Повест първа
Историята на Английския Ренесанс е особено вълнуваща. Тя се развива по друг начин от тази на Континента, където е почти необратим и неизбежен процес, започнал още поколения преди Джото (да речем, че Италианският Ренесанс започва тогава, 1300-ата година).
200 години след него, в началото на 16 век, Лондон е на дъното на европейската цивилизация – мръсен, нехигиеничен, без кой знае какво изкуство. Ренесансът, който вече от 2 века е разпространен из Европа, все още не е стъпил на Острова. Художниците там са анонимни занаятчии, в пълен контраст със звездния статус, който имат хора, като Леонардо, Микеланджело или Рафаело в Западна Европа. Изкуството е било потънало – също като улиците на града – в дълбока кал, в която си буксува от векове. Хенри VIII обаче решава да промени това, като, за да бъде в крак със световните тенденции, през 1510-а година кани италианеца Пиетро Ториджано. Художникът трябва да изработи надгробната плоча за родителите му – крал Хенри VII и жена му, която да бъде поставена в Уестминстърското абатство. Всъщност Хенри VIII не кани Ториджано за чест и слава – плаща му около 1 млн. паунда днешни пари за поръчката.
ОК, в по-горните редове може би описах английското изкуство твърде грубо. В предходните години на Острова се дава началото на изключително важни течения в изкуството. Романското изкуство, което властва в архитектурата известно време се заражда на юг от Канала – в Нормандия, но пък началото на така любимата на много днешни тийнейджъри Готика дава катедралата в Дърам – построена именно на Острова в края на 11 и началото на 12 век. Този стил – развит и усъвършенстван, в последствие завладява цяла Западна Европа. Британците са имали силни традиции в изкуството и тогава. И, вероятно, много са си държали на местната школа и артисти, които е трябвало да бъдат подпомагани. Докато не идва Ториджано, пришълец, изгонен от Флоренция, ако щете – скакалец, който им показва, че има и друго изкуство, има и други тенденции по света.
Пиетро Ториджано далеч не е най-добрият ренесансов скулптор – невъзможно е да се сравнява с Микеланджело и не е случайно, че много от хората вероятно не са чували неговото име. Но пристигането му в Британия преобръща представите за изкуството. След застиването и липсата на каквото и да е ново или революционно от Дърам насам, следват векове на разцвет – на Уилям Шекспир, на Иниго Джоунс, на Хенри Пърсел. Изработването на Ренесансова творба от Ториджано всъщност запалва искрата на нови артисти, които издигат отново Британия там, където е била 400 години по-рано – да създава нови тенденции, а не да тъпче на едно място.
Ще прескочим 20-ина години след 1512-а и творбата на Ториджано. През 1532-а в Лондон пристига Ханс Холбайн. Немският художник, също пришълец за Британския остров, става вторият велик артист, чието име знаем и цитираме. Както вероятно сте чували, една от отличителните черти на Ренесанса, е възникването на идеята за човека като индивидуалност, със собствено мнение, власт над действията си, различия и специфики. Немският художник донася в Британия именно това – майстор на потретите, чиито рисунки и картини обхващат много по-широк кръг хора извън кралския двор, той успява да наложи тази идея, и окончателно установява Ренесанса в Британия. Ренесансът, който не би се случил, без един италианец и един немец. Векове по-късно, през 1791-а и друг пришълец от Континента – Йозеф Хайдн ще направи революция и в музиката, също пристигайки в Лондон със своите чуждоземски идеи, разбивайки старите местни клишета.
Пришълците не винаги са нещо лошо. Страшни са само тогава, когато наистина не си в крак с времето или не си готов да влезеш в крак с него.
Повест втора
Сигурно сте чували за лорд Елджин. Е, ако не сте – това е човекът, заради когото Мраморните статуи, които едно време са украсявали Партенона в Гърция, днес са в Британия. В началото на 19 век той изнася голяма част от тях в Британия. Според някои това си е чиста кражба, според други – Елджин е спасил наследството на Древна Гърция от вандалстващите турци (тогава Атина е част от Османската империя), които не са се грижили за тях, или поне така се твърди в Британските източници. Все тая – повестта ни засяга друго.
След транспортирането им в Англия, той решава да продаде статуите на Британския музей.
А сега малко контекст – Партенонът се смята за върха на Древногръцката архитектура, най-великата творба на Фидий, храм – символ на Античността, а статуите, които са изработени за него – едни от най-красивите неща, създавани изобщо. Както днес, така и тогава, ако попитате произволен историк на изкуството за най-великите творби от Античността, вероятно ще ви кажат за Аполон от Белведере и две-три скулптури (макар и доста разрушени) от мраморите на Елджин. С малката разлика, че Аполон е римско копие, докато мраморните статуи са оригинали. Качеството на творбите, които – изключваме от разказа как – са попаднали в Британия е било безспорно и ясно на всеки селянин или гражданин.
Какво се случва обаче, когато Парламентът решава, че не би било зле най-красивите неща на света да останат в техния музей?
Голям обществен дебат.
Канят се редица известни художници, хора, които се занимават с изкуство и история, които са разпитвани от специална комисия от Британския парламент. Задават им се десетки различни въпроси, свързани с качеството на продукцията, която Британският музей желае да заплати на частен собственик. Всички тези разговори са документирани, записани са въпросите и отговорите. Днес, почти 200 години по-късно можем да видим кой какво смята за отделните творби, за това дали трябва да останат в Британия, какъв ефект ще имат върху художниците на Острова и т.н., и т.н. И всичко това е открито и ясно за обществеността.
Крайният резултат е бил напълно очакван – Британският парламент решава и купува мраморните статуи. Това става за около 35 000 паунда тогавашни или около 2 500 000 паунда днешни пари. Сумата си е скромна за империя като Британия, но е показателно с каква прозрачност и експертност са се вземали решения преди 200 години в държава, в която жените не са имали право на глас, а реката в столицата е била основната градска тоалетна.
Лесно е да се харчат публични средства. Не е страшно да ги даваш на частници. Притеснително е, когато се прави без откритост, без да се консултираш със специалисти, когато избягваш дебат и комуникация. Покажеш ли как и защо си ги дал, и какви резултати си постигнал, никой нищичко не може да ти каже, и ще затвориш устите на всички.
Град втори
Вторият град е Пловдив. Двете повести биха могли да се пипнат лекичко и да се превърнат в актуални новини от последните месеци.
Една група хора отказва да се съревновава и конкурира с друга. Заедно с тях. Няма нищо по-хубаво от конкуренцията.
Една друга група пък все още не работи при пълна откритост и прозрачност. И не обсъжда за какво дава парите, събрани от гражданите чрез данъци. А ако го направи – може само да спечели симпатии и позитиви.
България е в края на Европа, в провинцията на ЕС. Не, защото тук не са работили италиански рененсансови майстори. Нито пък защото в реката ни плуват изпражнения, както в Лондон до 1858-а. Тук сме провинция, защото най-важното е да изкоментираме, оплюем, и ако имаме възможност реално да попречим на другите да си вършат тяхната работа.
(снимка: Ваня Туфкова)
Заради тези, които ще се припознаят и ще се обидят от горните намеци, обаче губят десетки хиляди пловдивчани, които потенциално биха отишли на изложба, видеопрожекция или концерт. Истината е, че Пловдив има потенциал и желание да гледа и слуша както китайски оркестри, така и ФСБ. Годината е достатъчно дълга. Едните не пречат на другите, нито обратното. И музикантите сигурно нямат нищо против едни други, убеден съм. Вредят тези, за които медийната изява и фейсбук коментарите са начинът да водят диалог.
За автора
