Антония Апостолова: не сме смъртни

Тя твърди, че най-скъпото на сърцето ѝ място е едно селце в Котленския балкан, в района на Жеравна и Медвен, където прекарва всяко лято, за да пише. Нищо, че първите осемнадесет години от живота си расте в родния Бургас, откъдето акостира право в Студентски град, София. Оттогава Антония е обиколила голяма част от Европа, а допреди пандемията всяка година е откривала израелските градове със семейството си, тъй като съпругът ѝ е родом от Хайфа, Израел.

Антония Апостолова е автор на няколко книги, има дългогодишен журналистически опит, а в момента работи като литературен редактор и рецензент. В нейния дом се говори на няколко езика – тя говори на български на сина си, съпругът ѝ общува с него на иврит, а общият език между тримата е английският.

Ако обаче я попитате как се определя, тя не се колебае: „като зряло момиче, което още носи 90-те в мешката си.”

Живяла си извън България. Къде? На какво те научи това?

Всъщност бяха само две години, а ми се сториха много дълги – и в същото време, нали познаваш това усещане, някак свити до сингулярност. Може би защото отиването ни в Холандия почти изцяло съвпадна с най-дългия локдаун и почти не успяхме да усетим мястото, да го разгледаме, да го изживеем в пълнотата на детайлите. Но благодарение на този период успях да довърша последната си книга и да напиша половин нова. Половин? Давам си сметка, че никога не можеш да знаеш това, защото няма как да провидиш предварително една книга в целостта ѝ (или едно преживяване, един живот, една любов).

Но за Холандия, да. Онзи оразмерен и в същото време лежерен свят – свят, в който за първи път не мислех какво точно вдишвам, в който пролетно време ухае на тор, на обор, и въздухът е толкова първичен, а гледките – вангогски. И тази калвинистка, до спартански нива, обраност в живеенето, в храненето, в усилието, в забавляването, в боледуването и лекуването (всичко се решава с парацетамол, разходка на открито и търпение).

И усещането за простотата на щастието – слънчев ден, в който си вземат свободен ден и се втурват по каналите, или чаша ранно вино с познат, защото след седем е времето за дома, за семейството. И усещането за свобода от възрастта – сякаш у тези хора там възрастта няма значение, у нея няма драма, тя не личи, не се взема под внимание (може би затова живеят толкова дълго, карат колела до осемдесет и нагоре). И това вездесъщо старание за равенство, за неизпъкване, за вписване – изцяло държавните училища, мултикултурния микс, който бързо се претопява в принадлежност.

Какво научих – може би препотвърдих старата истина, че с хубавото се свиква бързо. Че с различното се свиква бързо. Че няма нужда непременно да се живее така, както сме свикнали – трескаво, ексхибиционистично, темпераментно, възбудено-болнаво, нервно-екстатично. И все пак се върнах. Социалният ми живот, може би и заради затихването на епидемията, отново е над нулата, много над. Сухожилията ми скриптят. Дробовете ми търсят острови. Езикът ми отново е у дома – а именно той оставаше връзката, именно той е единственото мерило за принадлежност към някаква нация, поне за мен. Да, езикът ми отново спи в детската си стая всяка вечер.



Има ли отрязък от живота ти, по който изпитваш носталгия?

Господи, та аз… целият ми начин на съществуване е носталгията. Особено по времената, в които не съм живяла. И по детството. По черно-бялото. По възможното. По невъзможното. Аз преживявам дори идващия към мен момент носталгично, защото вече си представям как той отминава и се превръща в спомен. Понякога спирам и си казвам: ето, ето точно сега аз се намирам в спомен.

И много пъти съм се опитвала да попия, да запаметя до последния пиксел някакъв сегашен пейзаж, събитие, сцена, да ги вградя в себе си като минало, докато още съм в тях – но се провалям, провалям се, защото когато след време се опитам да ги възстановя същите… осъзнавам, че вече не са там, че ентропията ги е разградила и разсеяла в съзнанието ми.

Гледам на живота си като на литературен материал, знам, че много пъти съм го казвала, и все пак. Просто това е единственият начин за осмисляне, за понасяне. И не, сега не искам да върна нищо – нека съм го преживяла, но не го искам, вече не. Може би само с едно изключение – винаги си имаме такова, някой момент, повече или по-малко дълъг, в който сме изпитали пълната и чиста споделеност. Споделеност не просто любовна, а някак екзистенциална, със себе си, със света, с другия.

За мен това е лятото на 1994 година, което съм описала в „Нас, които ни няма“. Жалонът за… (какво? всичко?), който обаче трябва да умре, защото може би няма друг начин за вечност. Или както бях го написала: „няма, няма, повече от това няма, повече влюбеност заслужава единствено смърт“.

Какво учиш за живота през очите на сина си?

Наскоро си говорехме и той ми каза, че дори когато е уж щастлив, винаги е и поне малко тъжен. И аз му казах: да, и аз, защото винаги мисля за момента, в който щастието вече ще е отминало, мисля за смъртността, на всичко. Не, разбира се, не съм от онези досадни родители, които записват изказванията на децата си в тефтерче или във Фейсбук и смятат, че техните деца са особено мъдри, много по-проницателни и будни от… предполагам останалите деца. Всъщност онова, което осъзнавам, е колко несъвършена съм, колко егоистична, колко нервна („Ти имаш нормална нервност, но аз имам такава, по-така, ненормална“, каза ми той онзи ден). И колко мигове пропускам. Но не е ли и това банално, мелодраматично клише?

Понякога си мисля, че едновременно ревнувам детето си от много повечето време, което статистиката му дава да изживее след мен, и в същия миг се ужасявам до потрес от реалността на неговата смъртност, от семенцето на разпада, което съм посяла в тялото му, раждайки го. Какво да научим, освен че страхът ражда децата ни – страхът от самотата ни, от непродължаването ни, от слабостта в старостта ни, от липсата на топъл, мек, пластилинов обект за копнежната ласка в ръката ни. Да, да, осъзнавам го. Но какво от това? Любовта – коварно – изтрива молива на тази истина.



Witzelsucht е? 😉

Според речника е тенденция да се шегуваш, да разказваш компулсивно неподходящи или дори нелепи смешки и вицове, безсмислени истории – нещо като тик, като синдром на Турет, в който има някаква нелепост.

Това е заглавието на един от разказите ми от сборника „Потъване в мъртво море“ и образът, който олицетворява този синдром, е много ясен.

Но аз ще изместя темата изобщо към чувството за хумор и как то винаги ми е било насъщно в разпознаването на един човек, нещо като таен масонски знак (е, не таен, разбира се). Онзи ден се жалвах вкъщи как вече съм бита карта, как всичко се оттича и изобщо животът ми върви към някакво разнищване, и мъжът ми – с онова равно лице само с едноградусово ъгълче насмешка, с онзи равен глас – каза: pretty much. Не знам какво щях да правя без тази суха, чисто-цинична ирония – веднага ме стабилизира, просветна ми.

Свободата да се (само)иронизираме, да си подаваме топчицата на сарказма – не мога да си представя общуване без това. Без способността да поемаш това и да му отвръщаш. Без онзи гърлен смях, който идва накрая.

Какво забравяме, а не бива?

Забравяме, че не сме смъртни. Че все някога трябва да отговаряме.

Има ли книги на нощното ти шкафче? Кои/какви?

Има куп книги, макар и вече не на шкафчето, а в телефона (уви, на файлове за удобство), но винаги си чета една по една. Има и куп ръкописи, по които трябва или вече работя. В момента чета новата книга на Йорданка Белева, която остава вярна на способността си да търси вечните човешки истории, да дълбае във ферментите и последиците на езика, да обследва синора между живеенето и смъртта. В същото време редактирам превода на една книга, която е просто оргазмична, всеки ред е сладост, екстаз, проникване, но много тихо, много невидимо. Радвам се, че скоро за първи път ще можем да четем този голям американски разказвач  на български и че имам пръст в откриването му. Абсолютно базов е, просто засега не мога да разкрия повече.

А книги на „шкафчето ми“ има, защото са като кубчетата лего, които градят сайта ми „Литературни разговори“. От вече почти четири години чета прекрасна литература, за да го поддържам, пишейки за нея и правейки интервюта с авторите.



Последният ти роман възкресява живота на тийнейджърите от 90-те. Какво загубиха те през 21 век?

Ако кажа какво са изгубили днешните тийнейджъри, значи нагло да си въобразя, че ги познавам, тук и сега. Не. Не, струва ми се, че колкото и аналогови да сме били ние и колкото и дигитални да са те сега, колкото и да се заблуждаваме, че ние сме били невинни, а те не са, че ние сме били естествени, а те не, и така нататък и така нататък, истината е, че споделяме онези базови, човешки, вездесъщи неща, които ни карат да се счупваме, въодушевяваме, избистряме или режем вените си почти по един и същи начин. Единственото „изгубено“ е възможността те да живеят нашите 90-те, но ние на свой ред сме изгубили възможността да преживеем тяхното десетилетие.

Бургас е?

Бургас е събитие, също като морето на Фотев. Бургас е котва. Бургас е бавният влак на завръщането. Да, има малко общо с онзи мой младежки Бургас, с този на родителите ми и техните приятели, който поне малко се опитвам да покажа в „Нас, които ни няма“ (защото градът е един от главните герои). Но няма бургазлия, който ревниво, почти шовинистично да не го идеализира. Бургас е мястото, от което, заедно със синия хоризонт, започва светът.

–––

Антония Апостолова е родена през 1977 г. в Бургас, където завършва английска гимназия и издава първата си поетична книга – „Солена ябълка“. Дипломира се като магистър по английска филология в СУ „Климент Охридски“ и петнайсет години работи като онлайн редактор и журналист във водещи български медии.

След като окончателно напуска корпоративния свят, създава литературния сайт и фейсбук страница „Литературни разговори”, където публикува рецензии за най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия.

Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017).

През 2019 г. излиза втората ѝ книга – сборникът с разкази „Потъване в мъртво море”, а през 2021 г. – романът „Нас, които ни няма“, и двете издания на „Жанет 45“.

В момента работи като редактор, рецензент и литературен консултант. Оперативен критик е към „Литературен вестник“, пише редовно за сп. „Мениджър“, има колонка в Jasmin.bg.

Вашият коментар