ИкономиКафе: Икономика на гласуването

Защо гласуват хората? Да, разбира се – демокрация, право на свободен избор и т.н. Но вероятно през главата ви е минавала и мисълта – „Абе моят глас има ли значение – с един глас повече, резултатите все ще бъдат същите“… Днешната тема на Медиакафе и Икономическа библиотека – Пловдив засяга именно този въпроса с „икономиката“ на гласуването – какви са стимулите и как да получим „по-добри“ резултати.

Всеки читател на Медиакафе, който търси подробна информация по някаква тема, може да ни изпрати въпрос или идея, която да ви предоставим като статия в следващите седмици. Ако конкретната тема пък ви хареса може да се посетите Икономическа библиотека, в която да намерите много по-пълна информация по въпроса. Автор днес е Миряна Митева:

Икономисти, политолози и социолози все още не са открили отговор на въпроса  защо гласуваме. Отговори като „дълг на добрия гражданин“, „упражняване на гражданските права“, „собствен интерес“, „социален имидж“ не могат да докажат убедително какво стимулира хората да гласуват. Вероятността един глас да се окаже решаващ за изборните рзултати e нулева. Индивидуалният глас може да окаже влияние само, ако много малък брой хора отидат до урните, но според теорията на игрите, това е малко вероятно. Тъй като рядко с точност може да се определи поведението на гласоподавателите, съществуват различни стимули за активизиране на избиратели като медийни кампании и задължително гласуване.

Задължителното гласуване vs. Платено гласуване

Подръжниците на задължителното гласуване изтъкват, че решенията, взети от демократично избрани правителства са по-легитимни, когато по-висок процент от населението е участвало в избирането им. Държавата би спестила и ресурсите, които иначе ще изразходва за повишаване на избирателната активност. Една от другите най-често споменавани причини за въвеждането на задължителното гласуване е намаляване на ефекта от „купените гласове“. Въвеждане на задължителното гласуване обаче не означава, че ще се увеличи броя на избирателите, които гласуват по съвест. Няколко изследвания на ефектите на задължителното гласуване показват, че избирателите са склонни към „произволното гласуване“ особено за кандидати, които са поставени в началото на листите, както и нарастване на „наказателният вот“ и невалидните бюлетини. Също така, в случаите когато липсва електронно дистанционно гласуване, биха се увеличили и алтернативните разходи на гласоподавателите, свързани с чакането на опашка пред урните. Произволното гласуване в комбинация с държавните субсидии при достигане на определен брой събрани гласове би струвало доста на данъкоплатците. Процедурите за налагане на санкции също биха добавили допълнителен разход за администрацията.

Друг начин за стимулиране на избирателната активност е платеното гласуване. Един много по-ефикасен начин да намалим ефекта на отделните „платени гласове“ е да направим гласуването платено. Това би бил добър начин за увеличаване на активността на гласоподавателите, но повдига въпроса от къде биха дошли средствата за това (може би намаляване или премахване на партийните субсидии и средствата за медийни кампании за стимулиране на избирателната активност). За съжаление, паричният стимул за гласуване не би решил проблема с произволното гласуване. Друг проблем пред платеното гласуване е, че все още предизвиква възмущение у повечето хора, като нещо неморално.  Доста хора сравняват платеното гласуване с политическа проституция. Гласуването се смята като висш граждански дълг, като упражняване на демократични права и извоювана свобода и затова не могат да приемат паричен стимул.

В опит да разберем поведението на гласоподавателите, бихме могли да разгледаме избора на гласоподавателите като част от политическият пазар и всяка политическа партия като бранд или марка. Гласоподавателите като потребители желаят да получат услуга – искат да бъдат представени в парламента. Услугите са предлагани от различни доставчици – политическите партии и независими кандидати. В идеалния случай, гласоподавателите могат ясно да разграничат различните платформи (услугите), които партиите предлагат. Когато партиите нямат конкурентно предимство по подобие на търговски марки, утвърдените политическите брандове използват популярни лица (спортисти, актьори, певци) в кампанията си, за да успеят да привличат хората, които не са решили за кого да гласуват. Не са редки и случаите, в които известни лица, основали партия, успяват да привлекат симпатизанти, въпреки очевидната липса на каквато и да е било ясна политическа идея. Може да се направи аналогия със случаите, в които известни хора пускат на пазара свой парфюм или модна линия, които не е нужно да изтъкват каквито и да е било качества на продуктите, а потребителите се предполага, че трябва да ги изберат само защото се асоциират с известни личности. Когато са недоволни от услугите, които получават потребителите имат право да изберат друг доставчик на услуги, но след изтичане на договорния период (в най-честия случай 4-5 години). Теоретично в идеални условия на свободна конкуренция, за навлизане на политическият пазар ще има много кандидати, които предлагат различни идеи или „политически продукти“ и услуги. Те ще бъдат сравнявани по техните качества и цени, като се предполага, че ще спечелят тези,  които успеят да постигнат по-голяма ефективност. В реалността обаче, преобладават олигополистичния и дуополистичния ѝ модел.

При олигополистичния и дуополистичния модел съществуват бариери пред навлизане на политическия пазар. Такава бариера може да е партийна субсидия или вече натрупани средства за широка предизборна кампания. Голяма част от тази субсидия или събраните дарения се използват за кампания (маркетингово брандиране), чрез средствата за масова комуникация, която цели главно да спечели доверието на тези, които още не са решили за кого да гласуват. С времето влиянието на няколко силни участника (бранда) правят навлизането на нови участници, които не разполагат със същите ресурси, изключително трудно.

При тоталитарните и аворитарните режими е налице монопол на политическия пазар. Като единствен играч на пазара една партия, в повечето случаи не допуска в никакъв случай навлизането на нов участник на пазара. Този модел залага на пропагандата като основна маркетинг стратегия.

Вашият коментар