Александър Секулов: Чуваш гласа на книгата, която се блъска в теб

Последният роман на Александър Секулов „Жена на вятъра”(изд. „Хермес”) връща усещането за свобода, но и подсказва, че с чест и милост се преминава през предопределеностите на живота. Широко море, мъже, жена,син и баща, капитан и не особено надеждна стара лодка – историите в тази книга са вечни и поради това играят с ума ни с красива волност. Сдържано, посвоему достолепно и с мек смях.

„Знам какво се случи, но как и защо, няма да разбера никога […] Било е допущение или промишление” – почти така започва „Жена на вятъра”. И въпреки че „най-недостоверното нещо на този свят е да свидетелстваш за себе си”, романът е свидетелство и за нашите лутания, за големите житейски пътувания, които предприемаме в уж случайна компания, за любовта, приятелството, ревността, за оцеляването на духа, за упоритото свободолюбие, без което бихме били погубени.

Финалът? Това е хроника на лятото, казва героят, „когато разбрах, че съм жив”.

Подарете си романа „Жена на вятъра”. От нас – разговор с Александър Секулов:

„Две котви се обезсилват“, казваш в романа. А в живота?

Нищо повече от плаването с ветроходна лодка не прилича на човешкия живот. Ако човек живее по правилата, които трябва да се спазват на борда, светът щеше да е доста по подреден. Всяка импровизация в морето мигновено може да завърши трагично, за разлика от глезотиите на сушата. Една турска поговорка казва: „Никой не се е молил истински на Бога, ако не е плавал в морето“. На борда всеки трябва да знае кое въже да дръпне, как да ходи, вързан за перилата в бурно време, как да не противоречи на капитана. Оттук нататък е умението да се хваща вятъра, да се плава дори срещу него, да се лавира, когато идва срещу сурата ти. Ако това не е живота в чистия му вид, то не знам кое е. Но най-вече – живот в път, насред път, насред нестихващо движение на вълните, ветровете и звездите. Парадоксалното е, връщам се на въпроса, че когато се опиташ да спреш по всеки възможен начин, хвърляйки две котви, ти всъщност оставаш и без една.

Кои бяха дълбоките ти, вътрешни основания да започнеш тази книга?

Всяка книга съм писал поради невъзможност да не бъде написана. Нещо, което си въртял из въображението си с години, за което си трупал бележки, съчинявал си сюжетни обрати, изведнъж се пресяга, хваща те за гърлото, чуваш гласа на книгата, която се блъска в тебе и ти се предаваш, и книгата преобръща всичко намислено, пренарежда се. Тази поява на книгата прилича много на човек, за когото морето е физическа необходимост, който усеща, застанал на брега, че морето пренарежда атомите му, прояснява го, дарява му баланс и хармония.

Как изглеждат градовете, които обитаваме, от палубата? И какво се крие зад хоризонта лично за теб?

Като несръчен моряк на яхта съм плавал дълго време сред буря към един пътен светофар на остров Хиос. Просто сигналните светлини на пристанището са също червен и зелен и ние погрешно приехме светофара като вход на пристанището. Сушата е доста страшна нощно време, защото свети с хиляди светлини, губиш ориентирите, небето и морето се сливат, което не е лошо да не забравяме. Парадоксално, но вътре в морето е по безопасно, отколкото близо до сушата.

Що се отнася до втория въпрос, не съм аз човекът, който ще знае. Но лично се надявам да е светлина.

Кога е опасно безветрието?

Когато имаш за цел да си нещо повече, отколкото си.

Доколко са достоверни хрониките? А романите?

Що се отнася до писателите, романите и хрониките, които пишат, са единствено достоверните свидетелства за тях. За мен лично няма никаква тайна относно писателя, когато прочета книгите му. Там е до последния си атом. И който е истински в книгите си, а не в ролята си на писател, има шанс да остане четен през годините. Книгите са важни, писателите – никак.

На какво се доверяваш, докато пишеш?

Писането е като морето, а морето не е нищо друго, освен вълни в божествен ритъм.

Вашият коментар