Психотерапевтът Иво Величков: Страхът, както и прекомерните надежди към хипнозата са нереални

Иво Величков е психотерапевт с над 20-годишен професионален опит. Председател e на Българска Асоциация по Хипноза. Завършил е философия в СУ „Св. Кл. Охридски“, психология в НБУ и клинична хипноза в London College of Clinical Hypnosis, Великобритания. Повод да разговаряме е поредното преиздаване на книгата му за хипнозата като метод и техники.

В увода на книгата „Хипнозата: същност и техники“, пишете, че този „феномен е несправедливо оценяван, подценяван и надценяван“. Какво имат предвид?

Хипнозата е трансово състояние – предимно терапевтично – което е било познато и използвано още от най-древни времена във всяка човешка общност, макар и да не се е наричало така почти до края на XIX-ти век. Хипнозата, най-общо казано е начин на работа със съзнанието, който ни позволява да достигнем до потенциала на подсъзнанието. „Квантовият” начин, по-който функционира нашето безгранично подсъзнание никога не може да бъде разбран в пълнота от нашето лимитирано „линейно” съзнание и тези принципни, пропорционални и функционални различия създават условия за мистифициране на темата. Естественият резултат е доста погрешно отношение към нея, което се изразява най-вече полюсно в неграмотен страх и прекомерни надежди, като и двете, разбира се, са нереални. Единствено опознаването на темата в дълбочина може да нормализира представата и очакванията и да позволи градивното използване на тази толкова мощна терапевтична техника.

В книгата четем, че според различните теории хипнозата представлява „несъзнателно влизане в роля“ или е „променено състояние на съзнанието“. Вие сте привърженик на второто твърдение, защо именно него считате за по-достоверно?

Хипнозата, като всяко трансово състояние може да се прояви в много различни форми и понякога наистина е и несъзнателно влизане в роля, и несъзнателно изпълняване на задачи, за да удовлетворим нечии очаквания; понякога е и повече самовнушение, отколкото контролирано отвън поведение. Но същественото за мен е, че в хипноза – особено в дълбоките нива – човек може да изпълнява задачи, които са недостъпни за него в нормалното будно състояние. Това определя хипнозата като състояние на променено състояние на съзнанието, състояние на различно от нормалното психично функциониране. Феномените, до които човек има достъп в хипноза са много – достатъчно е да споменем като пример дори и само възможността за анестезия и контрол над вегетативните функции на организма. Понякога обаче се проявяват спонтанно и необясними за съзнанието способности като телепатия, ясновидство (в психологията се нарича прекогниция и има много интересни изследвания на тази тема) и други подобни.

В интервю за БНР казвате нещо много интересно, което според мен има нужда от малко повече разяснение и поле за разговор. Споменавате за децата, израснали с технологиите, които, обаче неизбежно влизат в реалността, където им се налага да имат реални взаимоотношения и преживявания. Но тогава „реалността не може да достигне тези нива, които те вече са преживяли виртуално. Сблъскват се с една недостатъчна реалност, т.е. те получават по-малкото…“ Това е интересен феномен на съвременния свят, в който растат бъдещите родители, бъдещите зрели хора. Какви са следствията и последствията?

Нашият мозък отчита всичко преживяно като реалност – независимо дали е реално преживяване или виртуално. Ако някой ни се усмихне, ние получаваме доза допамин и се чувстваме добре. Ако някой хареса снимката ни в социалните мрежи, ние получаваме същата доза допамин и същия ефект. Фантазните (в случая виртуалните светове) винаги са по-богати от реалността и в този смисъл са и по-привлекателни и примамливи. Затова е толкова лесно да заменим реалното съществуване с виртуалното. Това важи с особена сила за младите поколения, които нямат основа за сравнение с отношенията и функционирането отпреди ерата на интернет. С все по-малки изключения, тяхното съзнание е формирано изцяло под въздействието на новите технологии, които се явяват допълващ елемент на същността им. Без тях те се чувстват безпомощни, тъй като не са били принудени да формират много от необходимите реалните битови и социални умения. Тези поколения са много по-податливи на опасностите и съблазните на виртуалния свят – свят, който за разлика от реалния те зарежда с много повече (илюзорен) контрол; свят, който може да бъде редактиран спрямо твоите предпочитания. В този свят може да изглеждаш както решиш, да бъдеш анонимен или да се вживееш в някой друг аватар, да „блокираш” всеки и всичко, което не ти харесва, да бъдеш неграмотен, смел или нагъл без реални последствия, да имаш достъп до океан от порнография, която ще позволи на мозъка ти преживявания, които никога няма да имаш в живата реалност и т.н. и т.н. В реалния живот достъпът до всичко това е неимоверно по-труден, а много от нещата – невъзможни. В този смисъл мозъкът „пирува” много по-богато във виртуалния свят, отколкото в реалния, а реалният свят е много по-неприветлив от виртуалния. Резултатите, за съжаление, не закъсняват – все повече са младите хора с депресии, тревожности, зависимости, сексуална фрустрация и психологическа импотентност, неосъзната некомпетентност, инфантилно и слабохарактерно поведение и всичко това обвито във физиологични проблеми. Основата на здравото психологично функциониране е способността ни да се приспособяваме към външната реалност – патологичното е да искаме реалността да се приспособи към нас. В този смисъл възможностите, с които ни изкушава виртуалният свят всъщност улеснява патологичното.

Имате повече от 20-годишен опит като психотерапевт, можем ли да направим една съпоставка и да кажем какви са разликите в проблемите и състоянията, заради които хората са се обръщали към Вас преди и сега?

Да, наистина – в началото на работата ми хората, които търсеха помощ бяха предимно хора на средна възраст с конкретни, ясно изразени клинични проблеми – фобии, депресии, зависимости. В последните години идват най-вече младежи – между 20 и 30 години основно – с генерализирана, екзистенциална и социална тревожност, като без особено значение са индивидуалните форми, които тя заема при всеки случай, тъй като генезисният модел е почти идентичен. Три са водещите условия, които предразполагат тази негативна тенденция – виртуалната реалност, за която говорехме по-горе; улесненият достъп до всичко, който пречи на формирането на умения в множество сфери и ултралибералният модел на социално и семейно възпитание, който стресира и травмира съзнанието, тъй като съзнанието може да работи ефективно само разпознавайки граници, а ултралиберализмът отрича поставянето на всякакви граници. Всяка от тези тенденции е деструктивна сама по себе си, а събрани заедно почти не оставят здравословен шанс на едно неопитно и развиващо се съзнание, затова и възпитателната роля на семейството в съвремието е незаменима и многократно по-отговорна отпреди. Терапевтичната работа при мен също неизбежно се видоизменя и все по-често приема формата на терапевтични беседи, съвети или – както е модерно вече да се нарича – лайф-коучинг. А натрупаният опит и инструментариума от техники само помага в този процес. За мен психотерапията е просто компетентна човещина и в днешната все по-дехуманизирана среда хората е по-лесно да срещнат компетентност, отколкото човещина. Според мен без първото може да имаш някакво позитивно въздействие, но без второто – не.

Има ли повратни моменти в работата на психотерапевта и може ли да споделите един такъв за Вас?

Аз не мисля за случаите, с които хората идват при мен, освен в момента, в който работим по тях. Но, разбира се, има и такива, които оставят дълбок отпечатък в съзнанието ни и се превръщат във фон на професионалното ни отношение и поведение. Един такъв случай е срещата ми с родители, които бяха изгубили внезапно единственото си дете при фатална автомобилна катастрофа – не мисля, че мога дори да си представя по-дълбока и ужасяваща лична трагедия. Среща като тази може само да те смири, като ти покаже недостатъчността на всичко, което си учил и преживял  (дано никога да не научим за някои неща от живота!) Според мен това са повратните моменти в живота – тези, които ни смиряват и в работата на психотерапевта те са много. Ако не ги забелязваш, значи балонът на егото ти е прекалено голям и ги закрива от погледа ти. Но съдбата на всеки балон е да се спука.

Ако човек иска да се занимава с хипноза професионално, какво трябва да направи, нужно ли е да се обърне към Асоциацията по хипноза?

Човек сам е отговорен за развитието на професионализма и компетентността си във всяка сфера – не е по-различно и по отношение на хипнозата и хипнотерапията. Българска Асоциация по Хипноза (БАХ) е създадена през далечната вече 1999 г. и целта й е да помага в представянето и развитието на хипнозата като инструмент в психотерапията у нас, а и не само. Провеждаме редовни курсове, семинари, свободни срещи и презентации, издаваме книги и статии, като се стараем събитията ни да са достъпни както за професионалисти, така и за всеки, който се интересува от темата. Обученията ни са сертифицирани от European Association of Applied Psychology (EAAP) и една от последните ни инициативи е ежемесечна свободна групова онлайн супервизия за психотерапевти – отзивите от участниците в нея са много вдъхновяващи съм сигурен, че тази форма, ще става все по-популярна. Който се интересува от дейността ни може да ни открие на bah.bg или в групата ни Българска Асоциация по Хипноза във фейсбук.

За автора

Вашият коментар