Подхващайки темата за художниците, от която ще си починем този път, споменахме за „самоковската връзка“ в Пловдив. Тя ще бъде и темата ни този път – ще се спрем само на четири фигури, двама общественици, граждани, които – между другото – са били и кметове, и двама учители. Ще видим, че едно време да бъдеш кмет или народен представител не е било „да бъдеш на власт“, не е било и най-голямото постижение, с което историята ще те запомни… Сравнението е симпатично, макар и донякъде шеговито, предвид дистанцията на времето – не очакваме от днешните политици да нарамят пушките и да превземат Ниш или Пирот. Разликата в разни качества като морал, достойнство, честност и откритост, съмнение в собствените решения, обаче са видни:
„Самоковската художествена школа“ е широко известна, а връзките ѝ с Пловдив ги аргументирахме в предната статия. Започвайки от Димитър Зограф, през неговия по-малък брат – Захари Зограф, както и сина на Димитър – Станислав Доспевски, тя е дала много както на Пловдив, така и на България. За директните вдъхновения, които по-късни пловдивски художници са получили, имайки възможност in situ да наблюдават творби на споменатите по-горе трима големи възрожденски художници ще си говорим в последваща статия. Безспорни са основите, които самоковските зографи са поставили в Пловдив, давайки тласък на изкуството ни и на шанса един ден с гордост и аргументи да се наричаме „Град на художниците“.
Не всички от зографската фамилия, обаче стават художници. Заедно със Станислав Доспевски, в Пловдив пристига и неговият брат – Атанас Самоковлиев. Днес „Атанас Самоковеца“ е 30-ина метрова уличка в Капана, между Найлона и Мармалад. Тя е кръстена на Атанас Самоковеца – първият кмет на освободения град Пловдив. Неговото кметуване обаче е доста кратко – около месец и половина. Любопитно е, че всъщност е назначен от временното руско управление още преди да бъде подписан Сан-Стефанския договор. Това се случва в къща Клианти.
Преди да стане кмет, Атанас Самоковлиев е настоятел на църквата „Света Богородица“, която е един от епицентровете на църковната борба между българи и гърци – така той става един от най-важните хора в борбата за българска църковна независимост (за нея – друг път). По време на Възраждането тези позиции винаги са заемани от богати хора – хора със сериозен бизнес, които подпомагат културата на града. Може би странно, може би не, но най-бурното развитие на българска култура в много нейни сфери се случва именно, при липса на държава и община, а благодарение на тези будни българи, опълчващи се на първо време срещу гръцкия национализъм, а след това и на малко по-слабата, но все пак по-висшестояща, турска власт. Бизнесът на Самоковлиев е бил основно абаджийство (обработка и продажба на вълнени дрехи), както и в последствие търговия.
Назначен е за кмет, като компромисна фигура – човек, който е уважаван еднакво от турците (той е бил член на турската градска управа), от българите и от гърците, владеел е и трите езика. Само два месеца по-късно, около подписването на Санстефанския договор и много преди Берлинския, който прави от Пловдив столица на Източна Румелия, решава че кметуването не е за него и сам се отказва. В следващите години става и народен представител както в Обикновеното, така и във Велико народно събрание.
По съвсем други пътеки в Пловдив пристига и друг самоковец, макар и роден в Дупница – Христо Дюкмеджиев.
Преди да продължим си позволяваме една емоционална вметка: когато се говори за големите пловдивски кметове, вероятно винаги се започва с Божидар Здравков, споменава се Христо Г. Данов, може би кратко кметувалия Петко Каравелов, от любов към историцизма се споменава и „първият пловдивски кмет“ Атанас Самоковлиев. Някои изключително важни фигури обаче се пропускат. „Уважението“ към историческа фигура с наименоването на улица на някого е малко повърхностно – Христо Дюкмеджиев е една от тези големи пловдивски и национални фигури, които на практика не се познават. И все пак той си има улица, за разлика от, например, най-смисления ни (ако не и единственият) кмет в последните 70 години – Диран Парикян. Уви, неглижиран от обществената памет, защото е кметувал през комунизма. Не бива. Край на емоционалната вметка.
Продължаваме. Родителите и родата на Христо Дюкмеджиев са от Самоков, но временно пребивавайки за кратко в Дупница, получават за подарък Христо през 1847-а година. И някак си, особено символично (после ще видите защо), се ражда на сакралната пловдивска и национална дата 6-и септември. Христо получава занаята на баща си – леярството, и развива своя бизнес на поне 4 места през живота си. През 70-те вече е в Опълченските среди, преминава през Русе, за да стигне до Стара Загора, където участва активно в организацията и действията по борбата срещу турската власт. Стара Загора е опустошена, избити, изчезнали и изселени са хиляди, но Христо успява да се спаси и да емигрира в Румъния.
В Гюргево, освен да развива леярския си бизнес, продължава и борбата за свобода на България. Включва се към Шеста опълченска дружина в Освободителната война, участва в доста сражения и стига до Пловдив, където дружината е разпусната. Връща се в Самоков и отново си отваря работилница. Само 3 години по-късно, той отново е в Пловдив – може би заради факта, че много от приятелите му са останали в нашия град, може би защото е усещал, че дългът му да помогне за обединението на Свободна България не е изпълнен. Тук отново отваря леярска работилница – на днешната уличка в Капана, носеща името „Христо Дюкмеджиев“. Имал е цех и на островче в река Марица, което вече не съществува – било е под Пешеходния мост.
Работилницата му в Капана е същата днешна сграда под номер 6, в момента разделена на три части – в средата е фотографската галерия „Ластици“. Горе е живял, долу е развивал търговската си дейност, отзад е отливал печати, камбани, свещници и др. Вторият му етаж обаче е служил и за централно място за срещи на Българския таен централен революционен комитет, който малко по-късно ще извърши Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Често там е оставал и лидерът на организацията Захари Стоянов. Дюкмеджиев изработва и печата на Съединението. После пък, участва в Сръбско-българската война. Между другото, освен с леярството и опълчението, Дюкмеджиев прави опити и да пише поезия, като публикува творби във в. „Марица“, но без особен успех, и се отказва от тази си кариера. Най-малкото, по това време в Пловдив пише и Иван Вазов.
Само с нещата, свършени до 6 септември 1885-а, Дюкмеджиев би бил достатъчно светла фигура в историята на Пловдив и България. Две години по-късно обаче самоковлията става и кмет, при това сред най-успешните. Прокарва първия водопровод от Родопите до града, преименува старите турски имена на улиците с модерни, организира и номерацията им. Получава над 10 различни медала от опълчението, освободителната и сръбско-българската войни. Получава орден от княз Фердинанд, но смята, че не го заслужава. Затова и публично го разменя за халба бира. Князът е бесен, а Дюкмеджиев трябва да напусне Пловдив и да се върне в родния Самоков. Там също е избран за кмет за 4 години. Умира през 1905-а и е погребан в Самоков.
Преди стотина години пловдивчани са имали идея да му издигнат паметник или плоча, като благодарност за прокарания водопровод – редом до бюстове на генерал Гурко и капитан Бураго, на Бунарджика, в близост до старата чешма. По-късно там е издигат вече бившия (а тогава още несъществуващ) ресторант Големия Бунарджик, който преди две години под строгия държавен и общински надзор бе съборен, а огромно количество скална маса от защитената зона бе изнесена законно-незаконно нанякъде. Какво ли би направил кметът Христо Дюкмеджиев, по чието време Пловдив е имал седем тепета, ако някой тръгне да унищожава най-ценното на града?
Ще завършим с още една личност, дошла от Самоков в Пловдив. С риск да прозвучим като рекламен сайт на ГХП „Св. Св. Кирил и Методий“, отново ще говорим за нея. Преди Освобождението в Пловдив, именно от Самоков, пристига Димитър Николов Благоев. Това не е онзи Благоев, „Дядото“ на социалистическото движение в България.
Димитър Благоев Николов е един от първите директори на училището, след като през 1868-а година се превръща в гимназия. Тя е първата такава по българските земи – българска гимназия има, но чак в Белград от 50-те, Габровското училище пък ще прерасне в гимназия 4 години по-късно – през 1872-а. Та, след като училището става гимназия, то претърпява кратка „директорска криза“ с Атанас Беляев и Христо Стоянов, които набързо се сменят, за да бъде назначен през 1871-а, привлечен от Самоков, 31-годишният Димитър Николов Благоев, завършил Киевската духовна академия. Той успява да усъвремени програмата, както и да въведе по-модерни методи за обучение, каквито има в цяла Европа. През 1872-а година се открива и шести клас. Успоредно с учителската си дейност, превежда и много учебници. За съжаление, почива млад – през 1875-а година в Русе. Неговият брат – Христо Благоев Николов също става преподавател в Пловдивската мъжка гимназия, успоредно с което участва в Старозагорското въстание и Руско-турската освободителна война, както и в Съединението и след това – в Сръбско-българската война.
Другият Димитър Благоев (роден 1856-а), който няма общо със Самоков, по това време обикаля света, за да се върне по-късно в България, също по съвпадение преподава в Пловдивската мъжка гимназия, става и депутат, и от депутатската трибуна се обявява, че „не е българин, а македонец“. Повече за идолите на българските социалисти няма да пишем.
Популярна хроника на пловдивските художници (част 1)
Литература:
– "Възрожденският Пловдив", Николай Генчев (преиздадена от Изток – Запад, 2007)
– "Пловдивска хроника", Никола Алваджиев
– "Паметта на един град", Христо Джамбов, Никола Алваджиев, Иван Терзийски
– "История на Община Пловдив", Александър Пижев, Стефан Шивачев, Видин Сукарев
и др.
За автора
