Петя Константинова, която преобразява света

И в рисунките, и в присъствието на Петя Константинова има деликатна сладост и обичлива готовност да се засмее. Да предизвика усмивката на събеседника си. Завършила е Българска филология (в ПУ „Паисий Хилендарски”) и Връзки с обществеността (в СУ „Климент Охридски”), но се занимава с основно с рисуване. Самобитните ѝ платна и илюстрации няма как да бъдат объркани – те винаги разказват едновременно по няколко истории. Човек трябва само внимателно да проследи дребните детайли, с които въображението на Петя Константинова населява света на картината. Сред познатите ѝ котки с човешки очи, сред жените с развети коси, сред крехко килнатите къщи и издутите от вятъра дрехи винаги намига някакво преживяване – мека тъга, носталгия, обич или хитроумен опит за бягство от действителността.

Как те намират темите ти?

Никак не им е трудно. Лесно се впечатлявам и това често превръща впечатлението в рисунка. Има дни, в които рисунките ми отразяват реални хора или случки (които пък обичам да си доизмислям) или са емоциите от деня – с цялата им палитра от светлото към тъмното. Новите места и пътуванията са силен генератор на нови идеи и рисунки, също силните емоции, желанието да нарисувам нещо за някого.


Живееш в Прага. Помниш ли първите си моменти там, трудно ли беше или щастливо?


Няма как да забравя първите месеци в Прага. Тръгнахме натам без да имаме време да мислим твърде много. И може би по-добре, защото току-виж сме размислили от много мислене. Първата година, поне за мен, беше малък стрес. Може би основно заради факта, че докато съпругът ми ходеше на работа и нямаше толкова време да мисли и сравнява, аз имах цялото време на света да потъвам в  носталгия по хората в България, които и до сега много ми липсват и нямат заместител, и да тъгувам сама в една мансарда под пражкото небе.

Като разглеждам рисунките си оттогава – голяма тъга ще да е било. Все тъжни мисли, летящи към дома. Но тази първа година беше и много очарователна в откриването на онази Прага, която липсва в туристическите гидове и справочници. Помня аромати на места, които виждах за първи път, нови вкусове и звуци, нов ритъм, нови лица и запознанства, които се превърнаха в силни приятелства. Има нещо по детски очарователно в това откривателство, пък нали лесно се впечатлявам, в тази първа година го правех ежедневно и сънувах много! Бях убедена, че Прага има някаква скрита енергия, която отключва сънища, натрупани с години, които поради една или друга причина са изпуснали момента, когато е трябвало да бъдат сънувани, и сега наваксват. Не бих казала, че беше чак толкова трудно, нито бих го нарекла щастливо – просто много различно от всичко преди.

За пръв път изпитвах непознати за мен чувства – силна носталгия по друга география, което те прави затворен и самотен. И силно любопитство да откриеш новото, което пък те прави безразсъден и нетърпелив като хлапе.

Какво научи за себе си от рисуването?

Интересен въпрос с много разклонения. В кратката версия – научих, че мога да бъда щастлива сама със себе си и това е някакъв вид независимо щастие, което не е свързано с хора и места, а с времето, което прекарвам сама, рисувайки. В по-дългата версия на отговора – научих, че „почивам“ и „работя“ могат да бъдат едно и също нещо, когато рисувам, че ми е по-лесно да рисувам, отколкото да говоря и да пиша (особено при силни емоции), също че рисуването е моя лична зависимост, която пази емоционалния ми баланс и ми помага да „отпушвам“ напрежението и стреса.

Научих, че рисуването може да бъде моя начин (клиширано, но не намирам по-удачен израз) да си изкарвам хляба (в което много бих се усъмнила, ако някой ми го беше казал преди 10 години), но не бива и не мога да го дресирам да робува на различни поръчки, защото тогава то спира да бъде лекота и удоволствие и се превръща в нещо съвсем друго, което не е моето нещо.  Вглеждайки се в Петя през призмата на рисуващ човек, научих, че тя може да мечтае силно, да рисува мечтите си и да ги сбъдва, и да попада на невероятни хора и места – защото в някакъв момент от живота си не е потиснала онази тръпка в себе си (както се е случвало много често преди), която кара ръката ѝ да рисува.

Имаш две близначета. Промени ли се цветът на живота след като стана майка?

Целият живот много се промени след появата им. Каквото и да кажа по темата родителство, то вече е разказано и написано от мнозина преди мен.  Появата на децата те прави родител, но вътре в себе си ти си оставаш едно неопитно дете, въпреки натрупаните години. Виждаш как времето, което познаваш като денонощие, се огъва до неузнаваемост с появата на децата и как самият ти откриваш в себе си странни черти и непознати усещания. Цветовете понякога буквално ми се губят от умора (особено след първата година на дребосъчетата), но звукът на детския им смях, блясъкът в очите им сутрин, гушкането и гукането нощем – това са съвсем нови приказни цветове, които влетяха в живота ми и го преобразиха по един щастлив и неописуем начин.

Опиши с три думи какво е лятото според Петя?

Море, щурци, палатки.

От какво се страхуваш?

Страховете не са един и два – като се започне от дребните ежедневни страхулчета, които изскачат покрай грижите за децата, и се стигне до онзи страх, който те държи буден в леглото – страхът, че хората, които обичаш, могат да отлетят, без да си успял да им го кажеш, покажеш… страхът, че нямаш време.

 За какво мечтаеш точно сега?


 За 12 часов сън J

Последната изложба на Петя Константинова може да бъде видяна в пловдивската галерия „Лабиринт” (на ул. „Ангел Букурещлиев”1) до 31 юли 2022.

Вашият коментар