Ренета Бакалова е родена през 1991 година в град Пловдив. Завършва ЕГ „Иван Вазов“ (с профил немски и руски език) и продължава в СУ „Свети Климент Охридски“ (специалност „Философия“).
Автор е на три стихосбирки, последната – „Пробуждането на Евридика“ излезе буквално преди дни.
Носител е на множество литературни отличия, сред които първа награда в раздел „Поезия“ на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ през 2015 г. През 2020 година печели първа награда в Националния поетичен конкурс “Добромир Тонев.”
Пише литературна и театрална критика.
В периода 2017-2018 е доброволец към “Проект бежанци” на “Каритас София”, където преподава театър и немски език на деца.
Необходимо ли е да получим рани, за да влезе в нас светлината?
В главата ми зазвучава онази любима песен на Ленард Коен, според която светлината влиза в нас през пукнатините. Но всъщност си мисля, че е въпрос на избор. Ежедневно да се събуждаш и да избираш да си опит за добър човек. Защото раните често правят точно обратното – опустошават. Всяка рана е предшествана от една малка война. Трябва да си позволим да сме чупливи. Не като оправдание за слабост, а като осъзнаване и приемане. Едва след това може да влезе светлината. Да си позволим да сме всякакви и след това да пресеем най-доброто, да се стремим към него.
В новата ти, излязла буквално преди дни стихосбирка “Пробуждането на Евридика” съвременността е в сложен диалог с митологията. Кои са травмите на човека от 21 век, които лично ти припознаваш като непреодолими?
Всяка травма, която не лекуваме, се оказва непреодолима, дори незаобиколима, колкото и да ни се иска да е обратното. А светът, в който живеем, не ни учи да се помиряваме с травмите. Белег на сила е не да те боли, а да изглеждаш твърд като скала. Не се лекуваме, а приспиваме руините, мислим си, че можем да изградим нещо върху тях, но не можем.
Конкретно в книгата говоря най-вече за онези рани, които се случват, когато си жена. Те обаче съвсем не остават само в полето на женското – разпростират се върху всичко. Защото сме свързани: мъжът и жената, обществото; заедно създаваме, заедно разрушаваме.
В случая се интересувам от теми като сексуалното насилие, насилието във връзката и дома; благословията, но и отговорността да си майка и любима, психичното здраве. Какво се случва с жената, която трябва да продължи да е любов и грижа, дори тогава, когато светът воюва. Как трябва да опази светлината, ако иска да има топло утре.
С това съвсем не искам книгата да се възприема като насочена само към жените. Това е по-скоро философско-социологически прочит на историята зад това какво е да си жена. Как, за да живеем в един хармоничен свят, трябва да се отърсим от старите разбирания и стигми. Защото вместо война между половете, трябва да имаме баланс, да се ценим едни други. За жалост на Балканите още е неудобно жената да има ярък глас, а мъжът, например, да признае, че също го боли и има нужда от рамо.
Силата на жените е в…?
Труден въпрос. Но може би в приспособяването. Мисля, че сме по-приспособими. Навярно е някакъв древен инстинкт за себеопазване, а с това и опазване на живота, на съзиданието.
Извън това вярвам, че силата на всекиго е в нещо различно. Не е полов белег, а свойство на характера, а може би и на душата. И ми се иска да не е съревнование кой пол е по-силен или по-добър. Няма такова нещо. Не можем едни без други и това е красиво. Ако нещо ни разединява – това са културни и исторически обременености и наслагвания. Грешни прочити на контексти, на миналото. Което усложнява и бъдещето.
Спасявала ли те поезията?
Дълги години се бунтувах срещу това схващане, че поезията, а и изкуството като цяло, има спасяваща роля. Признавах, че разширява хоризонта на мисленето, изостря сетивата, облагородава както ума, така и сърцето, но спасението ми изглеждаше твърде гръмка функция. Но с времето осъзнах, че колкото и да е трудно, колкото и неща да ми е отнел животът, други ми е дал, разбира се, има едно нещо, което винаги присъства. Поезията. Докато мога да виждам света през нея и да подскачам като малко дете, прочитайки чуждо стихотворение, което ме вълнува, значи всичко е наред, значи не съм се загубила съвсем.
А всъщност ме е спасявала и буквално. В един период от живота си страдах, случва се и още понякога, от паник атаки. Единственото, което се оказа, че работи, за да ги овладея бързо, е да си рецитирам наум фрази от любими стихотворения. Много често е „Пуста земя“ на Т.С. Елиът в превод на Цветан Стоянов:
Тази вечер нервите ни са зле. Да, зле.
Стой при мен. Говори ми.
Защо никога не говориш? Говори!
За какво мислиш? Какво мислиш? Какво?
Никога не знам какво мислиш. Мисли!
Често разказваш в Мрежата лично преживени, кратки, ежедневни истории, които звучат горчиво-сладостно. Коя е твоята bittersweet музика?
Задължително трябва да има много цигулки. Най-често е класическа музика, например Сарасате или концерт за цигулка опус 64 на Менделсон.
Представям си цигулката като човек, който плаче с глас, но не изглежда жалко, а запазва достойнство. И е способен на целия спектър емоции. От болка, през гняв, та до любов и нежност – струните пресъздават всичко. С един особен характер, с присъствие. Докато пианото е деликатно, цигулката се заявява.
Но и фадо. Фадото е цяла философия, концепция за това как да изживееш меланхолията и болката. Поезия под фирмата на ноти.
Коя е Ренета Бакалова през ноември 2023?
Преди около седмица стоях на една слънчева пейка в подножието на Младежкия хълм и четях поезия в обедната почивка. Целият разкош на есента само за мен и една възрастна дама. С тези дами не се разбираме, винаги ме гледат лошо, не знам защо. Тя ме заговори и изрази възмущение как младите само цъкаме в телефоните. Преди година Ренета щеше да подскочи ядосано, или да смени пейката. Но този път – не. Разказах й, че чета поезия, колко много хора познавам, които не “цъкат”, а четат литература от телефона си. И на двете ни стана приятно от този разговор.
После осъзнах, че Ренета през ноември 2023 се плаши по-малко от непознатото, по-смело казва какво мисли и не си тръгва, когато усети, че нещо нарушава зоната й на комфорт, а работи над смущението. Това е една друга свобода, много ценна. Да оставаш и да използваш гласа си. Вместо отстъпление. Така можеш да се изненадаш, а понякога и да се очароваш.
В кои градове си живяла (също и наум) и какво те върна в родния Пловдив?
Прекарах десет вълшебни години в София. Не знам защото хората не я харесват. Тя може да ти даде всичко, ако знаеш какво искаш. И е ужасно красива, стига да гледаш нагоре. И ми липсва почти всеки ден. Особено много заради театрите. Сещаш се в 18 часа, че много ти се ходи на театър сега и веднага. Почти винаги има останал някой самотен билет за постановка, която да те очарова. Май си проличава, че след поезията, точно театър е другата ми голяма любов. Невярно затова тази книга се закача с театралното. Пожелавам си да е преход към пиеса, някога.
Не знам дали месец и половина в Мадрид се брои. Но беше важно. Научих се, че хорските погледи нямат значение. И че дори и да излезеш на квартална разходка, явно изкуството наистина те влече, щом се озовеш пред “Прадо”.
Но сърцето ми живее в Будапеща. Това е любов от пръв поглед. Всеки път, когото съм там, е сякаш съм си на мястото. Почти мистично си представям, че в някой предходен живот съм свирела на акордеон покрай реката, а вечер съм пишела.
А ме върна нуждата да се чувствам у дома. При хората, които са убежище и топлина. Ключ към този отговор е посвещението в началото на книгата. Доказателството, че дори и да не случиш на щастлива семейна история, съдбата ти се извинява и те среща с хора, които те пазят винаги, Орфей може да не е внимавал за Евридика, но аз имам няколко изключителни жени, които са светулки в мрака.
Снимки: Ивелина Чолакова
За автора
