Издателство "Жанет 45" представя най-новия роман на Владо Трифонов "Суета, суета"
Събитието ще се проведе на 28-ми март от 19:00 часа във "Vintage house", ул. Гладстон 15.
За автора:
Журналист, преводач, автор на публицистика и есеистика, публикувана в българската и чуждестранна-та преса и специализирани издания. Сценарист и режисьор на документални филми с международни участия и признания. Носител на национални и задгранични награди за поезия и проза, кинодокумента-листика и фотография, както и на отличителна награда за журналистика на Австрийската информаци-онна агенция (APA) – Writing for Central and Eastern Europe.
Във времена на „отвързани“ нрави, една прашна и до вчера поробена балканска държава се опитва да прогледне за нови светове и култури. Прави го с цената на лични драми и непримирими обществени конфликти, но и със запомнящи се примери за любов, приятелство и творческа уникалност.
„Суета, суета“ спокойно може да се нарече „литературен роман“. По-точно „литера-турно-исторически роман“. Произведението има кръгова структура – започва с разго-вор в софийско кафене между двама от корифеите на българската литература от края на ХІХ – началото на ХХ век – Иван Вазов и Стоян Михайловски, и завършва отново с разменени реплики между тях на същото място.
В общо петте части ставаме свидетели на настойчивите претенции на княз Фердинанд към красивата съпруга на Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов; чуваме нерадостните мисли на Пенчо Славейков по време на пъ-туването му за Италия, след като напуска обиден България; съпреживяваме любовта между него и Мара Белчева, както и неприязънта му към литературния патриарх Вазов, за да стигнем до последната част, която разказва историята около несбъдналата се Нобелова награда за ексцентричния и своенравен български поет. Всичко това е подне-сено с усет за епохата, с вникване в детайлите в дълбочина, с интересна размяна на реплики, с изострено и сполучливо чувство за хумор.
„Суета, суета“ е книга за един от най-живописните периоди в българската култура и литература, която със сигурност ще привлече внимание. Роман със сериозен кинематог-рафичен потенциал.
д-р Митко Новков
В един мартенски следобед на 1912 година Иван Вазов и Стоян Михайловски седят в кафене „България“ в центъра на София, пият кафе с ликьор, преглеждат пресата и обменят мисли. Днешният ден е по-специален – навършват се 21 години от убийството на една от най-интелигентните личности в следосвобожденска България – Христо Белчев, министър на финансите в Стамболовото правителство и съпруг на поетесата Мара Белчева.
От дума на дума спомените на двамата събеседници оживяват в низ от лица, случки и събития, характерни за интелектуалните и политическите среди на онова време. Важно място в тях е отредено на отношенията между Мара (Белчева) и Пенчо (Славейков) и взаимната им отдаденост – неразбрана и завидяна от много техни съвременници.
Във времена на „отвързани“ нрави, една прашна и до вчера поробена балканска държава се опитва да прогледне за нови светове и култури. Прави го с цената на лични драми и непримирими обществени конфликти, но и със запомнящи се примери за приятелство и творческа уникалност.
И така: от фалшивия морал на монархическия Двор и сблъсъка на поетическите генерации на Вазов и Славейков (които с еднаква страст и нетърпимост отстояват правата си на съществуване), през кървавите амбиции за постове, пари и влияние сред различните части на българското общество в началото на ХХ век…
напред…
за да се върнем отново в същото кафене, на същата маса, където Вазов и Михайловски отиват към края на своя горчиво-сладък като кафе с ликьор разговор.
В. Т.
ЧАСТ ПЪРВА
Вестта за смъртта на Христо Белчев се разнесе мигновено.
Младият министър на финансите, един от най-интелигентните и образовани хора в правителството на Стефан Стамболов, беше убит в центъра на София. Тези, които го познаваха, както и онези, които само бяха чували за него, останаха потресени.
Според едни убийството било извършено по погрешка – истинската мишена бил Стефан Стамболов. Други казваха, че се е намесила дългата ръка на Фердинанд. Всички знаеха, че той обожава жената на Христо – младата красавица Мара Белчева – и прави отчаяни опити да я вкара в леглото си. С ликвидирането на нейния съпруг пътят към Мара щеше да бъде разчистен и вече нищо не можеше да попречи на бисексуалния австрийски немирник да я има.
Все пак надделяваше мнението, че целта на убийците, четирима на брой според свидетели, била именно министър-председателят. Очевидци на станалото твърдяха, че след като Стамболов успял да се изплъзне от преследвачите си, предназначеният
за него куршум намерил Христо. „Да е гледал с кого дружи“ – злорадстваха завистници.
Днес, 27 март 1912, се навършваха 21 години от трагичния му край.
В кафене „България“, сборно място на част от софийската интелигенция, в голямата ъглова зала с прозорци към двете улици, седяха заклетият русофил Вазов и русофобът Стоян Михайловски, пиеха филтрирано кафе с ликьор и разговаряха.
– Отиде си без време. Можеше да си пише стиховете и трудовете по финанси, да се радва на хубавата булка и да си гледа кефа – каза Вазов, сръбна от кафето и избърса с кърпичка мустаците си. – Стамболов го подведе. Каза му, че поет къща не храни,
даде му власт и той поддаде.
– Даде му власт, щото го видя, че е кадърен. Че е великодушен и работлив. На България ѝ трябват кадърни хора и работливи, не простаци и лентяи.
– Властта рано или късно си отмъщава – отсъди Вазов.
– Още ми е пред очите, макар толкоз време да мина. Ние с него сме почти набори. Аз съм с една година по-голям – каза Михайловски и отпи от ликьора с примижали очи.
– Той и Мара, и двамата красиви, снажни, като тръгнеха по улицата, да ги гледаш и да им се радваш. Не му трябваше на Христо да става министър.
– Искаше да помогне на тази клета държава с французките си знания, с немските си знания, за да излезе тя най-сетне от простотията и немотията. А не да я лашкат руснаците.
За автора
