ИкономиКафе: 24 години капитализъм?

Стигат ли 24 години? В какъв строй живеем в момента? Такива въпроси ни тормозят вече почти година, от както започнаха протестите срещу правителството Орешарски, а всъщност и от преди това? Как можем да наричаме този период – капитализъм, посткомунизъм, преход или нещо друго? Това е темата на поредното издание на рубриката на Медиакафе и Икономическа библиотека – Пловдив.

Всеки читател на Медиакафе, който търси подробна информация по някаква тема, може да ни изпрати въпрос или идея, която да ви предоставим като статия в следващите седмици. Ако конкретната тема пък ви хареса може да се посетите Икономическа библиотека, в която да намерите много по-пълна информация по въпроса. По днешната тема пише Динко Ганчев:

Въпреки че комунистическият режим падна от власт през 1989 г., голяма част от социалистическите му елементи присъстват в българската политика и икономика до ден-днешен. Въпреки това голяма част от хората, недоволни от действителността, в която живеят, винят за несгодите си капитализма, демокрацията, новата власт. Същите тези хора гледат с носталгия и романтика към времената преди 1989 г. – независимо дали са живели при комунизма или все още не са били родени. Много от тях цитират стари социалистически лозунги и излагат на показ портрети на Тодор Живков.

Но дали са насочили неодобрението си в правилната посока? Дали носталгичният поглед назад е оправдан? Към какво бе двадесет и четири годишния преход? В момента Капиталистическа ли е българската икономика? Хорта негодуват срещу несправедливостта, която уж носи капитализма, срещу социалното разделение, произтичащо от него, срещу поощряването на алчността, създаването на монополи и прочее. Но капитализъм ли е това, което имаме вече двадесет и четири години,? Демократично ли е общество, в което нелегитимни полицаи мачкат мирен протест?

Отговорът е – политическият и икономически живот след 1989 г. е смес от капиталистически и социалистически идеали, с различна тежест в различните сфери. Но в тикакъв случай не е чист капитализъм. Социализмът продължава да е навсякъде около нас. Много хора предпочитат ново планирано, спуснато отгоре битие, с цената на потъпкване на истинските ценности на свободата.

Нека с помощта на една кратка историческа и фактологическа ретроспекция да изясним истинската същност и измерение на термините капитализъм и социализъм.

Исторически погледнато, никога не е имало такъв социализъм, какъвто Карл Маркс си е представял. Същността на социалната икономика е средствата на производство да са публични и да се контролират от колектива и обществото. Идеята на Маркс, който отрича производството за печалба в името на производсттво за директна размяна, няма как да бъде реализирана.

Това не пречи на Пол Самюелсън, Нобелов лауреат по икономика, известен като бащата на микроикономиката, през 1960 г. да прогнозира, че през следващите 25 или 35 години – между 1984 и 1995 г. – икономиката на СССР ще изпревари икономиката на САЩ. Според него годината на това ще стане през….1989 г. … Каква ирония на историята!

При социалната икономика средствата на производство са публични или се контролират от колектива и обществото. Това не означава, че всички са имали шанс за прогрес. От историята на централно планиране се вижда – уж всички са били заети и са произвеждали, но стоки от първа необходимост са били дефицитни, докато на пазара е имало излишък от … гигантски гвоздеи например. Една известна карикатура от това време показва разговор между комунистически стопански номенклатурчик и работника: „Кому е нужен този еднотонен гвоздей? – пита работника. „ На кого му пука, важното е, че изпълнихме плана – отоговаря номенклатурчика“.

Накратко: централната икономика произвежда не да се задоволи нечий интерес или да направи нещо от някаква необходимост, а просто за „да изпълни плана“. Пазарът и досега не се е провалил, провалят се регулативните мерки на държавата и бюрокрацията. Като например абсурдното предложение да се затворят хипермаркетите през уикенда, за да работят малките магазинчета…

Социалистическа икономика е страдала от липса на пазарни решения, при нея решенията винаги са вземани централизирано. Това е генерирало стремеж към търсене на облаги (rent seeking). Същите принципи доминират и в днешната икономика – имаме намеса на държавни бюрократи, които вдигат бариера пред конкурентите, които искат да навлязат на пазара, използвайки абсурдни регулации, нормативи и изисквания. Именно така се създават и утвърждават уж „пазарните“ монополи. В чиста пазарна среда монополът не може да съществува, защото саморегулиращият се пазар не би го позволил. Монополът се налага от държавата. Чрез него, на базата на старите комунистичесик номенклатурчици, тя създава и сегашните олигарси.

През 1920 г. австрийският икономист Лудвиг фон Мизес обяснява защо социалистическата икономика не може да съществува: без частна собственост върху средствата за производство не може да съществува пазар за средствата за производство; без пазар не може да има пазарно определени цени, а без пазарно определени цени не можем да взимаме рационални решения как точно да се използва капитала. Когато Мизес прави тази калкулация обаче, светът се възхищава и възторгва от действителността в СССР. Мизес е единственият, който доказва, че плановата икономика не е рационална, защото когато ресурсите се дават наготово, вземащият решенията няма как правилно да прецени как да ги използва.Това означава да се произвежда нещо, от което няма нужда, което води до чиста загуба на ресурси и инвестиции.

Обратно, при капитализма, където имаме печалба и загуба, можем да разберем какви са алтернативите за използване на ресурсите. Самият факт, че притежаваме даден ресурс, не означава нищо, докато не излезем на пазарни отношения, който определя стойността му. Печалбата и загубата са много важни конкуриращи се фактори. Те ни предоставят мнението на другите за това, което предлагаме . Загубата пък показва допуснатите грешки и има дисциплиниращ ефект.

При социализма загуба „няма“, провалени предприятия – също. Няма как другарите да вемат грешни решения! При капитализма печалбата и загубата водят до иновации, до създаването на продукти, които носят печалба, които имат икономически смисъл. Води до развитие в такава посока, която е реално необходима, търсена, създаваща работни места и доходи. Социализмът очевидно не може да предложи това. Така че не лоши хора са провалили добрия идеал. Провали го липсата на личен интерес. Личният интерес, а не централното планиране гарантира подобряване на начина ни на живот.

Не и сега обаче, при смесената икономика, в която живеем. В сегашната икономическа ситуация, в която намирането на работа е сравнително трудно, все повече започва да се осъзнават положителните качества на преквалификацията. Икономисти, психолози и висшисти от всякакви специалности започват да посещават курсове и обучения, които нямат нищо общо със специалността, която са изучавали в уинверситета. Преквалифицират се, работят нискоквалифицирана работа, за да подпомагат издръжката си, докато се квалифицират в друга сфера – например програмиране, в която има търсене на кадри, намират си работа, и се развиват само нагоре. Който го мързи, който не мисли какво може да направи сам за себе си, търси вина в държавата. Но защо… ? Да, истина е, че условията за развитие са силно манипулирани и изкривени, но това благодарение на капитализма ли е? Или по-скоро на безбройните държавни регулации и неуспешни опити за стимулиране на икономиката, която би се „самостимулирала“ много по-добре сама?

Социализмът се е провлил и ще се провали, колкото и пъти да се пробва, тъй като елиминира желанието на хората да участват в децентрализиран икономически процес, да вземат решения и да поемат отговорността за тези решения. При него няма нищо друго освен административни решения как да бъдат разпределени ресурсите.Смесената форма на икономическа организация, която е имало в България от 1944 до 1989 г., продължава и днес – благодарение на по същността си антикапиталистически държавни интервенции в икономическия живот. Освобождаването на цените през януари 1990 г. всъщност даде възможност на номенклатурата да се превърне в олигархия.

Никога в историята на човечеството не е съществувала държава с „чиста пазарна икономика“, с истински чист капитализъм. Но държавите, в които има превес на капиталистическите идеали и свободния пазар в икономиката, са най-проспериращи, с най-висок икономически ръст, с най-голяма свобода. Колкото повече свободи са отнети от хората, толкова по про-социалистическа е една държава и толкова по-надолу се намира в международните класациите за развитие като тези на Fraser Institute, World Bank – Doing Business и др.

Времето, в което днес живеем, няма нищо общо с чистата пазарна икономика. Обвързването на политиката с икономиката е един от най-големите проблеми на модерното общество. То се проваля най-вече заради претенцията на политиците, че имат меродавно и свръхкомпетентно мнение, на чиято база трябва да се определят най-правилните модели и начини за развитие на всеки един човек. Точно тази претенция спира истинското развитие, достигането на пълния потенциал на държавата и хората в нея.

 

Вашият коментар