Войната започна в четвъртък, както можем да перифразираме заглавието на един роман за война, в която Русия и Украйна са обща държава. Времената обаче се менят и вече, за огромно съжаление, руският и украинският народ са разделени от огромна пропаст. Ако доскоро имаше колебание в самосъзнанието на някои украински граждани заради най-естественото чувство на близост с Русия, породено от общи история, език, култура, сега – пред очите на всички, украинската нация се консолидира. Путин извърши нещо, което никой друг украински политически ръководител не успя. Причините и евентуалните последствия от войната не са предмет на настоящото изложение, защото те се дискутират буквално навсякъде. Иска ми се да обърна внимание на неща, оставащи зад кадър, на заден план, в дребния шрифт и встрани от основния текст, които обаче – точно като дребният шрифт на договорите, имат важно значение.
За пореден път се убедихме колко обрулена е нашата държава, както казваше покойният доктор Чирков. Че България е проспала не години, а десетилетия. Защото безусловно приемането на страната в ЕС и НАТО беше успех, но от тогава се лежи на тези лаври и вместо да се запретнат ръкави и да се гради държавност и стабилност, за всичко се разчита на въпросните алианси, които показват все повече несъвършенства. Къде е българската армия, която трябва да осигури сигурността на границите? Къде е нейната обезпеченост със съвременни технически средства?
Пословичен е случаят с изтребителите. По един всяка година, даже през година да бяхме купували, откакто сме в НАТО, сега щяхме да имаме поне една годна за експлоатация ескадрила. Видя се ефикасността на съвременните дронове, които са многократно по-евтини от изтребителите. България, една от страните положили основите на военната авиация, има ли такива? С влизането в НАТО до голяма степен българските политически лидери се отказаха от суверенитета на страната, без да си направят елементарната сметка за възможните геополитически сътресения. При положение че в региона такива винаги имало и очевидно нищо не се е променило. Двете световни войни започнаха в Източна Европа; тежките конфликти на Стария континент след Втората световна война неизменно се разиграват тук, на територията на някогашните социалистически федерации СССР и Югославия.
За толкова години част от съюз, членството в който би трябвало да е свидетелство за уредена и развита държава, никой от управляващите в страната не си мръдна пръста тя наистина да се превърне в такава. Построиха се магистрали с тънко асфалтово покритие и нестабилна основа, които вече почват да се рушат. Неясно колко, но със сигурност много пари бяха откраднати.
Железниците съществуват по инерция, без инвестиции и визия за развитие, с вагони и локомотиви от детството ми. Добре все пак, че съм роден в годината, когато България се отказва от парната тяга. Шосейните превози между селищата са в микробусчетета, в които по-едър човек се чувства като наказан, без значение дали е прав или седнал. Много от малките населени места обаче нямат дори и такава връзка с общинските и областни центрове. Демографската катастрофа продължава и все повече райони от Родината се превръщат в пустини, в които няма жива душа с изключение на някой беззъба старица; стърчат порутени сгради, оставени на милостта на времето или на мургави грабители на суровини и материали, които са единствените по-млади и активни, но за сметка на това диви, необразовани и маргинализирани хора в района!
Очевидно много от хората в Украйна преди войната не са си губили времето и са построили живот далеч по добър от този на средно статистическия българин – европеец. Без да разчитат на НАТО и ЕС. Донякъде тази картина е заблуждаваща, естествено, че от войната ще избягат първо тези, които имат възможности – в случая пари и автомобили. Брутният вътрешен продукт на човек от населението в Украйна е около три пъти по-нисък от този у нас, но разбира се има значение и неговото разпределяне – всички знаем за свинското със зеле.
Оказа се – в тази бедна и маргинална в нашите очи страна, има значителна като процент от населението средна класа, която е живяла добре и каквато у нас така и не се изгради. Имам предвид прослойка в национален мащаб – не част от населението на няколко по-големи града. Видяхме кадри на големи и обзаведени домове, на хубави коли, на млади добре облечени семейства с по три-четири деца. В репортажите от украинските лечебни заведения беше очевидно присъствието на млади лекари и сестри, докато у нас, в европейска България, на много места, ако изобщо има такива специалисти, повечето са в пенсионна и пред пенсионна възраст. В Украйна има добре развит железопътен транспорт, не композиции на 50 години с по три вагона. Кмет на село в Северна България ми сподели, че настанил тези дни украински бежанци, които също идвали от някакво село. Оказало, че дори и възрастните хора сред тях не знаят да палят печка! Селото било от десетилетия газифицирано.
Крайно време е българската държава да покаже, че съществува. Така или иначе България в очите на повечето хора от бившия СССР е страна и народ, към които имат симпатии.
Идването на бежанците е златен шанс за подобряване на демографската картина и трябва да се направи всичко необходимо за посрещането, подсигуряването и дори привличането на такива хора. Те са с близка култура и език и бързо могат да се адаптират към условията тук, голяма част от тях са млади и образовани. Не говоря само за хората с български произход, а за всички бежанци от войната. Но за да стане това, са необходима решимост, организация и действия, които да покажат, че България може. Че в нея има държавници с визия, надхвърляща цената на олиото и бензина. Не че не трябва да се грижат и за това, но обясни ли някой на хората разбираемо и достъпно, че животът им няма да се промени като използват една бутилка повече олио на месец или изминат няколко километра по-малко?
Прави ли се необходимото работещите да повишат доходите си, за да компенсират загубите, неработещите да получат подкрепа и закрила? А начинът за това е да се запретнат ръкави за истинска работа, не като стародавната национална политика на бездействие и схемаджийство, причинили настоящото положение.
Добре би било да се помисли, например, за санкции на хипермаркета, пренесъл баталните сцени и у нас. Така или иначе големите търговски вериги имат пари в излишък, а с тази очевидна глупост нарушиха обществения ред. Това, което най-много липсва в България и войната също го показа, е ред, организация и далновидност. Военните действия изненадаха много анализатори и служби, но вече станали реалност, трябва скоростно да се премине на съвсем различен режим на говорене и действие от всички управляващи на национално и местно ниво.
Пандемията ни свари неподготвени, защото от десетилетия рушим здравната си система. Как във военна ситуация да реагира адекватно държава, в която жизненоважни за управлението решения и структури са частични или липсват? Кризата е шанс за реформиране на положението, другата възможност е отдавна започналите процеси на деградация да станат необратими. Кой го желае?
За автора
