Smallman представят новия си албум Envision в Пловдив

„Smallman те хващат за душата и те превеждат през всичкото ти космическо аз, безапелационно, на босо, изтриват всичката тъмнина вътре в теб и след неизбежната медитация накрая остава по-доброто ти „ти“… Каквото и да кажа за двата часа с Цветан Хаджийски (Cvetan Hadzhiyski) и компания тази вечер, ще е small, защото емоцията, която ни накараха да изпитаме е трудна за визуализиране, на всички нива. И да – малка им беше залата, малко им беше публиката, малко им беше признанието. Защото те заслужават световната сцена – без изхвърляне и без забележки. Пожелавам им го от все сърце. И чакам с нетърпение следващата ни среща, на Wrong Fest 2014“.

По този начин Мария Гурлевска споделя във Фейсбук своето изживяване и усещане за музиката на една от най-успешно развиващите се български банди. Smallman, които направиха запомнящ се концерт – пърформанс на 31 май в София. Ще ги чуем и в Пловдив –  днес, 13 юни, в двора на Драматичния театър. Там ще звучат парчетата от новия им албум Envision. Събитието е с начален час 20:30.

За Smallman Мария Гурлевска споделя още: „Техен фен съм от момента, в който видях Цветан с гайдата на фона на морето, откривайки "Spirit of Burgas" през 2011-та“.  Беше любов от пръв поглед“.

Групата Smallman  съществува близо 10 години. Това са Андон (ударни), Стефан (бас), Цветан (вокали, гайда), Иван (китари). Жанрът, в който най-често ги поставят е етно-ембиънт рок група.  По думите на Цветан групата е преминала през много трансформации. А текстовете, които пише той са по-скоро рисунки. Музиката за новия албум Envision е написана в село Манастир в Родопите – най-високото село на Балканите.

Как поддържате тази атмосфера край вас,  в екипа – четирима души на сцената, трима зад кадър?

С годините, с опита, изработването в екипа е решаващо. Ние сме вече едно. Всеки вярва на другия. Дори на сцена, ако някой направи грешка, никой няма да разбере това. Всички сме като скачени съдове. Това е важно. В репетиционен режим може да се изтрепем, всеки гори за идеята си. Но приключи ли сесията, за тия години не сме си повишавали тон. Уважение. Доверие. И другото, което ни спасява е, че сме много близки, но не живеем на едно място. Аз живея в София. Репитационната е в Асеновград. Тук дойде дисциплината. Няма го момента с касата с бира и просто нещо правиш. Секунда не се губи в празнодумие или да се допуска загуба на енергия.  Няма от къде.

Минахме през много трансформации и етапи. Седем души сме. Ивайло Александров се занимава с организационните моменти, PR, мениджмънт. Мартин Москов се грижи за визуалната среда на пърформансите. Доста експериментираме. Лъчезар Георгиев се грижи за звука. Хем слуша, хем вижда, хем свири.

В какво се състояха вашите трансформации? Кое е новото като звучене?

Преди няколко години всичко тръгна в съвсем друга посока. Вече няма толкова ентусиазъм. Сега има много математика, концентрация и дисциплина. Няма го този първичен fun. Сега правим всичко по-осъзнато. А този материал, който сега направихме, най-накрая, успя да премине моята лична бариера на слушаемост. Последните два албума – не. Аз не слушам нашата си музика, а последният албум го слушам поне по един път на ден. И искам пак да го слушам. Няма случайни елементи. Няма кръпки, които да стоят под тезата „така ме кефи“. То или е там с конкретна цел или няма място. Това е новото звучене. И много по-големия research, който бе направен в търсене на… звукa.

Изтощава ли те музиката?

Вече да. Емоционално е и зареждащ елемeнт. Но Ивайло много добре знае какво стои зад един такъв концерт. Тотална отдаденост. Особено като всеки си носи отговорността. На сцената е друго. Там има една запечатана енергия. Много е лично. Сцената е друг свят. Но в момента, в който слезеш и започва точка 2 по реда си.

Концертът в София на 31 май е минал при изключителна атмосфера, някакъв тих фурор.

Тази музика се прави не за да счупим боксофис класация. Правим я за нас. Никой не беше подготвен за това, което се случи в София. Ние бяхме в шок. Направихме доста голяма подготовка, но не се подготвихме психически. Свирили сме и пред 5000 човека. Там бяха към 600. Това беше замислено като събитие, като пърформанс. Повечето хора бяха като застинали. И при нас го имаше дори това. Не можах да се преборя с емоционалния напор. Толкова мащабно събитие никога не сме правили.  Когато се качих на сцената въздухът буквално вибрираше. Можеше да разсечеш въздуха. Такъв тип пърформанси се правят най-вече от уважение. Към хората.

Във фейсбук четох твои коментари за хейтърската нагласа и тази на вечното отрицание и недоверие. Как си обясняваш това всяко нещо да се отрича, критикува, да му се търсят кусури?

Манталитет. Тотално падане на общото ниво.  Възпитание. И личен пример. Като родители ние възпитаваме с нашия пример. Не какво казваме, а какво правим. Същото е и в социалната среда. Начинът на живот, на мислене,  на действие е нещото, което ще промени този манталитет. Не приказки и анализи. Още върлуваме в някакви пошли, ниски, не особено градивни моменти.  Една културна прослойка без култура в нея е обречена.

Кое е посредствено според теб?

Да не носиш отговорност. Да си сложиш розовите очила и да подминаваш. Да не градиш идентичност. Да се правиш на луд. Всичко зависи от всяка една единица. Това имам предвид. Отговорност. И това, което ме съсипва зверски, е мрънкането. Няма какво да мрънкаш. „Аз искам, ама то държавата..“ Ставаш , запретваш ръкави и си преследваш целите. Хората не знаят какво искат. Това е най-големият проблем. Като …не искам да звуча като Ошо.

Как избра гайдата?

Заради самата енергия на този инструмент. И то се запалих от майсторлъка на един конкретен музикант. Има много гайдари, свирят безупречно, но някакси… няма душичка. Махаш му нотите и край. При мен нещата бяха иначе. Учих се от хората от Стралжда, записвах ги с диктофон. По същия начин и в Родопите. Срещаш се с майсторите. Това го няма в училищата. Традицията много свирепо е… дори на моменти унищожена. Но май нямам право да изказвам това мнение.

Вашият коментар