„…Любопитството не е по-силно от страха. Но има дни, в които го побеждава”.
Успехът е непостоянен спътник. Аз не обичам рисковете.
Очакването ме взривява.
Животът е предизвикателство.
Искаше да си причини всичко!
А после да го изпее цялото!
Това са малки, избягали цитати точно за тази статия от новата книга с къси разкази на Ина Иванова. С нея се видях малко след представянето на книгата „Летящ акордеон” (Жанет-45, 2015) в „Петното” по време на литературния салон “Spirt And Spirit”. Една книга, която ти става приятел поне за дълго, мисля аз. И в която думите се редят изящно, но прецизно.
Кога са писани разказите в книгата и как бяха събрани в един „летящ акордеон”?
Разказите са 18. Писани са последните 2-3 години. Има два варианта да излезе сборник с разкази – или да е концептуална книга или както в случая – при мен това са самостойни отделни парчета, които просто са подходящи и добре си пасват един с друг. Аз се чувствам уютно точно в този обем, в краткия разказ.
Какви герои и ситуации ни очакват?
Млади, градски… Това са хора, които са поставени в конкретна ситуация, която ги разкрива. Повечето разкази оглеждат конкретна житейска ситуация, която или е травматична или е ежедневна, но пак е някъде встрани от обичайното живеене. Мен ме интересуват движенията на човешката душа. Интересува ме какво се случва в човека. Ракзазвам не толкова прекалено патологична ситуация, а повече изследвам как реагира чоек, доколко контролира живота си и доколко не го контролира.
А трябва ли да контролираме живота си по-съзнателно според теб?
Не. Аз отказвам да контролирам моя живот, защото не ми се занимава. Мисля, че светът и Вселената са някаква много фина структура, която не може да бъде манипулирана. Ние сме много малка брънка. Не, не контролираме. Ако пеперуда раздвижи крила някъде, това би предизвикало тайфин на другия край на света. Има откъс от стихотворение на Борис Христов, който казва, „..Вдигнеш ли ръка за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена”. И на мен ми се стурва, че това е вярно, а не е просто символ или литературна метафора.
За книгата Александър Секулов пише, че разказваш какво се случва между отварянето и затварянето на клепачите.
Това е мига. Това е точно мига, в който ние сме други, без да знаем ,че сме други. Аз наистина се интересувам от отместването на фокуса от обичайното живеене. И за мен е важно когато читателят чете тези текстове да може да ги съотнесе към себе си, да ги съпреживее и да научи нещо повече за себе си. Писателят би трябвало да задава много фино и незабелижимо въпроси, а не да дава отговори.
В един от разказите един герой възкликва, че животът е предизвикателство. В какво се състои това предизвиквателство, според теб?
В това да бъдем по-добри. Може да ни предизвикава и да бъдем и по-лоши. Ще ми се да вярвам, че това, което ми се случва, може да бъде разглеждано и като урок. И ако ние си учим уроците, но едновременно с това запазим и лекотата и куража да продължим напред, тогава всичко ще се случва по по-добрия начин. Имаме нужда да бъдем окуражавани, от внимание, да си вярваме повече, да чуваме добри новини, и от търпение.
Теб лично кое те предизвиква?
Много ми е хубаво, когато водя разговори със смислени, важни и фини хора. Хубавите книги ме предизвикват много. Една добре написана книга ми дава повеч жизнен опит. Аз преживявам повече от собствения си живот. Живея живота на този герой и това несъмнено ми помага да знам повече за себе си и за света
А кои са твоите любими книги?
Много са. Ще кажа кои са моите любими автори. Обичам да препрочитам. Казандзакис препрочитам, особено „Зорба Гъркът”. Хиляди пъти сигурно съм препрочитала Труман Капоти. За мен това е най-изящният стилист в съвременната литература. От българските автори ми се ще да споменем Радичков. Струва ми се, че той е изключително модерен, и незаслужено се говори много малко за него. Драматургията на Радичков е изключителна за мен. Обичам Вера Мутафчиева, Керана Ангелова. Харесвам автори, които разказват привидно непретенциозно. Които владеят лекотата, но зад тази лекота стоят много пластове и слоеве. Те дават възможност на чителя да проникне толкова надълбоко ,колкото може. Защото човек наистина вижда толкова колкото знае.
Героите в книгата имат ли нещо общо помежду си?
Мисля, че са различни. Повечето разкази съм правила, хващайки детайл от действителността. Тръгвайки от нещо дребно. Някакъв детайл, около който започвам да градя свят, около който се раждат герои, случва се някаква случка и тогава сядам да разкажа историята. Това са хора, които не искат да преминат през живота на висока скороост, които виждат детайли и нюанси.
Кое е по-важно за теб – нюансите или голямата цяла картина?
За мен е по-важен детайлът. Защото Вселената може да се огледа и в капка водичка. Но нямам нищо против хората, които опитват да гледат глобалните стратегии на мислене или глобалните геополитически движения, просто това не е моето писане, иначе обичам много да чета такива книги.
Имаше ли някой разказ, който се държеше по-странно и не вървеше гладко, тъй като книгата изглежда много фина и прецизна?
Има един разказ, който е малко по-различен стил. Толкова на един дъх го написах, че установих, че е 4 сутринта, когато приключих. Това е Метлата на Кера, малко по-митологичен. Имам разкази, които ги нося по седмица, две, месец в главата. И ги подреждам, чакам да се вплътни този свят. Тогава сядам да пиша, оставам го да отлежи, редактирам след това неколкотокрано, преди да реша, че е станал или не е текстът.
Когато отгръщам случайно книгата, всеки път попадам на нещо като сентенция, която обаче в никаквъв слуай не натежава и не звучи назидателно. ….Отгръщам и попадам този път на ”Всичко е недоказуемо”?
За всяко нещо могат да е намерят аргументи, което всъщност означва , че всичко е недоказуемо.
Любовта също ли е недоказуема?
Да, любовта е недоказуема всъщност. Тръгнем ли да я доказваме, същността ще започне да ни убягва. И като че ли има неща в живота, които интуитивно могат да бъдет усетени, но в момента, в който тръгнеш да ги рационализираш те започват да ти бягат. Вярвам повече в символите и знаците, в това да предизвикаш съпричастие и съпреживяване, а не да го дадеш наготово.
А заглавието „Летящ акордеон” откъде дойде, акордеонът е много ретро инстумент вече?
Никога не съм държала акордеон, освен моя, летящия (смее се). Да, почти демоде е. От друга страна, ако човек слуша етно… Всъщност това е заглавието на един от разказите, в който един акордеон е хвърлен отвисоко и пада на място, където човек е стоял там преди малко. Понякога нещата просто сами ни намират. Един ден, ровейки в YouTube, попаднах случайно на един украински изпълнител акордеонист Mаrtynas, който прави страхотни импровизации, свири джаз и класически произведения с акодеон и звучим много сладко.
Защо пада акордеона?
Не знаем. Изхвърлят го.
Понякога хората изхвърлят неща, които са много ценни – вещи и други хора, също и занимания?
Защото тази ценност им убягва. Къде е ценността всъщност – в самия предмет или с какво го помним ние. Аз вярвам, че вещите имат отделен живот и те ни помнят, както и ние тях. Отделно ние сме цивилизация, която не съхранява, а поскоро изхвърля.
Любим въпрос. Какво усещане искаш да остави книгата у читателите ти?
Искам да остави усещане за светлина и за лекота. И за това, че светът е крекъх, и ние сме крехки. Аз мисля, че по-трудно се пишат светли книги, отколкото тежки и травматични истории. Но ми се иска да вярвам, че съм успялал и че това е една лека книга.
Обичаш ли рисковете в писането?
В писането да. В живота – не. Но ако дойде ситуация, която да изисква от мен сериозна смяна на парадигмата, ще го направя без колебания.
За автора
