Мирослава Кацарова: Отговорността на музиканта не свършва в студиото

Какво е любовта без музика? А какво е музиката без любов? Те някак си вървят ръка за ръка, взаимосвързани са. Едното поражда другото и обратно. Затова не е случайно, че най-големият празник, възхваляващ любовта – Св. Валентин, бива заобиколен от музика. Пловдив ще се докосне до тази лирична магия с концерта на джаз певицата Мирослава Кацарова и Мирослав Турийски на роял, който ще се проведе на 14 февруари от 18:00 часа в Дом на културата „Борис Христов“.

Събитието носи простичкото, но напълно достатъчно име Love Songs, а за любовта и музиката си говорим с Мира Кацарова.

Мира, на какво ще се любуваме на концерта за Св. Валентин?

Концертът е в рамките на един интересен формат на Държавна опера Пловдив – Опера бутик. За мен той е много любопитен, защото е фин метод, с който да преживеем цялата история покрай пандемията. Публиката е качена на сцената на „Борис Христов“, което прави преживяването по-камерно и интимно. Тук е моментът да кажа, че Нина Найденова направи за Операта неща, които са абсолютно възхитителни и че много малко хора си дават сметка какъв гигантски труд и твърдост на духа са необходими, за да се случи всичко това.

Освен че ще пея, ще проведем и разговор. Водеща ще е Лили Бързева, която има сой маниер на отношение при разговорите с артистите. Аз също обичам да разказвам повече за песните, малки частни истории, в които хората се припознават.

С Мирослав Турийски сме избрали песни както от моя репертоар, така и от тези на други творци. Ще бъде едно прекрасно пътешествие из света.

Тази околосветска обиколка се дължи главно на факта, че ще пееш на пет езика. Кои са те?

На български език, на английски, ще пея боса нова на португалски, на френски и на испански език. Свързала съм песните в триптих. В тях се говори за любовта в различните ѝ измерения и проявления, защото смятам, че думите трудно могат да изразят това дълбоко и сакрално чувство. Музиката докосва отвъд, препраща към спомени, събития, копнежи.

Джазът ли е перфектната музика за любов?

Всяка музика е подходяща, дори класическата и инструменталните пиеси. Човек преживява това велико чувство по различен начин и с различен ритъм. Понякога толкова оглупяваме от любов, че вярваме, че само ние сме я преживели, а всъщност се случва на всички.

Просто моят любим жанр е свързан с този вид естетика – джаза. Не само заради импровизацията, но и заради интонацията, стилистиката вътре. Една от любимите ми песни, като начинаеща певица, беше „My funny valentine“. Тя е класически джаз стандарт, пяла съм я преди повече от 20 години и сега ще я изпея отново. Това, на което ме научи тази песен, като певица, е да бъда сдържана, овладяна, да търся тишината, като изразно средство вътре в музиката, да позволя на паузата да се появи. Да искам да кажа нещо, но да не смея, да се отдръпна и да дам време и място на тишината. Това е моят личен символ на любовта, затова ще я изпея, колкото и да се е превърнала в клише. Би било проява на лош вкус, ако избягам от нея, само и само да не съм в клишето.

А има ли клишета, от които би избягала на драго сърце?

Има много клишета, от които бягам. По принцип съм много неконвенционален човек. Не обичам да се нагаждам според това какво се случва и какво всички харесват. Аз предпочитам публиката да идва с мен на моето пътешествие. Да ги отведа за миг отвъд земята, отвъд ежедневието. Това е вид левитация. Начин музиката да те разтревожи – не с отговорите си, а с въпросите си. Защото влизайки в друга история, може да видиш своята от нова гледна точка. Да се замислиш за някои работи. Да си зададеш въпросите дали винаги си прав, дали нещата, които вършиш са правилни, дали човекът, когото виждаш в огледалото ти допада, или те кара да се срамуваш. Понякога изкуството ни помага да избягаме от порядъка на живота си и да го поставим в друг контекст.

Смяташ ли, че в наши дни се пише толкова силна любовна музика? Сравнена с годините назад, сега се появяват много еднодневки.

Смятам, че всяка една музика се ражда в любовно състояние. Поне музиката, която аз слушам, е плод на дълбоки емоции и натрупаности. На лична опитност, която артистите на подсъзнателно ниво са отгледали. Оттам, от подсъзнателното, са тръгнали много важни събития, които изразяват през музика. Отдават се на един интуитивен процес, който хем съответства на интелектуалното им ниво, хем и на вътрешно-емоционалния им свят.

Слушам и съвременен джаз, харесвам и поп стила. Чувам и новите, по-комерсиални неща, но те са плод на продуцентска дейност. Това го е имало винаги. Този тип музики са продукт. Нямам против едно изкуство да бъде превърнато в продукт, това е златната среда за творците, но в мнозинството от тези еднодневки липсва емоция. Там философията е: ей това върви, дай да го пуснем на пазара. А пазарът започна много да се променя. Големите стрийминг платформи не изплащат достойно парите на музикантите. Повечето остават за тях, намират юридически вратички в договорите за авторски права, които са подписали с изпълнителите, и съответно те съвсем легитимно взимат парите, без да дават на артистите.

Това също е свързано с тези еднодневки, за които говориш. Идват едни деца, които са изключително талантливи, но биват използвани от големите корпорации.

Как могат тогава музикантите в България да се защитят от тази пазарна икономика?

Според мен българските музиканти трябва да бъдат малко по юридически образовани, за да се защитават. Ние сме артисти, интересуваме се само от идеите, не знаем такива подробности, ако нямаме екипи, които да работят за нас. Аз се научих на много подробности покрай организирането на Plovdiv Jazz Fest – много интелигентна, безкомпромисна музикална продукция в областта на джаза, като едновременно е изрядна по отношение на финансовия план. Така че възможно е да се работи коректно, просто на нас ни трябва повече време да се научим. Всеки артист сам трябва да разбере, че ако има какво да каже и направи една хубава композиция, трябва да е отговорен за нея. А отговорността не свършва със записа в студиото.

Това спасение не трябва ли да е по-обединено, а не „всеки сам за себе си“?

Може би си права за един голям кръг от хора. Наблюденията ми за джаз гилдията в България са различни обаче. Като че ли, при нас има по-голямо чувство за общност. Има няколко големи джаз фестивала, отделно и няколко хубави джаз клуба в цялата страна. Те не са много, всички ги знаем, и всеки е склонен да съдейства на другия, да му отвори вратата си. Никой не пази сведенията за себе си. Има и негласни лидери на тази гилдия, като Христо Йоцов, който винаги дава съвет. Той е професор, но е по сцените с младите артисти – помага им, съдейства им, подкрепя ги.

В джаза общността е много важна, защото не можеш да си сам, зависиш и разчиташ на други колеги.

Връщам те към концерта. В България от години Св. Валентин се превръща в дебат трябва ли, или не трябва да се чества.

Аз съм от хората, които и без друго се опитват да превръщат делниците си в празници. Независимо негативната нагласа към този тип празници, стоя над тези неща. Завършила съм Богословие, православна християнка съм, но не мисля, че трябва да бъдем дребнави. Освен това, когато става дума за любов, считам, че трябва да се празнува всеки ден. Трябва да се стремим да обгрижваме духа на всички нива.

Като за финал ще цитирам една турска поговорка, която ми каза Йълдъз Ибрахимова преди години: „Пожелавам ти светли и широки пътища“. Това е – всеки ден пред нас стои по един светъл и широк път. Трябва само да го преминем достойно.

Фотографии: Диляна Флорентин, Павел Червенков

Вашият коментар