Не подминавайте децата в Ковид кризата

Фокусът върху Ковид темите е основно финансов, политически или здравно статистически. В мълчание се подминава един от най-важните проблеми, следствие на вируса и пандемиите – психологическото състояние на хората. И в частност на децата.

В България са похарчени над 6 милиарда лева за справяне със ситуацията, но нито един лев за назначаване на терапевти, специалисти, които да разговарят с тези, на които им влияе недобре обстановката. Как рефлектира коронавирусът върху емоционалното състояние на децата и как да се справим с тяхното буйство и тревожност, питаме д-р Елена Мечева.

Как реагират децата на пандемията?

Много различно. Там, където успява семейството да мобилизира социалния кръг, да подреди деня си по различен начин, да е по-устойчиво и успява да се справи, при децата не са толкова драматични последствията. Разбира се, най-уязвимите групи преживяват най-трудно това, което се случва. Това, което наблюдавам в моята работа и което обсъждаме с колегите е, че има доста силен отзвук при тийнейджърите. Много негативно се отрази ситуацията на тях. Наблюдават се най-различни прояви на неблагополучия. Тук обикновено съветвам родителите да наблюдават за резки промени в поведението на децата си, ако нещо ги тревожи да обърнат внимание. Има, разбира се и деца, при които нещата са спокойни, справят се, но не при всички е така.



Може ли да дадете конкретни примери за реаkциите на децата?

Това, с което най-често се сблъсквам е че се повишиха оплакванията с тревожни състояния. Казват, че се чувстват притеснени, тревожни, казват „страх ме е“. Възможно е да има някакви депресивни състояния – детето отказва да излиза, отказва да се храни, има безсъние или спи прекалено много. По-мъничките могат да станат по-гневни, по-агресивни, започват да се сърдят за щяло и нещяло. В целия спектър могат да се наблюдават промени.

Кой сегмент на ситуацията ги притеснява най-много – маските, десоциализацията, думи като „зараза“…?

Важно е как информацията ще бъде филтрирана от родителите и от там самото дете как ще реагира. Има случаи, в които родителите въобще отказват да коментират тази тема, а пък детето вижда, че нещо се случва – спира да ходи на училище или детска градина. Вижда, че родителите му са вкъщи, а по приницп не са. В такива ситуации е важно да му се каже нещо, да му се обясни какво се случва. Да го попитат „Ти как се чувстваш, ето сега не виждаш приятелите си, как е това за теб?“ Тъй че първият важен филтър – това са родителите, ако те намерят начин да се успокоят и да се стабилизират, това веднага се усеща и при детето.



И другото, което много пряко засегна децата, това е липсата на контакти с връстници, най-силно нещата отекнаха там. Всички знаем колко е важно децата да общуват с деца, а изведнъж това право им бе отнето. Опитахме се да напъхаме динамиката им във виртуалния свят, което просто е невъзможно да се случи. Съответно – те реагираха. Всички тези неща, които изброих като симптоми, започнаха да се случват. Трябва да се има и друго предвид, един важен детайл. Всяко едно семейство, всяко едно дете носи някакви теми и преди пандемията. Тоест, пандемията отключи някои неща или засили някои неща, но те по някакъв начин може би са били там преди това. Но те и по-лесно се работят, защото става дума за някаква временна криза, съответно семейството си стъпва на краката и детето доста бързо се успокоява.

Наблюдава ли се успокоение у децата с времето, свикване със ситуацията?

Струва ми се, че колкото по-дълго продължават мерките и колкото по-дълго време ние живеем в тази ситуация на неяснота, на неизвестност, толкова по-трайни биха били и последствията. Честно казано е малко особено, защото нали то уж има мерки, но никой не ги спазва. Днес се казва едно, утре се казва друго – не е много ясно, така че това се отразява на психиката. Ситуацията на неяснота, на незнание какво ще се случи и колкото по- дълго време се случва този процес, по-дългосрочни са и психичните последствия.

Трябва ли децата да бъдат питани дали искат да бъдат ваксинирани срещу Ковид?

Струва ми се важно всяко едно нещо, което касае детето, да бъде обсъждано с него. Разбира се, че зависи от възрастта – колкото по-малко е, толкова по-трудно би било да прецени иска или не иска. Там по-скоро решението на родителите ще надделее, но след определена възраст, говорим вече в тийнейджърството и късно юношество, по закон решението е на родителите, но там говорим вече за едни млади хора, които могат да имат собствено мнение и биха могли да кажат. Смятам, че е редно да бъдат попитани. Аз знам такива юноши, които по своя инициатива са се ваксинирали. Когато има разминаване между мнението на детето и мнението на родителите, да им се каже, че свободата идва с отговорността.



Трябва ли държавата да осигури специалисти, които да разговарят с хората, в частност с децата, които не се чувстват добре в следствие на тази ситуация?

Разбира се, че отговорът е да. Следва да има някаква по-висока ангажираност на ниво държава към този проблем. За съжаление, аз такава не виждам. Много са малко и са много спорадични някакви усилия, тук – таме в тази посока, но няма никаква цялостна концепция как да се погрижим за психичното здраве на хората. Общо взето, по-голямата част от мерките, които се взимат са на здравно ниво, на икономическо, на финансово, но не и на психично здраве, така че тук моите наблюдения са, че хората подхождат много индивидуално и всеки се справя както може, за съжаление.

Във финала на срещата психолог-пациент, често психологът дава задача за отработване. Дайте на читателите една такава задача.

Да, това е много интересно. Първото, което ми хрумва, това казват и психолозите – говорете първото, което ви хрумва, е по посока наистина да следят хората собствените си реакции. Във въпроса „Плаши ли ни ситуацията, плашат ли се хората?“ има и разлика дали някой те плаши или ти самият си уплашен. Къде е отговорността – в средата, в другия или в нас самите? Тъй че, ако мога да дам една задача, то тя би била: наблюдавайте се вие как преживявате конкретни събития и си задавайте въпросите как да се справите през собствените си ресурси, през собствената си гледна точка, а не толкова да сочим с пръст, да обвиняваме други хора и да пренасяме отговорността навън.



Още по темата: Психологът Елена Мечева: Ваксините са конфликт за живота и смъртта

Вашият коментар