VIP-ът на Мариан Вълев – за лъжите, егоизма, славата и вярата

„Бъдете смели и не се оставяйте да ви тъпчат” – това бяха последните думи на Мариан Вълев след  края моноспектакъла му “V.I.P.”, изигран в Пловдив, в Дома на културата.

Мога да опиша V.I.P. така  катарзис от хвърчащи разнородни емоционалности, стремежи и откровения.

Мариан Вълев е актьор с неподправен изказ, а изиграният от него моноспектакъл разказа за палитрата от нюанси, които човек може да има в себе си. Без да цензурира нещата от живота, той пресъздаде невероятно много ситуации на мечти за илюзорни върхове.

За лъжите, които редовно говорим и мислим, че се превръщат в истина, само защото ги казваме на глас, че чак и им вярваме. За егоизма, който ни съпътства в поривите ни за успех, катерейки се по стълбата към „Холивуд”. За това което губиш, когато печелиш и за цената на славата. За вярата в Бог и нищожно малките ни молитви, които никога няма да се сбъднат, ако само седим и се молим.

Започвайки с едното цяло общество, което е като куп снежинки и хвърчим заедно навсякъде в една посока, стигаме високите върхове и образуваме нещо съвършено, нещо единно. Разтапяйки ни слънцето, се превръщаме в капки, а тези капки се преливат в ручейче.

Напред и нагоре – ние съвършените се оказваме един огромен, преливащ океан от единност, хуманност и любов. Но това не е истината! Защото просто няма как да е. Всеки върви по собствената си „стълба на успеха”, без да го интересува на коя глава ще стъпи отгоре, стига наистина да успее. От колко неща се отричаш и какъв продажник ставаш, само и само да гледаш себе си по телевизора и да слушаш за себе си по радиото. Защото истински успелите хора могат да си купят всичко: „За какво са ми приятели, ще си създам нови, като ида при звездите”.

Маниакалността ни към парите, в днешно време погубва и малкото хуманно останало в нас. Раздуването на славата на някой в медиите и неговата „малка инфекция на пикочния канал” в един момент става по-значима от смъртта на малкото момиче в гетото. Имането като количество става мерна единица за престижност.

Това ли е човекът? Това ли са мечтите му?

И все пак „V.I.P” е абривиатурата за грандоманите и тя никога няма да изгуби силата си. А обществото от снежинки, вървящи напред към цялото – се оказва просто едно стадо овце, в което аз, и ти, и ти, и ти, и всички винаги ще се редим на опашка, не защото искаме, а защото така трябва, защото така е редно, защото сме овце.

И на колкото лош или добър да се правиш, ти изпитваш същото отхвърляне, духовни падения, емоционални терзания и депресантски състояния точно толкова често, колкото и аз. Но нищо не правиш. И няма и да направиш.

Вашият коментар