Ованес Торосян: „Изкуството няма да е приоритет, докато управляващите не се интересуват от него“

Ованес Торосян е един от отличаващите се с талант и специфика млади актьори и режисьори. Той е част от театър „Реплика“, играе както на сцената, така и в киното, а вече има и няколко режисьорски проекта. Последният е постановката „Мазе“ по текстове на големия общественик и писател Константин Величков, в която участват актьорът Анатоли Ставрев и музикантката Теодора Атанасова.

Предпремиерата на „Мазе“ се представи в Пловдив, в Bee Bop Café, като част от международния фестивал Нощ на театрите.

Разговаряме с постановчика и творец Ованес Торасян не само за пиесата, но и за мястото на българската култура на собствена територия и сред света.

Ованес, досега сте се включвали в Нощ на театрите като актьор. Тази година представяте постановката си „Мазе“, в която сте режисьор. Откъде дойде желанието за смяна?

Получи се така, че без да искам намерих своята роля като посланик към Нощта на театрите. Удоволствие е да правя проекти, които влизат в програмата и са организирани от Нощта на театрите. В последните три години имах премиерни заглавия с мои авторски текстове, които режисирам и играя.

Този път реших да завия в друга посока, да спра да се самоизигравам, защото има шанс да вляза в робокоп режим, а това не е добре за творчеството. Аз следвам философията на режисьора Георг Жено, който вярва, че един театър повече от пет години не може да съществува като идея – такава, каквато е била в началото. Ние от театър „Реплика“ също се свързахме с него, поканихме го и той ни предложи такъв план – пет години да работи с нас, след което да си замине. Реших да съкратя този период от пет на три години и в разгара на силите си да работя с други колеги във форма, която открих миналата година – театър на късите форми.

Как избрахте актьора Анатоли Ставрев и виолончелистката Теодора Атанасова за постановката?

С Анатоли се познаваме отдавна, работили сме и преди заедно. В Академията пък направих представлението „Януари“ на Радичков с момчетата от неговия курс. После участваше и във „Февруари“, а сега в „Мазе“. Спрях се на него, защото смятам, че е подходящ за текстовете на Константин Величков. И двамата са от Пазарджик. С Теодора се засякохме случайно. Трябваше ми музикант. Първоначално мислех да свири на кларинет, но мой приятел ми я препоръча с виолончело. Този вариант и фактът, че е момиче още повече ми допадна.

Тя е от Пловдив, прадядо ми е погребан тук, дядо ми пък е роден тук. Предпремиерата също е тук. Получиха се сериозни съвпадения на събитията. Идеята ни не е да открием топлата вода, а да работим в един естествен режим. Търсим вярната формула за темата на спектакъла спрямо екипа, материала и местата, на които ще се играе.

Това, че възрастовата граница между Вас, като режисьор, и артистите не е толкова голяма, помогна ли за по-лесна връзка, или Ви взимат не толкова на сериозно?

Аз съм много убедителен и успях да ги накарам да ми повярват. Досега в крехката си режисьорска кариера съм работил с млади артисти. Имал съм само два случая, в които съм работил с по-възрастни колеги. Единият в радио пиеса с Кристина Янева и Тодор Близнаков, а другият в казанлъшкия театър. И в двата случая съм бил притеснен от техния опит и от възможността да не ми се доверят. За мой най-голям късмет нещата се получиха, за което им благодаря, защото се престраших да работя с по-възрастни актьори от мен.

Има някои колеги, които ми казват, че не съм режисьор и да спра да се правя на такъв. Да, аз не съм режисьор, аз съм творец.

Защо се получава този негативизъм?

Поради факта, че има една мода на актьори, които поставят без режисьорско образование. За тях, от актьорска гледна точка, няма никакъв проблем да поставят пиеси. Но режисьорският поглед е съвсем друг. Режисьорите смятат, че това е отделна професия и няма как всеки да я практикува. Че има теоретични базови неща, които трябва да се знаят не само практически. Особености, които често актьорите изпускат, но режисьорите улавят като дефекти и ги сочат с пръст, защитавайки професията. Все едно режисьор да реши да играе и да се нарече актьор. Тогава актьорите няма да го приемат.

В моя случай достигнах до фаза, в която имах 15 поставени представления. С мен се свърза моят преподавател Пламен Марков и ми предложи да запиша специализация при него. Доверих му се, кандидатствах, приеха ме, завърших. Много съм доволен, че се впуснах в този курс, защото разбрах грешките си и разликата между това да си актьор-режисьор и само режисьор.

Това някакъв вид защитаване на територия ли е?

Да, това е бясно защитаване на територия, тъй като пазарът е малък. Завършват много професионалисти, а не всеки си намира мястото. Затова много творци не позволяват на други да стъпват там. Защото стъпвайки, и евентуално справяйки се по-добре, говори, че са си изпуснали територията. Злоба има със сигурност, не го казвам като упрек. Включително и аз съдържам злоба в себе си, но при мен е по-скоро спортна. Не е с лоша енергия. Сега съм в процес, в който осъзнавам, че територията, която мога да завладея, е много трудна, тъй като позициите са заети. Но продължавам да творя, защото искам да се докажа на себе си, не на другите.

Ходили сте по световни театрални фестивали. Къде сме ние и къде трябва да бъдем спрямо другите?

Първият шок беше в 4-ти курс. Отидохме на фестивал в Кан. През една маса до мен седеше Тарантино. Тогава видях отношението към звезда. Когато се върнахме в България, жена ми трябваше да танцува на АСКЕР-ите и се разправяше с гардеробиерката за едни обувки, които бе заявила преди два месеца. Тя носи 36 номер, а ѝ даваха 38-и. Обясняваше, че няма как да танцува с два номера по-големи обувки. Гардеробиерката какво ли не мисли – да пъхнат вътре вестници, да сложи гафер, да омотаят нещо си. Стигна се до нервна истерия на гардеробиерката, която каза: „Момиче, не разбираш ли, в безизходна ситуация сме, трябва да скалъпим нещо“. Това изречение ми се наби в ума. Тогава си дадох сметка ние къде се намираме. Нашето изкуство е на ниво „трябва да скалъпим нещо“. Оттам нататък имаш два избора – единият е да си трошиш нервите и да си въобразяваш, че ще направиш нещо извън скалъпването. Другият е да се примириш и да осъзнаеш, че дори да изискваш повече, няма да се случи нищо.

Главната причина за това е отношението на държавата към изкуството. То не е приоритетно, в следствие на което държавата изкълчва ръцете на Министерството на културата, а то на театрите. Театрите кълчат ръцете на служителите си и така по реда на нещата. А ние, като творци, извиваме ръцете на публиката, предоставяйки продукти, които са негледаеми. Получава се много интересен, омагьосан кръг.

С много творци сме обсъждали, че е възможно да се взаимства европейският модел на частните компании.

Да, говорило се е затова, но гилдията не е готова да приеме такова решение. Министерството не може да се ангажира с взимането му, защото не е лесно да се каже кое е правилно – дали България, като малка държава, няма как да оцелее без държавна подкрепа, или няма нужда от държавна подкрепа, а топката може да се прехвърли върху творците, които сами да извоюват мястото си на пазара. Тук идва големият спор между западния модел и съветския модел. И двете имат плюсове и минуси. Моето наблюдение е, че дългосрочната стратегия води към закриване на държавния сектор и прехвърлянето му към частен.

Къде е тогава мястото на независимите артисти?

В чат групата „Независими артисти“. Също болна тема, защото няма политика, както споменах, за изкуство. Има грешка и в предаването на информация между кандидатстващите и вузовете, защото теориите са две. Едната е: „ех, защо тази гадна държава пуска толкова много студенти да учат, пък после не могат да се реализират“, а другата е: „държавата никъде не е обещавала, че се ангажира да намери работа на всички тези студенти“. Когато всички се настроят, че от цял випуск ще излезе един, нужен на държавата, ще знаят в какво се забъркват, а няма да влизат с идеята, че задължително ще играят в Народния театър. Според мен трябва да се коригира липсата на позиция на Министерството на образованието и Министерството на културата. Явно има липса на диалог, в който да се координират и с вузовете, да седнат на една маса и да си признаят, че съществува проблем. Да осъзнаят, че има недоволни, завършващи млади професионалисти, които нямат реализация. И да измисли решение, с което и двете страни да са доволни.

А как ще се достигне до този блян културата да стане приоритет?

Трябва да се възпита. Не става от днес за утре. Интернетът също отдалечава от нуждата за изкуство. Той е нещо, с което не знаем как да се справим, в какъв контекст да го пречупим спрямо изкуството.

Да! Ето, свърши ерата на книгите. Постоянно си задаваме въпроса така ли трябва да стане, трябва ли да тропаме с крак и да хокаме „ходете, четете“, или да използваме тази непозната материя и как да я управляваме.

Но истината, извън всичките технологии, е че изкуството ще стане приоритет едва, когато и управляващите имат потребност от него.

Вашият коментар