономическа система засега не може да се открие, надали и ще има такава. Но факт е, че 45 години след 9 септември след няколко прикрити фалита страната се изправи и до открит такъв, а в мирно време заради недостиг на храни се въведе купонна система за пръв път в нашата история. Голяма част от изградените с народен труд и пари промишлени мощности работеха на загуба и с некачествена продукция. И отново дойде време за промяна.

Проблемът е обаче, че отново минаха няколко десетилетия и пак сме склонни да търсим вина и отговорност някъде другаде. Защото и сега България се намира във външни зависимости, но каквито и правителства и фигури да се изредиха на власт, винаги е била осезаема липсата на последователна национална политика, която да отстоява собствените интереси и да работи НАИСТИНА за доброто на народа.

Вашият коментар