За „папагалския“ правопис и обичайния хейт

Тези дни жълто-черната общност в Пловдив празнува. Излязоха на бял свят отдавна забравени документални и материални свидетелства за най-ранната история на ФК „Ботев“. Имах честта и удоволствието да участвам в организацията по представянето и самото мероприятие в петък на 18 юни и съм горд, че станах съпричастен към такъв исторически момент. За съжаление, нищо у нас не може да бъде чисто, неподправено и да се радваш искрено, без отнякъде (обикновено неоснователно) да се породи негативна ответна реакция. Хора с черно(-бяло) в душата не закъсняха да отправят обвинения във фалшификация и некомпетентност. Особено вторите бяха насочени към мен и институцията Регионален исторически музей – Пловдив, в която работя, така че възнамерявам да отговоря. Разбира се, без да слизам на нивото им и да употребявам същия тон.

Никога не съм крил футболните си пристрастия, но ако при мен постъпят документи и вещи, разкриващи непознати страници от ранната история на „Локомотив“ Пловдив или някой от неговите предшественици, бих реагирал със същото внимание, вълнение и респект, и бих свършил същата работа. Вече съм консултирал известни фенове на Локо по някои исторически въпроси, които ги касаят. Историята на двата клуба е част от тази на града и човек, занимаващ се професионално с нея, е длъжен да я познава. Подразделянето ѝ според футболни предпочитания не е в услуга на обществеността. В тази връзка трябва да се каже, че спортната и в частност футболната история на Пловдив е почти бяло петно и тук камъните са в градината на историческата гилдия, част от която съм. Поради една или друга причина досега професионални изследователи не са проявявали интерес към такива теми и вакуумът е запълван от любители с фенски подбуди, от което автоматически следва, че обективността – възможно най-меко казано, е под въпрос. Няма как който и да било автор да е на 100% обективен и да действа в изцяло стерилна изследователска среда, без емоции, но именно в тези случаи помагат научната подготовка и мироглед. Те носят също знания и умения, които иначе надъханите и мотивирани дилетанти няма как да притежават, както ще стане ясно.

От гледна точка на академичната общност всичко писано с претенции за изследване на историята на футбола в Пловдив не струва. Най-много до критериите на научната работа се доближава „тухлата“ на име „Оттук започва любовта“, авторите на която обаче полагат огромни усилия да докажат, че Локомотив произхожда не от някъде другаде, а именно от „Спортклуб“, подход, наречен в науките за миналото „предпоставена теза“, както и да изложат подробно ранната история на футболната игра под тепетата, избягвайки, доколкото може, незаобиколим фактор като „Ботев“. Едностранчивостта не е приятел на науката. Посредством нея, ако ще и няколко хиляди заглавия библиография да ползваш и приложиш, публикацията си остава в полето на популярните издания, ако не и на художествените. Много важно условие за научния образ, оформление и съдържание имат присъствието на рецензенти и особено на научен редактор. Без такива атрибути статут на научен монографичен труд е невъзможен.

Основната атака към извадените на показ жълти реликви е правописът. В музея се получи лично съобщение през една от социалните мрежи с подробен анализ на един от документите – обозначен като „папагалски правопис“ (Виж приложения текст). Заключението е, че това очевиден фалшификат, а човекът, гарантирал автентичността с авторитета си на учен и изследовател – т. е. моя милост, е изобличен като некадърник, който трябва да ходи на село и да копа на бостана!

Притежателят на разтуптяното от възмущение срещу жълтурските машинации черно-бяло сърце определено е с нелоши познания за миналото. Те обаче са на ниво обща култура, не научно-изследователско такова, а разликата е огромна. Човекът знае, че съществуват няколко правописни реформи и се позовава, че документът не отговаря на актуалната към времето на неговото изготвяне. Най-напред е важно да се уточни, че става въпрос за документ от представените през март 2019 г., а не от тези миналата седмица. Самият аз веднага забелязах тогава, че има правописни несъответствия и то доста на брой, но само по този критерий да се отхвърля автентичност, без други проучвания, не е сериозно. По-долу ще обясня защо.

Нека направим кратък обзор на развитието на правописа в България. Знайно е, че до Освобождението единна правописна норма няма, но все пак именно тогава се формира новобългарският книжовен език. Най-употребяван е т. нар. Дринов правопис, възприет от Българското книжовно дружество в Браила, предшественик на бъдещата Академия на науките. След възстановяването на българската държава тази норма продължава да се употребява, но не е задължителна в литературата и печата. През 90-те години се правят няколко опита за промяна. Най-напред по времето на Стамболовия режим, когато отношенията с Русия са обтегнати, под ръководството на Георги Живков, министър на просвещението, се изхвърлят буквите Й, Я, Ю, Ѫ, Ѭ. Първата се заменя с ϳ, втората с Ъ в средата на думата и А като окончание, а третата с ϳа. Ѣ се заменя с Я и Е, подобно на днешните правила. Този правопис, макар и официален, не добива популярност и в повечето случаи се ползва старият. През 1895 след падането на Стамболов се прави опит за нов правопис – Я и Ю са върнати, но носовките не, Ъ се изписва по днешния начин. Тези правила също не намират широко приложение и се използват предимно Дриновите. През 1898 г. Иван Вазов се заема да направи нова реформа на основата на Дриновия правопис с някои поправки, но те също са без успех. На следващата година е въведен нов правопис, познат като Иванчов или Иванчевски, по името на тогавашния нов министър на просветата Тодор Иванчов. Той прецизира Дриновия и е доста сложен, носовките и променливото я се запазват, като се употребяват според етимологията на корена на думата и ударената позиция на окончанието, а в други случаи се ползват Ъ, Е и Я. Този правопис се оказва по-добре приет и се запазва до 1921 г. На практика обаче поколенията, живели и ограмотявали се в десетилетията между Освобождението и края на века, не учат по единна правописна норма, което особено силно важи за ръкописните текстове. Накратко казано – всеки пише, както си знае.

Най-показателен и достъпен пример е „Речник на българския език“ в шест тома на Найден Геров, издаден в периода 1895 – 1908 (последният том е с автор племенника на Геров Теодор Панчев). В него големият просветител използва собствена правописна норма, силно повлияна от руски език, копривщенския и пловдивския говор. Видно е, че това се случва в официално издание десетилетия след Освобождението.

През 1921 – 1923 г. действа Омарчевският правопис – доста подобен на днешния, но с изхвърляне на Ъ и заменянето му с голяма носовка, премахва се и ятовата гласна. Точно през този период са писани дневниците на Ст. Пухтев, които по-скоро са спомени за ранните години на клуба. В тях ясно личи, че се използва смесен правопис с елементи от Омарчевския и Иванчовия. Не се ползват носовки и ятова гласна, но краесловно Ъ често се изписва. Точно това са документите, които най-дълго съм разглеждал и проучвал и за чиято достоверност най-твърдо мога гарантирам.

Свикнали – недосвикнали с новия правопис, на хората отново им се налага след деветоюнския преврат да се върнат към Иванчовия с някои корекции. Например, думите пред, след, съвет вече се изписват с Е, а не с Ѣ.

Писаните на ръка документи изцяло потвърждават създадения от многото реформи и утвърдените навици правописен хаос. Често се смесват стари и актуални правила, така че правописът не може да бъде единствен критерий за достоверност. Наистина в отказа на съда от 1907 г. е очевидна липсата на носовки и ятова гласна, които се употребяват тогава, но точно това по-скоро е доказателство за лична позиция на писаря, отколкото за фалшификация. Кой ще тръгне да изфабрикува документ с калиграфски почерк, гербови марки и печати и ще пропусне такава известна на всеки по-грамотен българин подробност? Още повече, че текстът е от няколко десетки думи, които много лесно могат да бъдат проверени. Обикновено фалшификатите се открояват с голяма прецизност към детайла при изготвянето, не с обратното. Пък и това е просто футболен клуб, не е картина на ренесансов майстор.

Анализът на документа показва, че некомпетентността никак не е чужда на претендиращите за експертност по въпросите на старинния правопис критици. Въпреки направеното възражение, вече не се пише с ятова гласна по Иванчовия правопис (виж като пример Ю. Иванов. Български старини из Македония, София, 1908: Предговор и страници 1, 5, 7, 18 и мн. др.). Странно защо не е обърнато внимание, че името на месец април е погрешно написано с малка буква в противоречие с тогавашните правила.

Между другото същата грешка е допусната и във втория ред на протокола за учредяване на „Славия“ през 1913 г. Никой обаче не се е усъмнил в неговата автентичност.

Непознаването на материята проличава допълнително от упрека, че в края на думата секретар вместо Ь, както е редно, фигурира Ъ. Оставяйки настрана, че в ръкопис двете букви са почти неразличими, още повече, че в случая имат близко предназначение, трябва да се отбележи, че в преписа на учредителния протокол на „Спортклуб“ от 1926 г. още на първата страница е допусната подобна грешка – денЪ вместо денЬ. На последната страница на същия документ – точно както са критиките към отказа на „Ботев“ от 1907 думата председателЬ също е с краесловно Ъ.

Да не говорим, че най-отгоре изрично е посочено, че оригиналният документ не е обгербван – т. е. няма правна стойност. Има съществено основание да се мисли, че на две места, където трябва да пише сѪ (са) е използвано ся. Думата, която по тогавашните изисквания е бѪдат, е изписана с буква, която в никакъв случай не прилича на голяма носовка и изглежда много по-близка до Ъ, защото там няма как да е Я. По-вероятно изглежда пишещият в тези случаи да е свивал до неузнаваемост носовката, но и това е показателно. Със сигурност обаче Ъ вместо Ѫ е употребена в израза „сЪщия клуб“, което е грешно (Например: Васил Пеев. Град Пловдив. Минало и настояще, Пловдив 1941, с. 143, 229, 271).

Моите лични наблюдения далеч преди казуса с тези документи са, че употребата на голяма носовка в ръкописи често се избягва, вероятно заради сложната графика. Протоколът на „Славия“ е прекалено кратък и не може да служи за пример в този смисъл, защото там въобще няма думи, които я съдържат, доколкото обаче може да се види от недобрите достъпни снимки. В мрежата има различни изображения на стари документи на „Левски“ от 1911 и 1914 г., които добре илюстрират, че тогавашните хора, особено тези, които не са от най-образованите прослойки, гледат да не ползват както носовките, така и ятовата гласна. Такъв например е протокол № 18, чиито почерк и правопис между другото много приличат на тези на Ст. Пухтев, поради което го проучих крайно внимателно, но просто става въпрос за близост, а не за една и съща ръка. Все пак професионалната етика изисква да уведомя „доброжелателите“ да направят собствена проверка. Убеден съм, че желание не им липсва.

От друга страна, при писането на машина носовки и ятови гласни се слагат, често даже и в излишък. Това може да се види в преписа на протокола на „Левски“ от 10 май 1911 г., където думата Препис вместо с Ъ завършва с Ѣ. За сметка на това обаче думата председател е написана с Е, вместо с ятова гласна, както например е в протокола на Славия. Може да се види и че основният текст започва с малка буква, а не с главна. Думите съвет също е изписана не по правилата – с ятова гласна, а с Е. Изобщо грешки да искаш да търсиш! В учредителния протокол на „Ботев“ от 1907, печатан на машина, също се наблюдава прекомерна употреба на носова и ятова гласна. Окончанието на много думи погрешно е Ѫ, а не Ъ, въпреки че машината е разполагала и с такъв клавиш. Подобно е положението и с ятовата гласна, употребена много повече пъти от Е и Я, в голяма част от случаите неправилно.

Не се заяждам и не поставям под съмнение преписа на протокола на „Спортклуб“, но е добре да бъде ясно, че положението е твърде идентично с документите на „Ботев“. Макар и след близо две десетилетия. От практиката си знам, че дори и в официални документи и други писмени свидетелства на доста високо ниво нерядко се допускат граматически грешки. Попадал съм на такива и в османски документи, срещал съм ги дори и в каменни надписи, в които би следвало да няма нищо случайно или излишно. Правописни грешки например се срещат в надписите на българските владетели на гръцки език от 8 и 9 век. Това означава ли, че са фалшификати?

Компетентността ми на специалист се измерва с хиляди прочетени страници документи между втората половина на 19 век и края на Втората световна война, за което имам и необходимите атестации.

„Папагалският“ правопис е плод на комплексирано мислене. Това е правописът на обикновените българи, които очевидно имат трудности със сложните правила. Видно е, че правописните норми не се спазва толкова строго в практиката и много хора, дори образовани, не считат за нужно да се съобразяват с нея. Изкуствеността и преходността на тези реформи са добре познати на поколенията от последното десетилетие на 19 и първите десетилетия на 20 век.

В наши дни е може би още по-зле. Ръкописно се пише все по-рядко, а в ежедневните си електронни контакти масово използваме съкращения, шльокавица и други елементи на „високата“ грамотност. Наскоро направих забележка за правописа в някакъв коментар във Фейсбук на заяждащ се с мен индивид и той ми отговори, че в социалните мрежи всеки можел да си пише както иска. Аз съм дълбоко убеден, че не е така, но не мога да му повлияя. Случайно знам и какви са основните критерии за длъжността на писаря. Първото условие не е висока грамотност – спазване на правопис, пунктуация и пр., а красив почерк. В казармата, като висшист, ме сложиха да попълвам ръкописно таблиците с хранителните разкладки, но като видяха колко грозен почерк имам, набързо ме смениха с едно момче, което редеше буквите като мъниста, но във всяка дума допускаше поне по една грешка. Трябва да се има предвид и че преди столетие грамотните хора са били значително по-малко на брой.

Интересното е, че самият разбирач, направил анализ на правописа от началото на 20 век, не е много наясно с правилата за поставяне на пълен член от нашето съвремие. В случая обаче не подхожда поговорката „Присмял се хърбел на щърбел“, а думите на Хораций Maiores pennas nido – криле по-големи от гнездото. С други думи – амбиции без покритие.

Изглежда ли сериозно човек, който пише неграмотно да представя правописен анализ на документи от миналото и да сипе обвинения? Надявам се с това те да приключат мирно и тихо. Ако ли не, има и други места, в които да се потърси справедливост, в корена на имената на които някога е присъствала голяма носовка.

Приложение. Писмо от подател, чието име и профил не считам за нужно да посочвам. Правописът и пунктуацията остават според оригинала.

Здравейте, пиша Ви във връзка с излязла вчера новина, уж касаеща историята на футбола в Пловдив, която е явно фалшифицирана. Въпросът ми е кой позволява от името и на мястото на институция като Историческия музей в Пловдив да излизат фалшиви или фалшифицирани новини? Някой ще поеме ли отговорността за заблудата на обшественото мнение, замаскирана като уж доказателства зад институцията на Историческия музей?

Как пък не се намери някой експерт, който да провери верността на документа, преди той да бъде разгласяван? И да се убеди в подправеността му.

Вашият коментар