60 години навърши през тази година джаз китаристът и ръководител от почти две десетилетия на „Бели, зелени, червени” Веселин Койчев. Сдържан и почти стеснителен, той не легендаризира живота си, но със сигурност осъзнава изминатия път.
Срещаме се с маски на лицата, не си подаваме ръка, кодовете в общуването в тази обсадена от ковид-19 година са разрушени и всички стъпваме предпазливо – внимавайки да не нарушим неписано правило или личното пространство на събеседника. За музика обаче трябва да се говори открито. Защото за да музицираш джаз, трябва да си свободен.
Зная, че Веселин Койчев се посвещава на джаза на 18 годишна възраст, но няма как да не го попитам как започва за него всичко. Едва десетгодишен, той пожелава да свири на китара, родителите му купуват и го записват на музикална школа в Стара Загора. Разбира се, помни името на първия си преподавател и го произнася с обич – Славчо Куцаров. Връщайки се назад в годините, казва за себе си, че вероятно е имал амбиция и е учил колкото може повече по школите на Любен Панайотов, за да вземе първите няколко китарни курса за година и малко. И от скучните упражнения да премине към по-сериозните предизвикателства. В края на първата си година отива на конкурс и печели второ място. Още си спомня сцената – леко мрачна е, а той е притеснен и почти не чува останалите, съсредоточен е в това да изпълни собствената си пиеса. С усмивка казва, че това май е единственият конкурс, на който се е явявал.
Но от първия си учител научава за съществуването на усилвателите. Заедно с приятеля си Дочо Панов купуват мечтания усилвател и заедно с още няколко близки момчета сформират банда. Започват да репетират и първата им публика стои под прозорците, за да ги слуша. Разбира се, това ги вдъхновява. Ходят да слушат групи, които свирят също с апаратура в Математическата гимназия в Стара Загора, още помни сърцебиенето, с което се качват до втория етаж, за да слушат и да попиват. Съвсем малко по-късно неговата група също е на сцената.
Неговите близки го насочват към Музикалното училище и Веселин Койчев е приет. Нарича пътя си оттам нататък стремглав. Свири парчета на Deep Purple и Uriah Heep, а за пряка конкуренция в този момент приема Николо Коцев. Групите им правят тематични концерти, а Веселин Койчев мимоходом споменава как в Летния театър на родната Стара Загора качва електрическата китарата на главата си и забива рок. Или на някое парти поканва момиче на сцената, за да говорят, докато той свири.
Веднага след Музикалното групата им се ориентира към инструменталната музика – Al di Meola и изобщо джаза, той е заразен и това предопределя целия му живот. Започва да учи, да открива тънкостите – с любов и страхопочитание, които не го напускат и до днес. А ако днес би имал шанса, би искал да свири с Michael Sagmeister.
За пръв път – през изминалия вече 20 век – в колаборация с приятеля от детинство Дочо Панов в София изпълняват джаз, примесен с етно елементи и фънк. Публиката ги приема възторжено от първата минута. Веднага след тях е триото на Sagmeister, а свръхмладите Веселин и Дочо до сутринта обсъждат какво и как са чули – и тогава времето спира да съществува. Сега – след десетилетия опит и около хиляда концерта, Койчев си пожелава да сподели сцената с професор Michael Sagmeister. Звучи спокойно и съкровено. А аз някак вярвам, че подобни пожелания се сбъдват.
Веселин Койчев е свирил с наистина легендарни имена от нашата и световната сцена – китаристи, с които е било красиво предизвикателство да създадат обща програма. Но е наистина радостен, когато е успявал да провокира свой ученик също да не спи, за да преживява отново и отново нечие изпълнение.
Твърди, че изграждането на всеки музикален език е работа на базата на определени стилове. Китаристите учат, заучават, а впоследствие интерпретират музиката – както децата се учат да говорят. Едва после идва характерният, личен език – стиловата специфика на изпълнителя. Разбира се, приема, че новите поколения подражават на съвременните китаристи. При собствения си син – Петър Койчев – обаче вижда, че той е силно изкушен от джипси джаза – един специфичен, звучен, но и много труден стил.
Питам има ли памет тялото и Веселин Койчев се засмива: „При мен – да. Може да съм учил някоя пиеса преди много години и почти не ми е необходимо време, за да я възстановя. Сещам се почти моментално. Може би, защото го свързвам с определени акорди, хармонии и мелодия, но мога да възстановя много лесно.”
Не зная дали самият той някога се е замислял колко парчета е изсвирил. Но няма как да не го попитам за почти трийсетгодишния му професионален път, изминат с легендарната джаз формация „Бели, зелени, червени”, на която е ръководител след основателя ѝ Веселин Николов.
„При нас има взаимност. Обикновено при джазовите музиканти комуникацията не е съвсем като в тази група. Музикантите по принцип искат да свирят и да си партнират със всекиго. На мен също ми е интересно да общувам и да участвам в проекти с различни колеги. Но в „Бели, зелени, червени” ние сме партньори, между нас съществува някаква по-дълбока връзка, която ни кара да запазим групата. Преди мен те се бяха научили и мен също приучиха към това да бъдем добри помежду си, лоялни, да си даваме всичко. „Бели, зелени, червени” не случайно е най-дълго просъществувалата джаз група в България, основана през 1971 година. Работехме активно до 1996, а през групата са минали много музиканти. След това намалихме участията и започнахме да подхождаме избирателно към сцените, на които да се явяваме. Но интелектуално ние сме заедно, и все още – приятели. Оставяме на бъдещето да реши дали ще опитаме с нови, по-млади колеги.”
Последният състав на „Бели, зелени, червени” включва Веселин Койчев – китара, Петър Джурков – пиано, Владимир Хаджииванов – саксофони и флейта, Пъшо Конов – баскитара, Иван Енев – барабани.
Преди да се разделим питам Веселин Койчев какви качества търси като учител у своите ученици. Наясно съм, че всеки музикант има собствен път. Още по-наясно е той и това се усеща в дългата пауза, която прави. А мълчанието в джаза носи смисли.
Изчаквам.
Веселин Койчев е преподавател в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ и в ПУ „Паисий Хилендарски. Споделя, че много преподаватели показват техниката, без младите да успеят да достигнат до сърцевината на знанието им. „А на мен ми се иска да им покажа нещата така, както аз ги разбирам, дори това да не е общоприетото. Ако те научат всичко, което аз зная, ще съумеят после да го покажат. Имам ученици, които моментално попиват, стараят се и на следващия урок го показват брилянтно. Когато те придобият тези знания, после влагат и по нещо от себе си. Това наистина ме прави горд – аз съм дал тласъка, за да надградят себе си. Ако обаче между нас няма човешко общуване, тогава комуникацията не се получава, тогава има само задължение.”
––––
доц. д-р Веселин Койчев е джаз китарист, композитор и преподавател, който работи върху свързването на различните жанрове. Смесва джаз с елементи на рок, етно и българска музика. Създава оркестрации за солисти, рок групи, хор и симфоничен оркестър. Свири с поп групи, фолклорни състави, с именити български и чужди музиканти, между които Йълдъз Ибрахимова, Симеон Щерев, Веселин Николов, Анатоли Вапиров, Антони Дончев, Христо Йоцов, Васил Пармаков, Стоян Янкулов, Венко Захариев, Людмил Георгиев, Георги Корназов, Венци Благоев, Ричард Айлс, Енди Скофийлд, Питър Чърчил, Жан Луи Шотан, Патрик Шедер, Александр Руденко, Кокан Димушевски, Арташес Карталян, Ади Мюнстер, Вики Алмазиду, Костас Магинас и др. на различни сцени в България, Италия, Унгария, Гърция, Югославия, Русия, Украйна, Молдова, Армения, Литва, Кипър, Малта Финландия, Франция и Англия.
Трийсет години от професионалния му път са свързани с култовите „Бели, зелени, червени”, към които се присъединява през 1991 година и става лидер на джаз групата.
За автора
