Мемоарите на един артист – Симеон Алексиев

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана досега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще Ви запознаем с изминатия път на творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Този месец ще Ви запознаем с житейската история на един от любимите актьори в театъра – човек, отдал живота си на изкуството. Оставил и продължаващ да оставя ярка следа в пловдивската театрална сцена – Симеон Алексиев.

Роден съм на 1 март 1952 година в Бобов дол. В училище бях отличник, в живота съм слаб ученик. Имам три жени, три деца и три инфаркта – тройкаджия! Мама и татко са се оженили едва 18-годишни. Мама забременява с мен и татко го взимат в казармата, като граничар на турската граница, в продължение на три години и шест месеца. Мама ме е гледала сама в умопомрачителна беднотия. Била е толкова слаба, че си е прихващала талията с ръце. Нямала е кърма, а аз, разбира се, съм бил постоянно гладен и постоянно съм пищял. Тя се е изхитрила да разрежда вино с вода и ми е правила попара – така хем съм се нахранвал, хем съм се успокоявал и заспивал.

По това време на хората им бе иззето всичко, което притежаваха. Ходеха да работят на собствените си имоти, но им плащаха за това по 20 стотинки трудоден. Братовчедите ми непрекъснато ми се подиграваха, че нямам баща, а те са доста – баща ми има шест братя, и явно това много ми е тежало, защото когато се върна от казарма, го хванах за ръка и го разведох гордо из махалата да го покажа на другите. Той беше страхотен човек! Хубав, здрав българин и по всеобща оценка имаше златни ръце. Нямаше нещо, което да не може да направи и да не знае как се прави. Работеше в мините на Бобов дол като техническа поддръжка чак до пенсионирането си. Къде станеше авария, викаха Цвятко! Викаха го и след пенсионирането, естествено. От него научих доста неща. Като по-млад си правех всичко сам и затова мечтата му беше да стана инженер. Тогава фразата „учи, за да не работиш“ бе много популярна, защото общото мнение бе, че човек като се изучи, става началник, а началниците не работят.

Мама пък беше много красива и артистична жена. Непрекъснато пееше! Сигурно няма народна песен, която да не знаеше. И в тежки моменти, които бяха много повече от добрите, непрекъснато пееше. Когато татко се върна от казармата, тя забременя със сестра ми и двамата започнаха да строят къща. Тогава процесът беше сложен – копае се глина, калъпи, правят се тухлите, пекат се и т.н. Всичко това го направиха заедно, при това мама бременна и винаги с песен. Много се обичаха! Непрекъснато се държаха за ръце. Много мило ми ставаше, когато вече след години идвах да ги видя и сядахме да вечеряме. Дори тогава се държаха за ръце. Татко беше левичар – хранеше се с лявата ръка, с дясната държеше мама. Мама се хранеше с дясната и с лявата държеше неговата. Тя си замина преди татко, а няколко месеца след това той казал на сестра ми: „Майка ти ме вика“. И си отиде!

Като малка, сестра ми беше сламено русо ангелче, със сини очи. Беше много привързана към мен и я мъкнех навсякъде със себе си. И до ден днешен като ми каже „батко“, се разтапям. Дядо ми пък беше голям чешит! Участвал е в три войни, бил е пленник на остров Самос, основал е Земеделския съюз в Бобов дол, откровено мразеше комунистите и ме обичаше силно. Помня, че ме слагаше на коленете си, подрусваше ме и ми пееше песничката: „Дими дими долина, мечка син си женеше за лисица вдовица“. Когато разказах тази история на Диана Добрева, тя толкова я хареса, че вкара песента в „Дебелянов и ангелите“. Та дядо ми ми казваше: „Чедо, дойде време заеково око да ебе и он да си трае. Затова си трай! Ще им дойде времето. Аз няма да го доживея, но ти ще го доживееш“. Той мечтаеше да стана лекар. Често ми казваше: „Като остарея, ти да ме лекуваш“. Беше на 90 години и не се приемаше за стар. Е, доживя до 100 години, без да го лекувам.

Тръгнах на училище една година по-рано, защото нямаше достатъчно деца и трябваше да се попълни бройката. Попаднах при другарката Гогова – много красива жена и изключителен учител. Тогава действително имаше учители. Научи ме да чета, да пиша, влюби ме в литературата и поезията, а аз се влюбих в нея. То почти всички момчета бяхме влюбени в нея.

Празникът на училището се състоеше на 22 май. Беше голямо събитие! На 21-и всички отивахме в планината до връх Колош, който разкриваше гледка към огромна поляна с божури. Беряхме ги и с тях украсявахме цялото училище, а на 22-и се събираха ученици, родители и учители във физкултурния салон, където можещите представяха пред всички талантите си. Малко преди заветния ден, другарката Гогова ми каза, че иска да изпълня поемата „Защитата на Перущица“. Това е огромна, тежка поема, а аз бях само на 10 години. Но нямаше как да откажа и я изпълних пред пълен салон. Когато свърших – нищо! Обърнах се да си отида на мястото и видях, че другарката е цялата обляна в сълзи. Помислих си, че много яко съм се издънил, но вместо това тя ме бутна да се върна. Чак тогава чух аплодисментите и видях, че всички плачат. Явно от стрес не съм осъзнавал какво става. Почувствах се истински щастлив! След това другарката Гогова ме накара да ѝ обещая, че ще стана артист. Обещах ѝ!

След като завърших начално училище, големият въпрос бе къде да продължа. Тогава се смяташе, че момчетата трябва да завършат техникум, за да изучат занаят. Държах да уча в София и никъде другаде. Родителите ми много се притесняваха, защото бях на 14, но наложих своето и кандидатствах в Техникум по енергетика „Вилхелм Пик“ – един от на-елитните техникуми в страната. Там също попаднах на добра учителка по литература. От енергетиката не се вълнувах много и изкарах годините с една тетрадка и един химикал. Нямах учебници, но непрекъснато рецитирах и разказвах истории.

Когато завърших и техникума, реших да кандидатствам във ВИТИЗ. Тогава кръговете бяха пет и продължаваха цял месец. Кандидатстваха близо 4500 човека, заради което първи кръг се държеше в областните театри. Нашите се хванаха за главата. Мама казваше, че това са разтурии, които не могат да завъртят семейство. Много се сърдеха, но не склоних и кандидатствах. Малко преди изпитите обаче, ме остригаха в милицията. Беше 1971-а – времена на The Beatles, Rolling Stones, на чарлстони и дълги коси и като те видеха, те остригваха нула номер, а на момичетата с къси поли им биеха печати по бедрата. Кандидатствах, а реално трябваше да влизам в казарма, поради което в трети кръг проф. Боян Дановски не ме прие. На следващата година нямах право да кандидатствам, затова се пробвах през 73-а. Тогава ме скъсаха на пети кръг заради атрофирала мускулатура, тъй като в казармата постоянно тренирах на лостовете и успоредките и действително мускулите ми бяха големи. Таисия Янбастиева ме караше да си свивам средния пръст, а аз свивах всичките. За да разтегна цялото си тяло, в продължение на година се занимавах с йога. Междувременно тренирах самбо, карате, бокс, изобщо всички видове тежък спорт.

В 74-а пак стигнах до пети кръг и от притеснение направо блокирах. Целият треперех, устната ми бе толкова напукана, че се сцепи и ми потече кръв. С право ме скъсаха отново, но тогава много се ядосах и се върнах в Бобов дол, където започнах работа във въжената линия на мините, като началник смяна. Не щеш ли обаче, една вечер по новините се появи ректорът на ВИТИЗ Иван Чипев и съобщи, че поради непопълнени класове обявяват нов прием, който почва на следващия ден. Отидох без да му мисля и Елка Михайлова ме прие.

По онова време Академията бе рай за студентите. Получавах 120 лв. стипендия, защото бях отличник, което си бяха много пари. За сравнение, когато започнах в театъра, заплатата ми беше 150 лв. Освен това, тогава се снимаха средно по 30 филма годишно, главно мащабни партизански ленти, и ни взимаха за статисти. Лежахме в папратите, играехме карти и ни се плащаше, а трупахме и опит. Във Военния и Народния театър също ни взимаха за масовка. Успях да си купя къща в центъра на София – зад Халите, и то като студент. Междувременно се ожених за втората си съпруга. Малко след това се роди и първият ми син.

През 1976 година моята любима преподавателка Елка Михайлова работеше във Военния театър. Направи „Лудата от Шайо“ на Жан Жироду и даде роли на мен, на Любен Чаталов и на Ивайло Герасков, което беше нещо нечувано и невиждано – да се дадат големи роли на студенти и то във Военния театър. По това той беше най-големият и известен театър. Изядоха я заради това ѝ решение. Побъркаха я и я принудиха да напусне.

Първата си кино роля получих през 78-а в „Служебно положение ординарец“ на Киран Коларов. Играех единия от ординарците. Във ВИТИЗ играх в „Табакера 18 карата“, „Футбол“ на Пол Кентен и много други. Румен Томов, който учеше Режисура под ръководството на Филип Филипов, ме покани да изиграя главната роля в „Случка във Виши“. Филип Филипов много ме хареса и ме разпредели, с още няколко мои колеги, в Нов драматичен театър София, който тепърва трябваше да създаде. Но нещата не се получиха веднага, а в същото време Пловдивският и Пазарджишкият театър се оголиха поради конфликти. Имаше разделения, скандали, разправии, абе страшна работа. За да не паднат представленията, директорът Атанас Бояджиев помоли Филипов да му даде четири души за един сезон. Интересното беше, че аз не исках да дойда в Пловдив, а предпочитах Пазарджик, защото беше по-близо до София и можех по-често да се връщам при семейството си. Помолих разпределените в Пазарджик колеги да се сменим, но никой не пожела и така се озовах в Пловдив, без никакво желание. Изобщо не познавах града. Дадоха ни обща квартира на бул. „Малчика“ до Братската могила. Нямах никаква идея къде се намира този булевард. На Гарата ми казаха да хвана тролей 2 и да питам кондуктора. Така и направих. Кондукторът много любезно обеща да ми каже кога да сляза. По едно време спря на една спирка, след това продължи и след 10 метра пак спря. Обърна се към мен и ми каза, че това е бул. „Малчика“ и мога да сляза от тролея. Той спря по средата на улицата, само и само да ми помогне. И то усмихнат, вежлив. Подобно нещо в София не може да се случи! Тогава осъзнах, че това е моят град.

В театъра започнахме петнадесетина все млади колеги. Животът ни погълна. Имахме си Бермудски триъгълник – като тръгнехме от кръчма на кръчма никой не можеше да ни открие. Влюбих се в града. Първата ми роля бе в „Босилек за Драгинко“ с режисьор Любен Гройс. В пиесата трябваше да играем хоро и на една от репетициите чистачката беше забравила някакъв парцал на сцената, обаче той – червен. Веднага доносници ни обвиниха в Окръжния комитет на партията, че тъпчем червеното знаме. Постановката се спря, последваха разправии, наложи се самият Тодор Живков да се намеси и да разреши представлението да се играе.

Започнах да влизам от роля в роля, да снимам в киното. С Цветана Манева, Коста Цонев и Иван Андонов играехме в „Почти ревизия“. Нещата се развиваха добре до 1982 година, когато театърът излезе в петгодишен ремонт, а ние се преместихме в Синдикалния дом, който деляхме с Операта. Почнаха да се правят комунистически представления и изведнъж се оказа, че за мен няма място.

Директорът и режисьорът не ме пускаха да ходя да играя в киното и след като се наложи да откажа на няколко филмови екипа, спряха и оттам да ме търсят. Настъпи едно безвремие, нищо не се случваше, пълно затишие. И кое е най-лесното – алкохолът! Започнах да пия твърде много и да затъвам надълбоко. Тогава срещнах Ирен… Залюбихме се в Търново на 14 юни 1985 година, та до ден днешен. Любовта ме измъкна от положението, в което се намирах.

С настъпването на Промените стана голямо съкращаване в Драматичния театър, в Кукления театър, в Операта, в училищата. Чудехме се как да оцелеем. Пробвахме какво ли не и в един момент се отвори възможност да организираме производство на ръчно плетиво. Ирен плете уникално и решихме да се пробваме. Взехме всички съкратени и несъкратени колеги. Стигнахме до 200 души работници. Тогава разбрах, че има 18 вида бяло и 20 вида синьо. Изкарвахме луди пари. Естествено, всичко се изхарчваше веднага, но в един момент трябваше да избираме между бизнеса и театъра и избрахме театъра.

Продължавам да работя с удоволствие, жар и енергия. Не съм от тези, които броят роли и представления. За мен ролите са път и среща с нови светове. Обичам всичките си колеги. Те са голямото ми семейство! Чувствам се добре. Синовете и внукът ми ме правят щастлив. В Пловдив и кучетата ме знаят, а София „ми е далеч“. С Ирен сме минали през какво ли не, но винаги хуморът ни е спасявал. Забавляваме се и не се взимаме на сериозно – така успяхме дотук. А занапред очаквам от всеки ден радост и провокация…

Фотографии: Александър Карамфилов

Вашият коментар