Да откриеш себе си в собствената си самота!

Стоях в тъмното и се взирах в също толкова тъмната сцена. Чудех се дали е тъмна, защото е ефектен визуален елемент, или защото кореспондира с тъмнината в душите на всички ни. Не се чудех дълго. Спектакълът започна и всичко се изясни…

Международният фестивал за танцово и театрално изкуство „Черната кутия“ приключи, но какъв финал ни предостави само! Изправи ни срещу собствените ни демони. Нали знаете, онези, които излизат на повърхността, когато останем сами, затворени, приклещени между четири стени, независимо дали те са материални, или плод на въображението ни. Чак тогава, избутани в самотата ни, успяваме да видим истинския им лик. И често той е нашият собствен. Тогава и само тогава истински откриваме себе си. Откриваме, че всички поначало сме изтъкани от самота, която цял живот се мъчим да утолим. Че сме красиви вътрешно, но и гнили, като захвърлен плод от Райската градина. Че създаваме музика със струните на сърцето си, но и покваряваме съдби с жестокостта на мислите си. Че сме всичко и същевременно нищо…

Точно за това разказваше, не, не разказваше – крещеше танцовият спектакъл „Паула“, дело на австрийската танцова компания Editta Braun company. За всичко, което можем да бъдем, но не сме, и за всичко, което сме, но и за това, което никога няма да бъдем. Това ювелирно произведение на изкуството не ни даде отговори, а ни постави куп въпроси, най-важният от които: „Къде се намира умът ни в тази объркана, заобикаляща ни реалност?“ Дали успяхме да си отговорим? По-скоро – не, но нима е нужно?! Ако имаме всички отговори, тогава какъв е смисълът да вървим напред?

Ден след представянето на „Паула“ се проведе импровизирана среща в бар „СандъкЪ“ в квартала на творческите индустрии „Капана“ с част от екипа, стоящ зад реализирането на пърформанса – прекрасната изпълнителка и танцьор Ирис Хейтцингер, светлинния техник Щефан Ебнер и с Улрике Хагер, която представляваше компанията от името на създателката ѝ Едита Браун. Представяме Ви част от разговора.

Ирис, коя е Паула?

Паула може да бъде всеки. Може да съм аз, може да си ти, може да е мъж, дете. Вдъхновението за създаването ѝ е от книгата на австрийската писателка Марлен Хаусхофер, в която става дума за една жена, затворена в тясно пространство, от което не може да излезе. Книгата е написана през 60-те години и е едно от най-важните литературни постижения в Австрия. Към днешна дата определят авторката за феминистка. Книгата е интерпретирана през годините по много и различни политически начини, но тя казва, че я е писала, след като е живяла в много тясно пространство, заедно с цялото си семейство, над кланица за животни.

Въпреки че е фикция, говори за много реални неща, като ограниченията, които имаме в себе си и около нас. В крайна сметка, Паула е човек, който се бори със самотата, който е изолиран от света и се опитва да не полудее. Но дали това пространство съществува наистина, или е само в главата ѝ? Самата аз открих нова част от характера си. В спектакъла има моменти, в които Паула крещи истерично. Аз не предполагах, че съм способна на подобно нещо. Моят гняв винаги е бил по-тих, по-скрит, но тази експлозия на емоции ме извади от черупката.

Как прочитате книгата и заедно решавате какво да излезе на сцената, след като всеки човек ще има различно виждане върху текста?

Беше много интересен процес. Аз и Едита прочетохме книгата поотделно. Два месеца по-късно се събрахме в студиото и просто започнахме да импровизираме. Импровизацията ни отне два дена. Изобщо не говорехме за книгата, Едита ми даде цялата свобода на действие, като от време на време ме насочваше. В началото отделих много време просто да си играя с предметите, докато накрая нещата се получиха от само себе си. В последствие осъзнахме, че се доближаваме много до книгата, без изобщо да сме си го поставяли за цел.

Защо главният елемент в представлението е металът? Каква метафора се крие зад него?

В книгата на Марлен Хаусхофер, героинята е заключена в планината, сред природата. Всичко около ѝ е органично. Но ние искахме да направим обратната противоположност, защото в наши дни това, което ни ограничава най-много, са нещата, които притежаваме. Материалните придобивки. Затова започнахме да използваме метал. Освен това ни стана много любопитно как тялото реагира на досега му. Интересно ни беше да създадем среща между двата елемента – кожа и метал. Как понякога могат да си кореспондират с мекота, а понякога с агресия. А избрахме конкретно метала, защото той е студен и символизира липсата на живот.

„Паула“ е провокативно и абстрактно произведение. В България артистите и публиката обаче все още са по-консервативни, в сравнение с други европейски страни. Как можем да изградим плавен преход от класическото изкуство към модерното и алтернативното?

Труден въпрос, защото зависи от всеки артист. Лично за мен, ако се притеснявам как публиката приема работата ми, няма да мога да я върша. Трябва винаги да творя това, което ме интересува в този момент, което знам, че мога да дам от себе си. Ако се възприема добре, е чудесно, но дори да не се възприема – това не е нещо, което мога да контролирам.

Публиката не е едно, тя е комплексна. Част от нея винаги ще казва, че това, което гледа е прекрасно, а друга част ще твърди, че е пълен боклук. За мен, като артист, е важно да правя каквото искам, а не каквото трябва. И винаги е трудно!

Фотографии: Ванеса Попова

Вашият коментар