Иванка Могилска: за езика на удивлението

Какво се случва, когато се колебаеш между пътуване до Италия, Албания и Гърция, но си позволиш бавно лятно пътуване, в което маршрутът определят случайни знаци по Пътя, а темпото на придвижването ти зависи не от предварителен график, а от живота в най-почтения му вид?

През изминалите месеци Иванка Могилска споделяше в социалните мрежи ведри и метафорично звучащи подробности из живота си на колела. Тя не принадлежи на „племето” на така наречените градски номади, тя просто си позволява няколкомесечни приключения и ги изживява с широко отворени очи – заедно с малкия си син Филип, половинката си, колата и минимално количество вещи.

Тази година те тръгват без предварителен план, но с мечтата да пообиколят Пелопонес. „Даже започнахме обиколката, но междувременно се оказа възможно и лесно да посетим Сароническите острови – Саламина, Порос, Хидра, Спецес. После отскочихме до Елафонисос. Плавахме една седмица между някои от Цикладите и в крайна сметка, в началото на септември, се озовахме на остров Крит. Много плавно, естествено и чудесно непланирано се получи.”

Иванка Могилска е учила Режисура за драматичен театър и Връзки с обществеността, от години се занимава с копирайтинг и обучава фрийлансъри, но е позната и обичана най-вече като писателка и поетеса. Книгите ѝ са деликатен, честен и непресторен опит да наблюдава света в дълбочина, да разкрива човешки характери. Такъв е и нашият разговор с нея.

Пътуването с лек багаж (да, разбира се, че намигваме към книгата на Туве Янсон) какво изключва?

Багаж. Не си взимаш цялата покъщнина, за да ти е удобно като вкъщи. Взимаш си само настройката да се адаптираш. И любопитството, разбира се.

Миналата година, точно бяхме пристигнали на ново място, синът ми поиска пилешка супа. Видях, че има котлон и тенджера и му казах, че ще направя. Напазарувах, сготвих и потърсих черпак. Не намерих. Единият вариант беше да сляза до близките домашни потреби и да купя. Само че после щях да си го нося с мен през цялото време.

„Е, много важно, един черпак – ще си кажете – ще го сложиш някъде в колата!“ И е вярно. Само дето така ще направиш и с още нещо, и още нещо и ще се задръстиш с чанти и дреболии. Аз не искам да трупам вещи, а истории. Затова просто сипах супата с чаша за кафе.

Разбира се, това е много опростен, битов пример, но принципът важи за всичко.

Оставяш у дома очакването да е както си свикнал и както ти е удобно и се наместваш според дадените обстоятелства.

Кои житейски посоки са ти важни?

Тези на смирението и търпението. За съжаление това не значи, че успявам да се придържам изцяло към тях.

На кой език говори сърцето ти?

На езика на всекидневното удивление от хората и света.

Как (се) решихте на този тип живот?

Ние живеем така от първата година, в която сме заедно с моята половинка. За себе си не съм сигурна, че съм избрала бавното и продължително пътуване категорично и рязко, отведнъж. Дори съм убедена, че всеки път, когато пътешестваме, се уча на този начин на живот, откривам как да го подредя, да си го направя по мярка.

В началото бях с много погрешна нагласа. Първото ни пътуване – няколко месеца с кола из Европа – го планирахме с такава наситеност все едно отиваме на почивка за една седмица. Сменяхме места на 2-3 дни. Исках да видя всичко, да пробвам всичко, междувременно и работех. В края на първия месец бях претъпкана с впечатления и толкова уморена, че исках да се скрия някъде, където няма нищо за гледане и правене.

Сега вече знам, че това не е почивка, а начин на живот и приоритетите, и желанията ми са по-различни, с друга наситеност.

И все пак, най-трудно ми е да се отърва от усещането, че нещо изпускам.

На ново място сме, ще стоим поне седмица, може би дори две. Аз имам работа и освен това искам да напиша, или поне да започна, нов разказ. Само че в този момент едно гласче в мен промърморва: „Наистина ли ще стоиш цял ден на тая тераса и ще пишеш? Кой знае дали пак ще дойдеш тук! Кой знае какви интересни неща пропускаш да видиш!“ и аз хуквам. След два дни обикаляне вече съм неудовлетворена, изтощена и неприятна за себе си и околните.

Ако се замисли човек, винаги е така – избереш ли едно, пропускаш друго. Трикът е да отсееш за себе си кое е това, което искаш да НЕ изпуснеш, кое ти е наистина важно и да си ОК, че няма да си част от всичко останало. Оказа се, че за мен е лесно да отсея, но трудно да удържа на избора си, когато не съм в къщи.

Ето това тренирах последните три месеца – да съм ОК, че ще изпусна да видя определени забележителности, музеи и плажове; че няма да пробвам всичко, което искам и ми предлага мястото, а ще избера само най-интересното за мен и ще си напиша оставащите разкази за новата книга. Мисля, че ми се получи.

Пътешестването като начин на живот ме държи будна по отношение на хората и техните привички, по отношение на местата, по отношение на мен самата и на семейството ми. Може би затова и най-много идеи за разкази събирам, когато пътуваме.

Писането те прави?

Щастлива и свободна.

По отношение на работата ти в рекламата: дисциплина или вдъхновение?

Вдъхновението идва с дисциплината… и с работа. 🙂

Вярвам в това и го спазвам като принцип не само, когато създавам рекламни текстове и съдържание за уеб, а и когато пиша художествени текстове.

Когато имаш да измисляш и пишеш за клиенти от различни сфери всяка седмица, си е чисто професионално самоубийство да разчиташ само на вдъхновение. Има си стъпки, които се следват, неща, които трябва да се проучат, анализират, синтезират. Писането е последната част от много по-дълъг процес.

Опитът ми показва, че когато се съсредоточа в изпълнението на всеки етап от процеса, вдъхновението ме настига някъде по пътя и продължаваме заедно.

Моля, разкажи ни случка от това лято, която те промени?

Всички случки ме (ни) променят, просто действат с натрупване. Тъкмо се прибрах и все още подреждам места, хора и събития в главата си. Не мога да кажа „ето тази беше случкаТА за това лято“, но ще ти разкажа една от остров Китнос.

Привечер е. Разхождаме се в хората – старият град на острова. Наоколо ни, народ! Всички щракат с телефони или фотоапарати, оглеждат се, бърборят, търсят място за питие или за хапване. Озоваваме се пред малка къща с дворче, оградено със саксии. От двете му страни минават две по-тесни улици и пред него се сливат в една по-широка. В дворчето седи много начумерена баба.

Представи си потоци от хора, които не спират да текат от двете страни на бабата и точно пред дома ѝ се сливат в една голяма река. Никой не обръща внимание на възрастната жена. Само от време на време, случайно, попада в нечий кадър. Тя си седи на дървеното столче, подпряла се е на бастуна си и гледа много, много лошо.

Ние стояхме насред навалицата, чакахме приятели. Може би и затова успях да я видя. Помислих си, че сигурно страшно ѝ е омръзнало от туристи и шумотевица. После обаче синът ми (той е на 4) ѝ помаха и докато се усетя, вече ѝ махах и аз. И тази сгъната на две баба, която изглеждаше потъмняла от недоволство, изведнъж се изпъна, светна, усмихна се и започна да ни маха в отговор. Понякога съжалявам, че не се приближихме и не се опитахме да я заговорим.

Това е. Не е „уау“ случка, но си мисля много често за нея.

И последно – какъв е вкусът на октомври за теб?

Не знам, тъкмо го опитвам.

За автора

Вашият коментар