За вредите и ползите от родната самодейност

Периодът на социализма е ключов за разбирането на българското общество, а и на българските граждани в индивидуално отношение. Аспектите са многостранни, но тук ще се спра на един от тях, който е твърде характерен – самодейността. В исторически план самодейността преди 9 септември 1944 е нещо почти непознато по ред причини: По-голямата част от населението живее в селата и малките градове, занимавайки се с аграрно производство, което поглъща огромната част от времето, особено на жените, които трябва да се грижат и за многобройната челяд. Но и самите деца отрано се учат на различни важни трудови дейности. В градовете по-бедните хора също са твърде заети. Богатите, които имат възможност да ползват повече свободно време, не са много на брой и различните им любителски умения в изкуства или приложности са представяни в собствените кръгове на семейни и приятелски събирания. Разбира се, традицията от Възраждането, когато е началото на уникалната в световен мащаб българска институция на читалищата, е жива, но относително слабо застъпена поради липса на финансиране и политика на централна и местна власт в това отношение. В училищата също има развитие на самодейност, обикновено във връзка с организиране на тържества по случаи завършване, Коледа, Великден или 24 май. Но това е слаба работа, както се казва.

С идването на „народната власт“ самодейността разцъфва. Десет години след знаковата дата 9 септември 1944 г. в Пловдив има 158 художествени и творчески колектива с над 6000 членове. Това е повече от общия брой на такива организации в цялата страна преди преврата, когато те са 123. Развитието на самодейността не е никак случайно, а е „спуснато“ от управляващата партия, която възприема практиката от Съветския съюз. Въпреки идеологическата насоченост, широката самодейност дава ползи, защото от нея нерядко произлиза високо изкуство или спортно майсторство. Работническото театрално дело, например, дава възможност за творческа изява и в последствие достигане на висше професионално и академично ниво на драматичната сцена на големия режисьор Крикор Азарян. Има и други примери за такъв преход както в България, така и в чужбина. Но самодейността, съчетана с типичните за българския народ психологически особености, като това да не се признават елити вследствие на многовековната егалитарност на обществото, предпоставена от османското владичество, когато изчезват българската аристокрация, мултиплицирана в съвремието от чистките и политиките на социализма, доведе до нещо крайно негативно – да не може да се прави разлика между нея и професионализма.

Няма значение дали става дума за култура и изкуство, наука, спорт или някакви конструктивни дейности – българинът може всичко, по-точно е убеден в това. „Избухването“ на демокрацията влоши нещата още повече вместо да ги нормализира. Болното ни общество с увредени корени от тоталитарното управление, които още дълго трябва да се възстановяват, се хвърли да компенсира изостаналостта си от свободния свят. Цензурата беше премахната (уж), но вместо за издаване на книга или други печатни, електронни литературни, и всякакви други произведения, да има мнение на редколегия, задължителни редакторски и коректорски контрол – оказа се, че единственото ограничение е финансовото, а както знаем у нас, който плаща, той поръчва музиката. От началото на 90-те пазарът беше залят от издания, пред които старият социалистически нелегален самиздат беше на светлинни години, защото обикновено се извършваше от хора даровити и с висока грамотност. В някои случаи, когато въпросният графоман е със стеснен бюджет, дори полиграфското изпълнение е на по-добро ниво.

Разгръщането на самодейността към територии, в които е нужно професионално образование и съответните умения, продължава да бъде експанзивно и да не се контролира. Българската склонност (която в много отношения си е и общочовешка) намери почва в ултратъпотията, дошла от прекрасната Западна цивилизация, наречена риалити формати. Хора, които не могат да изпеят вярно два тона (може даже и да си мислят, че това е само мерна единица), са твърдо убедени, че са потенциални поп звезди. Има примери и в много други области – на конкурси за академични длъжности или трудови позиции с високи компетентности редовно желаят да се явят хора, които изобщо не отговарят на обявените предварително условия.

Не съм оптимист как ще се оправи това чудо. У нас очевидно е дълбоко вкоренено убеждението, че всеки може всичко. Последният пример, който мога да дам – убедителен и нагледен за мен, защото го виждам постоянно от прозореца си, е следният: През есента в градинката пред жилището ми от общината засадиха няколко фиданки вечнозелена магнолия. Аз не съм много добър познавач на растителните видове, макар че работя в Аграрния университет, но знам достатъчно добре, че това е вид, адаптиран за нашите природни условия, още повече, че зимите в Пловдив са относително меки. Въпреки това, една добронамерена и очевидно много разбираща съседка, за която се оказа, че самодейността е ръководно обществено начало, реши да обвие фиданките с найлони (черни).

В резултат те придобиха вид на назгулите от „Властелина на пръстените“. Така и не спрях да се стряскам, че някой се прокрадва към входа, виждайки ги с периферното зрение. По-лошото обаче стана, когато поелата шефство над дръвчетата самодейка, тези дни най-сетни ги разви – те нямаха нито едно листо и очевидно са изсъхнали. Дано не съм прав, но наблизо има много други такива магнолии, които са покрити със зеленина и очевидно се чувстват чудесно, без да има някой отговорен гражданин, който да ги обгрижва на доброволни начала. Чувствам се ужасно, че не направих забележка или не отидох да ги отвия, но реших, че тя разбира – нали е напълнила входа с цветя. Но уви!

Докато хората нямат ясна преценка за собствените си познания и възможности, нищо добро не ги чака. Съвсем неприятно е, ако такива по неведоми пътища успеят да се доберат до ръководни постове, на които вече могат да оказват влияние и върху други хора. Дали и в политическия ни живот няма примери за самодейност? Как мислите?

Вашият коментар