Мемоарите на един артист – Ирен Алексиева (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора, като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Продължаваме с Ирен Алексиева, която е неразделна част от театъра. Тя е в него от 40 години, а от години е на длъжност Помощник-режисьор.

Детските ми години минаха в едно свободно време. Майка ми беше балерина. Трябваше бързо да влезе във форма след раждането и да почне работа. Затова аз живеех при прабаба си до седемгодишна възраст, в къщата, в която живея и в момента. Тя ме учеше всяка вечер да казвам молитва. Никога нищо не ми е било забранявано. Беше една артистична къща – къщата на Лолови. Всичките ми роднини от майчина страна са били част от изкуството на България. Допринесли са за моето запознаване с т.н. магия, другата успоредна реалност. Леля ми – Цветана Цветкова, беше също актриса в пловдивския театър, заедно със Стефан Мавродиев, Тодор Колев, Руси Чанев. Всички те са променяли посоката ми на мислене.

Моите предци Желязко Лолов и жена му са основатели на Драматичен театър Пловдив, който е първият професионален театър в България, а друг от роднините ни – Васил Лолов, беше директор на пловдивската опера.

Баща ми пък беше хирург, което също го държеше доста зает. Бил е военен лекар, както и лекар на ПФК „Ботев“. Той беше затворен човек, не говореше за себе си, не показваше емоциите си, но връзката ми с него беше силна.

Родителите ми не са имали амбицията да правя нещо определено. Бях дете, което се развиваше въпреки тях, израснах доста самостоятелно. Те знаеха, че могат да разчитат на мен, че можех да се грижа за себе си. Не се страхувах от нищо. Бях смела и безразсъдна. Вярно, времената бяха други. Нямаше ги тези наложени страхове. И никога не съм имала протекции, въпреки рода си. От малка съм почнала да ходя и в операта, и в театъра. Знаех опери наизуст, което ми създаваше друга илюзия за живота. Развиваше въображението ми, плачех, радвах се, изпитвах всяка една емоция, която предизвиква творчеството и съм благодарна за това, защото в тази посока съм имала хубаво детство.

От IV-ти до VII-ми клас бях в спортното училище. Тренирала съм лека атлетика, плуване, волейбол, гребане, но реших, че не притежавам нужната спортна злоба. Знаех, че от мен спортист няма да стане, затова продължих по собствения си път. Влязох в Национална Гимназия За Сценични и Екранни Изкуства. По естествен начин бях решила, че ще продължа пътя си към сценичното изкуство. Любопитството ми към различното, пътешествието, към тези красоти, които се случват на сцената, са ми носели достатъчна наслада, а и аз съм екстремен човек и не обичам сивотата. Обичам да бъда сред развиващи се, усмихнати, удовлетворени, шарени, възвисени хора. И в другите области има щастливи хора, но те са щастливи в епизодични моменти, докато театърът възбужда благодарение на всеки един проект. Срещаш се с различни хора и екипи. Всеки автор е нов свят, в чиято истина потъваш.

Това бяха романтичните години на „Сценични кадри“. Тогава училището беше с модерна визия, програма и енергия. Преподавателите млади, изключително амбициозни, с отношение към изкуството. Повечето не бяха учители, а творци. Част от тях ми станаха колеги в последствие. Директорът Атанас Бояджиев, който по-късно ме прие в Драматичния театър, ми преподаваше по Западноевропейски театър. По Руски театър ми преподаваше Сашо Жеков, който беше известен театровед, а по-късно стана директор на пазарджишкия театър. Любо Тенев също ни е чел лекции. Бог да ги прости, повечето вече ги няма, но те ни вкарваха в тяхното лоно, в тяхната естетика и любов, която ни зареждаше. Прекарвахме време не толкова в училището, отколкото в практики. Ходехме в киноцентъра, в софийски театри, научавахме нещата от първа ръка. Конкуренцията и изпитите бяха тежки, тъй като учехме от програмата на НАТФИЗ, защото нямаше написана за нас. Четяхме много от пиесите на руски език. Пътувахме и гледахме постановки из цяла България, изучавахме специалности, които отвориха обектива ми за бъдещата ми професионална реализация, като помощник-режисьор. Черпехме вдъхновение, на първо място, от историята на Пловдив и на второ – от преподаватели, които идваха от Академията.

Брат ми е 19 години по-малък от мен. Роди се точно една седмица преди абитуриентския ми бал. Той е от по-новото поколение, с други критерии за щастие, с икономическо образование, с две прекрасни деца. Като всеки, търси своето място под слънцето.

Аз съм друго поколение и силно вярвам в словото. Не мога да възприема, че някой иска да ми каже нещо чрез социалните мрежи. Несериозно ми звучи, а и е неуважително. Мога да говоря с хора по два часа на живо или по телефона. Изпитвам нужда да видя очите, да чуя тона им. А в чата винаги остава един втори план, който те прави мнителен, защото има недоизказване. В пандемията видях колко опити имаше и изкуството да бъде изместено в интернет пространството, само че то е взаимен акт. Ако липсват отсрещните очи, усмивката и емоцията, не можеш да оплодиш и твоята емоция. То е като в любовна игра. За мен театърът е място, на което можеш да подчиниш голяма група от хора да споделят едни и същи чувства, без да се познават, без да са се виждали преди. Това е, бих казала, шумна медитация.

В Драматичния театър съм от 40 години. От първото ми влизане, досега нямам нито един ден, извън театъра. Покрай всички промени трябваше да съвместявам PR, Връзки с обществеността, да правя реклами, после завърших Журналистика и PR. Тук са приятелите ми, семейството ми, съпругът ми. Ако погледна от човешкия фактор, винаги съм била обичана. Не съм имала конфликти, не съм се карала с никой. Така съм се позиционирала, че винаги съм била в добрата компания. Много съм благодарна на всички режисьори, с които съм работила. Те може би са едни от най-значимите в родния театър и се радвам, че освен професионална сме изградили и приятелска връзка и са ме допускали близо до себе си.

Колкото до театъра, като институция и обществена значимост, разочарования е имало много, защото през годините сме изпадали в тежки периоди и кризи. Театърът е олицетворение на обществено-политическия и социален живот в страната. Имали сме моменти на безпаричие, на невъзможност да съществуваме, на „студени зими“, съкращения, уволнения, на различни политически интереси в постовете. По време на престоя ми са се сменили 13 директори. Забавното е, че всички те са ми били и подчинени, защото като администратори са ми шефове, но когато се качат на сцената в ролята на актьори, монетата се обръща. Слава богу, не съм попадала на директор, който е суров администратор. Напротив – винаги са били артисти и никога не съм усещала строга йерархия. Работя и в тясна връзка с младите актьори. Целият „Одисей“ ме нарича „маме“. Те са ми като деца. Като помощник-режисьор съм попадала във всякакви ситуации, в които трябва да реагирам адекватно и бързо, защото първо отговарям за здравето и сигурността на хората по сцената. Случвало се е да викаме Бърза помощ, защото на актьор му става зле.

Седем години пътувах с Мариус Куркински. Благодарна съм, че ме допусна до себе си и дишахме един въздух. Той е един от учителите ми в живота. Оставил е сериозен белег на поведение. Изправен човек е – в буквалния и преносния смисъл. Обичам сложните хора, както и сложните представления, иначе много бързо ми омръзват.

Съпругът ми Симо Алексиев е от София, но идва в Пловдив по разпределение. Много бързо е започнал да играе и вече беше преминал през първоначалната суета, която развива всеки актьор заради славата. Беше си дал сметка какъв е и къде иска да бъде. Разбира се, егото съществува, но имаше волята да го превъзмогне. Бяхме колеги, но в един момент просто се погледнахме с други очи и разбрахме, че между нас нещо се случва. Бяхме на турне в Търново, където магията стана и тръгнахме по общ път. А пътят хич не беше лесен, защото всеки от нас притежава силен характер и ни трябваше време да се научим да мелим брашно заедно.

И така… оженихме се. Беше голямо събитие в театъра. Всички много ни закриляха, подкрепяха, виждаха, че се обичаме истински. Любовта ни беше силна и изпепеляваща. Със Симо обичаме разнообразието – днес да се събудим и да тръгнем за Бургас да пием кафе. Посещаваме много места, на които има история, археология и изкуство. Като отида в Италия, не мога да спя от вълнение. Като вляза в Ермитажа, се разплаквам от възхита. Спонтанни сме, не сме „на ти“ с дългосрочните планове. И сме топли хора, богати на много приятели от всякакви браншове. Всеки е бил на нашата маса, в нашата душа, малко са тези, които са ни разочаровали.

Роди се синът ни Веселин, който сега е на 33 години. И той растеше като свободно дете. Гордея се, че сам се справя доста успешно в живота. Той изобщо не е в нашия бранш. Завърши хуманитарна специалност, после Дипломация, работеше в IT сектора, но не му допадаше. Събра си пари и като истинския авантюрист реши, че иска да пътува и да открие себе си. Прекара сам 45 дни в Тайланд, Лаос и Виетнам. Върна се за малко и продължи да пътува. Замина за САЩ миналата година, като намерението му беше да се прибере февруари месец. Но докато беше в Мексико гръмна коронавирусът. Замина за Гватемала, където обаче обявиха военно положение и започна да контактува с Българското посолство. Казаха му да се прехвърли веднага в Мексико, където все пак съществува някакъв вид комуникация. Тръмп затвори границите и Веско изкара в Мексико цял месец. Случайно намери един полет до Америка. Свързва се с щатските служители от посолството, обясни им, че трябва да му съдействат, защото има споразумение между Америка и Европа да съдействат на европейските граждани да се върнат у дома, и замина за Лос Анджелис. Върна се в България през септември, а наскоро пак замина. Такъв човек е. Ако нещо му е интересно и го провокира, трябва да го види. Уважавам това!

През годините със Симо сме имали много предложения и възможности за частен бизнес, но винаги сме били верни на театъра и сме изоставяли много неща, които биха ни отвели на други места. Включително и три предложенията да стана част от Народния театър и от Сатиричния театър. Смятам, че човек трябва да е лоялен и да принадлежи към мястото, което ти е подало ръка в началото. Обожавам града, мисля, че няма по-привлекателен от Пловдив. Просто тук е моята среда, моята опорна точка. Когато ходя на работа, преминавам през осемвековна история. Къде другаде има такава даденост!?

В тежките времена, когато нямахме никакви пари, направихме сдружение на артистите, което можеше да създава всякакви алтернативни пърформанси. Последното, което направихме, бе токшоу в Камерна зала преди седем-осен години, съвместно с Радио-телевизионния център. Включваше водещ, актьори и бенд. Излъчвахме го едновременно по радиото, телевизията и интернет, като всичко беше изчислено – какво да гледа публиката на живо, какво да чуват слушателите по радиото, какво да гледат зрителите от екрана и в интернет платформата. Но моторът на проекта Иво Дионисиев, незаменим човек за мен, почина и нещата се разпаднаха.

Друг интересен проект бе постановката „Филоктет“ на македонския театрален режисьор Любиша Георгиевски, който беше посланик на Македония в България и кандидат за президент. Неговият „Филоктет“ бе един балкански вариант на античната легенда. Защитихме проект за разпространение и пътувахме много с нея из Балканите. Тя беше направена и в Сърбия, и в Македония, затова участвахме на един фестивал, където се представиха и трите постановки. Първото представление беше на македонски, после играха сърбите, а накрая ние, в 3 часа през нощта.

В театъра харесвам да правя щуротии и номера, а и колегите често ми уйдисват на акъла. Правили сме скрити камери, юбилейни представления, за които актьорите не са подозирали, импровизации. Но пък на мен не ми правят номера.

Със сдружението активирахме артисти и спортни журналисти и направихме градско тържество, за да спасим един детски живот. Организирахме мач, със сценарии. С нашата енергия и ентусиазъм запалихме много хора в тази съпричастност. Всички медии ни бяха партньори, както и кметът и зам-кметът, които бяха част от съдийския екип. Парите бяха събрани и детето спасено.

Сега бихме направили същото за всеки, защото ако не се чувстваш полезен, ако си се превърнал в сянка на себе си, значи пътят ти е приключил. Затова смъртта не ме плаши. Плаши ме болестта. Ако някой страда и няма как да му помогнеш.

Друга моя страст е да снимам какво се случва зад кулисите по време на репетиции, защото се случват неща, които ги няма в крайния вариант. Мога да хвана актьорите в друга позиция, понякога заснемам истински куриози, после ги „рекетирам“. Събрала съм поредици – например на хора, които спят около сцената. Този цикъл съм си го кръстила „проспах и тази репетиция“.

Бих казала, че се определям като щастлив човек и смятам, че той не винаги трябва да е финансово успял. Щастливият човек е този, на когото му е пълно на душата. Да е щастлив със себе си, иначе няма как да общува нормално с останалите. Липсите си личат! Обичам да слушам собствената си тишина, никога не съм скучала, когато съм сама.

Мисля, че съм човек, който провокира усмивка – дали с хумор, дали със сарказъм, или цинизъм. Смятам, че трябва да усмихваме човека до себе си, колкото и да му е тежко. Много съм благодарна за съдбата си, защото получавам много любов и поглеждайки назад с чиста съвест виждам, че на никого нищо не дължа, освен добротата и любовта, с която са ме дарили. Уважавам много интелигентността и житейската сила да останеш човеколюбив. Според мен това е начинът на поведение. Всичко останало са клишета…

Фотографии: Александър Карамфилов

Вашият коментар