За харвардските правила на родна почва и регионалните научни изследвания

От миналата седмица на страницата на Министерството на образованието и науката са публикувани два важни документа – проект на нови правила за академично израстване и проект ново атестиране на преподавателите във ВУЗ. Обявено е публичното им обсъждане до 30 май. Документите бяха анонсирани с гръмко изявление на министър Денков, сам той академик, че 70 % от преподавателите в някои висши училища не отговарят на изискванията.

Фейсбук страницата на МОН се засипа от одобрителни коментари от рода „Крайно време беше!“, „Не са 70%, а повече!“, „така е като професор се става по-лесно от касиер в хипермаркет“ и много други подобни. Повечето коментари са на граждани извън системата, но като истински българи, с готово мнение за нея. Специалистите обаче също взеха и вземат отношение. В техните фейсбук групи тонът е различен и нещата се конкретизират до детайли.

На това място ще бъде обърнато внимание на проектодокумента за научния растеж.

Заявката за промяна е очевидна, но веднага на преден план излиза проблемът, кой ще замени евентуално отстранените след въвеждане на по-високите атестационни критерии учени. Пред повечето ВУЗ и научни институти далеч не се вият опашки от желаещи. Учен се става трудно, изисква се дългогодишен труд, който в България никак не е адекватно заплатен. В момента в държавните университети заплатите на доценти и дори професори са по-ниски от тези на учители също в държавни / общински училища.

Демографският проблем се чувства навсякъде – както по празните аудитории и постоянно закриваните бройки, групи, специалности и приеми, така и сред научния състав. Доколко е боеспособна армия, в която висшите офицери са по-многобройни от нисшите? Ще бъде разбита при първите сражения. Така е и в БГ научните звена – доцентите и професорите са повече от асистентите, защото просто няма достатъчно млади кандидати да се занимават с наука. Все повече професори и доценти се пенсионират, без да има кой да заеме местата им; като липсват и студенти – изходът е ясен. Дори в научните центрове, където не се обучават само докторанти, положението е подобно – потискащо и безперспективно.

Промени обезателно трябва да има, но какви? През 2010 година старият Закон за научните степени и научните звания, създаден още в края на 60-те години на 20 век, беше заменен с нов – Закон за развитие на академичния състав в Република България. По онова време тъкмо приключваха процедурите по докторската ми дисертация и вероятно съм един от последните защитили по стария закон. Всичко се случваше бавно и сложно – дисертацията беше одобрена на разширен катедрен съвет в края на февруари 2009, публичната защита беше на 26 ноември и едва на 4 април излезе дипломата – повече от година за нещо, което вече беше готово. Затова общността прие с ентусиазъм промените, донесли ускоряване на процедурите и по-голяма прозрачност. Уж.

От тогава изминаха 12 години, населението на страната намаля с един милион, но за сметка на това доценти, професори и доктори се увеличиха в пъти. През няколко месеца избухват шумни скандали за плагиатство, а такива с по-малък отзвук текат постоянно, както може да се види от страницата на МОН, където се подават жалби. Често за много академични кадри се говори със снизхождение за качеството на тяхната научна работа, разбира се, обикновено зад гърбовете им, защото са достигнали до научните висини, опирайки се на други – по силни и мощни. Понеже България е малка страна, а и нищо не може да остане скрито, особено в такава публична област като науката, тези неща отдавна са известни в общи линии дори на обикновените граждани, които нямат представа от академично развитие.

Завишаване на критериите определено трябва да се направи, но в проекта за научно израстване има много смущаващи части. Дано при общественото обсъждане те да се вземат предвид, защото в сегашния текст на много места се отива не до контрол и съкращаване, а до истински геноцид. Такъв би станал с научната дейност в музеите. Тя и сега се развива трудно, но поне я има, а ако предложеното се приеме, това означава, че музейните периодични издания и сборници няма да се считат за научни публикации, а растежът в науката, пък и самата наука се развиват именно на тази основа.

Огромни правомощия за качеството на научната дейност и растеж се предоставят на така наречените световни бази данни за научно рефериране и индексиране Web of Science и Scopus. Те наистина са с високи критерии и качеството на публикациите в тях е безспорно, но всяко крайно и несъобразено в местните традиции и особености решение поражда негативи. На първо място, тези бази данни имат различни критерии и покритие, а при нас се залага да се ползват на равна нога. В първата попадат около 25 хиляди списания, а във втората към 40 хиляди. Около половината от всяка една база са разделени в четвъртини – квартили и в зависимост от това в какъв квартил списание е публикацията – тя носи определен брой точки. За доцент се изискват 250, а за професор 500 точки. Публикациите в най-горния квартил дават най много точки – за хуманитарните и социалните науки – 50 точки, в тези без квартил – 10. Ако публикацията е в така наречените горни 10% от най-цитираните издания, носи 60 точки.

По досегашните правила точки носеха и родните издания, които не са в световни бази данни, сега е предвидено отново да има такива, които са отразени в други бази данни, специализирани за научната област, но много интересно – пак в същите области е посочена само една база ERIH+, а те са доста повече и точно в пропуснатите попадат основните български списания, издавани например от БАН. Такива са CEOOL, EВSCO, РИНЦ.

Всеки, който е публикувал в научни издания международни редколегии и анонимно рецензиране, знае, че нивото не е по-различно. Така наречените световни бази данни са предимно за англоезична наука и особено в по-високите квартили критериите се покриват предимно от точните науки – химия, физика, математика, биология, медицина. При тях всяко конкретно изследване е по-ясно разграничимо, тези науки навсякъде по света имат единни параметри, резултатите се разпространяват бързо и цитируемостта на публикациите се проследява ясно. В хуманитаристиката обаче много от цитатите не могат да се проследяват, защото се работи с документи и монографии, които трудно се регистрират в базите данни, това се признава и в техните сайтове. В точните науки често има изследователски екипи от по-няколко десетки души, които могат да публикуват статия от няколко страници; в социалните, хуманитарните и много други науки обаче не е така, там се работи или самостоятелно, или в малки колективи.

Преди точките от колективните публикации се поделяха, сега обаче е постановено, че ако публикацията е в световните бази данни и е с до 50 съавтори, точките не се делят, а всеки ги получава в пълен брой. Какво по-ясно свидетелство за лобизъм? Следователно, въпреки заявката, че критериите ще са съобразени с научните специфики, става ясно, че изобщо не е така. Не знам кой е изготвял критериите за хуманитарни науки, но според мен историк от водещите институции не е имало, какво остава от музей. Ако са участвали такива, трябва да дават сериозни обяснения, защото с този проект се изхвърлят десетки списания, с вътрешен и международен престиж, издавани от институти на БАН и университети, включително Софийския.

Друг елемент на лобизъм изглежда изискването, заменило стария списък с научни издания, поддържан от МОН, които също носеха точки и където попадаха музейните периодики и сборници. Сега се постановява, че в МОН ще се направи списък на научните издателства и само техните произведения ще се точкуват. По какви критерии издателствата ще се определят за научни остава неясно, а не трябва да е така.

Обезателно в общественото обсъждане трябва да се включат и общините, които финансират повечето музеи, включително и тeхните научно-публикационни дейности.

Старият закон за научните степени и звания имаше много недостатъци, но аз лично не съм чувал да има съмнение в качествата на доцент или професор, хабилитиран по него, не съм чувал и за плагиатство; едва ли е липсвало, но определено са случаите са били по-малко. Невъзможно е той да се върне, но искрено се надявам общественият дебат да доведе до гъвкавост, истински справедливи критерии и да се съобрази с традиции, приноси и авторитети в науката. Световните бази данни работят по сериозни правила, но наука на високо ниво има и извън тях. По различни причини ценно изследване може да се публикува къде ли не, включително и в музейните годишници.

Основното послание би следвало да е положително – дава се заявка за повишаване на критериите, което ще доведе до изчезване на сегашните задкулисия и нареждане на „наши хора“, друг голям проблем, че такива кадри, заели висши академични длъжности не по заслуга, а с побутване, пречат на по-даровити от тях, понеже ги е страх да не ги изместят. Това се отразява чувствително на мотивация и качество на работа и също е сред основните причини за ниското научно ниво, малкото студенти и докторанти и все по-голямата ножица между определени научни области.

Очевидно на българска почва се прави опит да се въведат харвардските изисквания и стандарти, това не е толкова лошо, но наука тук е имало и преди това, така че е необходима и приемственост. Друго от съществено значение е, че в елитните изследователски центрове кадрите са мотивирани по съвсем друг начин, а  засега за това нищо не се казва. А как се работи на световно ниво, при това научно, със заплата около 1000 лв.?

Вашият коментар