Да си приемен родител е призвание

Да си приемен родител означава да вникваш, обичаш и разбираш. На фона на бедността у нас и цифрата на изоставените деца в институции, приемните родители, обаче, все още са твърде малко. На Запад наричат тези хора „ангелите на земята“.  Едни от тях са Петкана и Иван Коджабашеви. Те са приемни родители на фондация „За Нашите Деца” към Центъра за обществена подкрепа в Пловдив, които  продължават да търсят най-добрите приемни родители за най-уязвимите деца.  Петкана и Иван от една година се грижат за 9-годишно момиченце. Едно дете, което идва при тях почти от улицата. Едно дете, което е било поощрявано от своята майка да краде. Дете, което преди една година започва опознава света по един друг начин. По-добрият начин. Следващите думи, които ще прочетете са на нейните приемни родители Петкана и Иван:

Колебаехте ли се дълго за това дали да тръгнете по пътя на приемната грижа или бързо се решихте на тази стъпка?

Петкана: Назрявало е при нас с времето. Чухме за една такава кампания по местно радио и това като че ли ни подтикна да предприемем нещо. Винаги сме се интересували от съдбата на децата, които имат нужда от подобна подкрепа.

Имате ли деца? Те как приеха вашето решение?

Петкана: Да, имаме две дъщери и две внучки. Всички в семейството приеха нашето решение много добре. Дори ни приветстваха. Макар, че ние със съпруга ми не се съветваме по такива въпроси, решихме го двамата, не сме имали несъгласия със семейството. А детето познава цялото семейство, дори всичките ни роднини. Те я приветстваха и ѝ подариха подаръци и много внимание, когато дойде при нас.

Как се промени тя, след като заживя във вашето семейство?

Петкана: Беше много затворена в началото, не знаеше къде се намира, какво е това семейство, домашен уют. Постепенно се промени. Ходи на училище. Имаше доста затруднения. На 8 години тя не знаеше азбуката, а беше втори клас. Научихме я да чете, да пише, да смята. Може би, защото сме близо до нея и не може така да видим ясно промяната. Но нашите приятели казват, че има огромна положителна промяна в детето.

Как ви нарича тя?

Петкана: Баба и дядо. Така сме се разбрали.

Кое беше най-трудното за вас през изминалата една година, откакто сте с нея?

Петкана: Тя с нас свикна бързо. И лесно се приобщи към нормалния ритъм. Трудно ѝ беше да влезе в крак с тези т.нар правила, житейски норми на поведение. Всъщност най-трудно беше да разберем, че… тя нищо не разбира. След това започнахме да се отнасяме към нея не като към 9-годишно дете, а като към много по-малко. Така по-лесно се получиха нещата и имаме сериозен напредък.

Иван: На 8 годинки тя наричаше маслините „черни фъстъци“. Не, че това е най-показателното, но когато началото е пропуснато, после е доста трудно. Работим на два фронта. Първо отстраняваме вкоренените вредни навици, които трябва да премахнем, за да създадем новото.

Петкана:  Детето е поощрявано да краде, после трябва пък да излъже… Най-важният човек в живота ти те е насърчавал да го правиш и сега ти казват, че това не е правилно, а друго е правилното. Това е трудното. Но успяваме.

Иван: Да, сега тя последно реши, че иска да стане полицайка.

Кое е най-голямото ви удовлетворение?

Петкана: Да виждаме детето разцъфтяло, с усмивка, научила нови неща, които са й нужни да бъде равноправна на другите деца.

Иван: Ние сме един екип: баба, дядо и внуче. 

Какво ѝ пожелавате за рождения ден, който беше скоро?

Петкана: Тя самата се определя като вече пораснала. Така го усеща, научила много неща. Пожелаваме ѝ да е жива, да е здрава, и малко по-дисциплинирана.

Иван: Тя твърди, че е „нова“, че по-голяма и по-умна. До преди време е живяла на  улицата и обича много да играе навън. Приготвили сме басейн, който ще сложим на двора на нашата къща, за да се къпе в него през лятото. 

Какво бихте казали на хората, които се колебаят да станат приемни родители?

Иван: Иска се много внимание, има и напрежение понякога. Но няма нищо по-стойностно на този свят от това да дариш децата с любов.

Петкана: Да се вгледат в себе си, да преценят силите и енергията, които имат и дали биха могли да ги отдадат за една такава грижа. Наистина се оказва, че трябва доста енергия и лишаване от някакви лични удоволствия.

Това не е ли част от грижата за всяко едно дете?

Петкана: Да, но тази грижа е по-времеемка, по-обемна дори от грижата за собствено дете. Но въпреки всичко носи голямо удовлетворение. Това, което виждаш , че постигаш с това дете, че го научаваш, ако щеш, на елементарна хигиена, четмо, писмо, общуване. Пред теб да започва да се формира и израства една пълноценна личност. Тогава удовлетворението е безценно.

Как премина подготовката и обучението, достатъчна ли ви е подкрепата на социалните работници?

Беше ни доста полезно. В началото някои неща малко ни притесниха и дори си помислихме, че ни сплашват, че няма да е толкова лесно. Нещата се оказаха и лесни, и трудни. Но си преценихме възможностите. Решихме ,че това е едно голямо предизвикателство, но си заслужава. Социалните работници ни подкрепят постоянно със срещи, съвети, зависи от ситуациите.

Бихте ли поели грижата за още едно приемно дете?

Петкана: Да, ние сме определени за две деца. И ще се радваме това дете, което е сега при нас да си има приемна сестричка.

Кампанията за набиране на нови приемни семейства на ЦОП „За деца и родители” в Пловдив към фондация „За Нашите Деца” започва  в Деня на детето – първи юни. Тя носи посланието „Приемните родители даряват любов, дарете и вие!”. Всеки, който се интересува от това как да стане приемен родител и да даде шанс за щастливо детство на изоставените деца на Пловдив, може да получи повече информация на телефона на центъра 032/943 444 или на място на бул. Марица 21.

Вашият коментар