Хайри Хамдан: паметта е идентичност

Хайри Хамдан идва в България през 80-те години, за да учи в Техническия университет. И остава, защото се влюбва. Казва, че пише голяма част от стихотворенията си директно на български език. Едновременно с това винаги активно е превеждал, съставител и преводач е на сборници с поезия и проза, в които на арабски език са представени над 100 български автори. Вглъбен поет и чувствителен писател, той е един от най-фините хуманисти в съвременната ни литература.

Сега, на ръба на пролетта, разговаряме с Хайри за пътя му и за нещата, които ни обединяват.

Трудно ли е да си чувствителен, тактичен човек днес?

Много труден въпрос, но доста актуален.

Опитвам се да съм дипломатичен в качеството си на преводач, тъй като сме свидетели на силна поляризация в литературните среди, чиито полюси трудно се пресичат. Това разединение е отражение на политическата ситуация в страната. В България съществуват различни по своите идеи литературни формации. В тази насока се старая да избера качествени произведения, достойни за превод. Прекалената чувствителност води до изолация, затова се старая да намеря своето място в тези трудни времена. Смятам, че вече съм достатъчно опитен да различавам качествените творци и достатъчно смел да заявявам своята позиция относно проблемите на културата. Понякога се изключвам напълно и се отдавам на индивидуалните си проекти – тогава отсъствам от активния живот.

А тактичността е един вид егоизъм, но понякога е необходима за оцеляването на твореца.   

Убежище ли е езикът? Сънуваш ли още на езика на детството си?

Езикът е убежище за всеки човек, той е част и от идентичността на всяко общество. В личен план езикът определя характеристиките на индивида, разкрива неговите качества, но и слабостите също. Не мога да си представя разум без средство за комуникация, каквото е езикът при човешката раса.

А сънищата ми от доста години са смесени. В тях намират убежище както арабският език, така и българският. Понякога сънувам на български език, докато се намирам в арабски град, и обратното. Двете култури се сливат до голяма степен при мен.

Преводаческата ми дейност също има своето влияние, тя ме кара непрекъснато да преминавам между двете култури посредством езиците им.

 

Живееш в България от около 40 години. Какво те изкуши да останеш тук?

Никой не може да предвиди точно какво му крои съдбата. Не бях планирал да оставам в България толкова дълго, но в един момент реших, че имам определени задачи, които трябва да свърша точно тук. Познаването на начина на живот, традициите и най-вече детайлите от ежедневието ме окуражиха да приема това решение. А освен всичко това, семейството ми е българско и ми дава сили и вдъхновение да продължа творческите си проекти в България.  

Значи вярваш в съдбовността?

Като току-що завършил гимназия младеж исках да замина да уча в Америка – подобно на много други мои приятели и съученици, но една случайност ме свърза с българска образователна комисия, която тогава беше в Йордания с цел набиране на чуждестранни студенти. Членовете ѝ бяха запознати с арабската култура и бяха много внимателни. Те веднага решиха, че съм подходящ да продължа следването си в някой висш образователен институт в България. Това е съвкупност от подредени събития или с други думи – съдба.

Отговорът ми на твоя въпрос е: да, вярвам до голяма степен във волята на съдбата. 

Емигрирал си два пъти – петгодишен от Палестина в Йордания и през 80-те години – в България. Кое е най-трудно за преодоляване?

Първата емиграция е най-тежка. Тя е резултат от окупацията на моята родина, в която трудно бих могъл да се върна дори като турист. Помня дребни подробности от своето детство, помня родния си дом. Видях го преди няколко години, когато за пръв път след емиграцията успях да вляза в родината си като турист. Исках да го съхраня в моята накърнена памет за останалата част от живота ми.

Второто ми дълго пътуване в дълбините на България бе доброволно с цел завършване на висше образование, но и този път ми трябваха огромни усилия, за да проуча традициите, нравите, болката и стремежа на българина. Все пак съм преживял тук две коренно различни системи, социализма, прехода към демокрацията и пазарната икономика, съпътствани с много препятствия и капани.

Трудно ми е да преодолея провала на държавниците, закъснелите реформи, ниския стандарт на живот, страшния монопол върху основите жизнени сектори. Трудно ми е да адаптирам своята памет към реалностите, да я накарам да изхвърли тежките спомени и болезнените събития от миналото. 

Една от книгите ти носи многозначителното заглавие „Водните лилии на паметта”. Откъде пият корените на лилиите на твоята поезия?

Лилиите са прекрасни цветя, а водните лилии са уникални по своята същност. Корените на паметта са плаващи, извличат живот от миналото, за да могат да понесат настоящето и да продължат нататък към бъдещето. Паметта е идентичност, поезията е спасение.

Героят от романа ти „Лешникови градини” (книга, която си писал ту на български, ту на арабски език) е завинаги раздвоен между двата свята, на които принадлежи. На какво обаче остава верен той?

Този роман има странна съдба. Написах го с много колебания по отношение на езика – ту на арабски, ту на български, но години след като го приключих, разбирам причините за това раздвоение, а именно преминаването от един свят към друг, от една култура в друга. Романът тръгва от Брюксел, където работих за близо година в една арабска телевизия. След това събитията намират своето продължение в Амман, Петра, Бейрут, Багдад и други известни градове. Главната ми героиня – Мерна – олицетворява Европа, този велик и богат със своята култура и ценостна система континент. Главният ми герой се казва Адам Алтамими, първото му име е библейско и универсално, а фамилното е арабско. Това е човек, който принадлежи на два свята и търси себе си между тях, между Мерна и другата жена, с която се запознава в Амман, но накрая тръгва към пустинята, за да остане там известно време, докато успее да открие себе си.

Адам остава верен на себе си, Мерна е свободна и влюбена жена според своите принципи. 

  

Ти си баща на три дъщери. Кои са трите неща, които обичате да споделяте заедно?

Семейството ми е най-голямото богатство!

С жена ми и трите ми дъщери споделяме мигове от ежедневието, музика, вицове, тревоги и мечти. Задължително се събираме през уикенда и празниците, тогава изповядваме проблемите и преживяванията си, разменяме мнения по текущите проблеми на обществото, политическите пристрастия и възможните изходи от последователните кризи. Нещата, които споделяме като семейство, са много повече от три. Това ни крепи да продължаваме напред.  

Какво през годините те държи тих оптимист?

Благодаря за тази характеристика, която описва моята същност! Да държиш усмивка на лицето си е трудна задача, но истинската усмивка и благодарността са към божия дар – да се родим на тази земя, да опитваме от всичко по малко, да създадем една диря зад себе си. Това е уникален и неповторим шанс. За всичко това съм тих оптимист, тих защото обичам да потъвам дълбоко в себе си, да търся загадъчния свят на Аза.

В един момент всеки човек е предизвикан по някакъв начин да го направи, стига да не е прекалено късно. Оптимизмът е заразно чувство, но това е трудно изкуство и не е по силите на всеки. Тежките моменти са изпитание пред всички нас, същевременно са и трамплин, който ни помага да преминем към по-висша фаза на съществуване.

Пожелавам на читателите будна съвест, страст и много любов.

–––––––

Хайри Хамдан е роден през 1962 г. в Дер-Шараф, Палестина. През 1967 г. емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Живее в България от 1982 г., където се дипломира като инженер, женен с три дъщери.

Носител е на световни литературни награди в Египет, Саудиска Арабия и Палестина. Носител на награда „Перото“ за превод през 2018 г. и наградата на Съюза на българските преводачи – 2018 г.

Творбите му, освен на български, са издавани на арабски, английски, френски, испански, италиански, македонски, немски, украински, шведски и други езици.

Вашият коментар